Дните се изнизват, а после седмиците. Неща се случват, забързано и непрестанно, но днес вече всичко някак влиза в релси. Усещам го. Знам го. Днес съм щастлива. Защото послушах сърцето си, когато крещеше в мен: "Остани! Остани!".
В последните няколко дни бяхме болни. Първо Ради, после Чавдар и аз, после Дени, а тази сутрин отново Ради. Вчера преди да тръгна на работа дадох на Дени лекарство за температурата. Тя беше толкова жална в ръцете на баба си и така не искаше да ме пуска. Разплака се. Закашля се и повърна. Повърна и лекарството дори. Дени все още не го може средното положение с повръщането, или е нищо, или е всичко. И вчера беше така, всичко. Докато се давеше нахалост в ръцете ми на мивката, Ради тихичко се примъкна до мен и ме попита:
-Сега ще си останеш ли вкъщи?, а в очите му проследих на лента всичките пъти в последните 3 години, в които съм оставала вкъщи, когато Дени е била болна, за да й давам течности със спринцовка и всичко друго, каквото е необходимо, защото дори и да отидех на работа, аз в главата си бях вкъши. Проследих също редките случаи в същите тези 3 години, в които Ради се разболяваше и аз не си оставах вкъщи. Защото той е силен, здрав, стабилен, и дори и да не яде и пие два дни, после се възстановява за нула време.
И разбрах, че въпросът съвсем не е невинен.
-Да, ще отивам - отговорих му, а мислено коленичих пред него за незнам кой път и му обясних, че трябва да отида, въпреки, че сърцето ми е у дома, с тях, че това винаги е била съкровената ми мечта, да ги гледам, и да бъда с тях. Всеки ден. Да ги няма нервите, препускането със задачите, да го няма половинчатото внимание. Той се успокои. Сякаш се почувства, че сестра му е третирана по същия начин като него.
Тази сутрин Ради беше отново с температура. И отново ме попита същото:
- Сега ще си останеш ли вкъщи? - Аз за мъничко се разкъсах, защото е край на годината, приключване и прочие, и не е желателно да отсъствам от работа, но после си казах "какво пък" и реших да остана. Макар и само до обед.
- Може би, половин ден? - Той грейна. И аз също. Прекарахме сутринта заедно, четохме, говорихме си, играхме Не се сърди човече, къпах ги, пихме сок със спринцовки, и прочие небрежни дейности, но сърцето ми беше леко.
***
Ради вече е на седем. Нямаме много снимки от тържеството, защото организацията беше основно наша грижа и нямаше много време за снимки, дори снимки с тортата не направихме като хората. Но тържеството беше весело. На децата има ли къде да беснеят и на какво да играят винаги им е весело.
***
На следващия ден бяхме на рожден ден на наше приятелче, и оттам имам малко повече снимки.Дени не я взехме с цел да я опазим от излагане на бушуващи всякакви вируси и бактерии. Обаче не я опазихме от вирусите, които си върлуваха в нашата си къща. Явно поради учудващо топлата зима вирусите са в разцвет, защото сме болни за втори път в последния месец.
***
В неделя следобед се разходихме до парка. Нечувано февруарско удоволствие. Беше към 10 градуса и просто нямаше начин да не го използваме. Чавдар прекара почти целия ден в леглото увит в одеало, а аз упорито отказвах да се предам, въпреки че въобще не се чувствах добре. (Но в понеделника вече се предадох)
Обичам го това момченце седемгодишно!
***
Голямата новина е, че Чавдар започна работа. За момента е временно положение с тенденция да стане постоянно. Това е много голяма промяна, той прекара почти цели две години вкъщи с децата. За щастие децата свикнаха бързо с майка и татко и Дени не прави бойкоти с яденето, та всичко е спокойно.
Другата новина е, че Дени се опитва да казва фрази (две думички комбинирани). Може за типичните деца да не е кой знае какво, но за Дени е много, и аз много й се радвам. Все по-често и непринудено я чувам да казва "ам, мама!!", "чао, бабо!!", "тате Чочо", и прочие, а веднъж дори ми каза посочвайки стола ми до нея "мама дава папа". Това е щастието.
