Битка

Скоро попаднах на една история за един индиански дядо, който някога казвал на внука си:
-В мен живеят два вълка. Единият е лош, пълен със завист и мързел, пълен с яд и ревност и съжаление. Другият е добър, пълен с радост и състрадание, и готовност и голяма любов за света. През цялото време тези вълци се борят в мен.
-Но дядо, казало момчето, кой вълк ще победи?
-Този, който храня. - отвърнал дядото.

Замислих се... Аз също имам в себе си тези два вълка. И допреди година лошият вълк си живееше кротко и спокойно, без никакви проблеми, защото той ми изглеждаше някак по-привлекателен - в грозотата си, по-притегателен - в тъмната си сила. И аз го хранех. И хранех, и хранех, а той в отговор ми пращаше онези мисли и чувства, които се очакваше от него да ми прати. Яд за дребните несгоди, съжаление за начина, по който нещата се случват в живота ми, ревност, че нещата не се случват по начина, по който ги исках.

Но се случи нещо. Една плесница ме разбуди, и ме накара да се замисля дали наистина искам да живея в такива мисли. И спрях. По-точно поисках да спра. И тогава започна истинската битка вътре в мен. Започнах да храня добрия вълк, но тъй като той беше държан гладен дълго, му отне време да се съвземе. Също така хранех и лошия вълк. По навик. Хранех и двамата.

Установих, че срещите ми с позитивни хора правят добрия ми вълк по-силен, а срещите ми с негативни хора го правят по-слаб. Използвах чуждата енергия, за да оздравя моя добър вълк. А той е МНОГО добър, дава ми крила! Прави светът ми нормален и красив, хората добри, и ме кара да обичам всичко, което правя. Дава ми спокойствие в душата, успокоява терзанията ми и ми шепти в ухото: "Всичко ще бъде наред. Само ми вярвай. И ме храни." И аз вярвам, и храня, даже почти не храня лошия вълк.

Има дни, в които забравям за лошия вълк. И той ме изненадва. В гръб. Една дума, един поглед, и той е събрал нужната енергия и ме поваля на земята. Обляна в сълзи. До поваления на земята добър вълк, който струва ми се, и една планина позитивни мисли не може да съживи. Тогава отивам при него, хващам го здраво и му прошепвам, че имам нужда от него, че не мога без него, и той отваря очи за мен, и започва да се храни. Малко по малко, докато намери сила да се изправи, за да изправи и мен.

Само трябва да съм нащрек.