Ради(о) Ереван

Пътувахме в колата, аз, Ради и Дени, и моят телефон се самоизключи. Понеже е изпускан на земята няколко пъти, батерията му се размества и не прави контакт.
Прецених, че не е много удачно да се опитвам да го ремонтирам карайки, затова го подадох на Ради и му казах да види дали не може да го оправи.

И той го оправи. Подавайки ми го оправен и работещ ме попита:

- Знаеш ли как да си го оправиш ако пак се случи?

- Как? - попитах, въпреки, че имам известно понятие от проблема, не ми се искаше да му прекършвам ентусиазма.

- Ами първо, опитваш да натискаш всички копчета. Ако не работи, изваждаш батерията и я слагаш обратно. Ако и тогава не работи, го даваш на някое момче.

Щастие

Дени проявява все повече характер и предпочитания. Най-новото двайсе е, че обича да си облича якето и да си носи чантата, а това ме изпълва генерално.

Когато си науми, че й се излиза навън, отива, започва да си дърпа якето, взима си чантата и застава до вратата. И крещи докато не благоволиш да я изведеш.



Онзи ден изрових от гардероба едно елече, което сега й става сравнително добре. Това елече се превърна в абсолютен хит. Не пожела да го съблече дори за миг. А когато беше облечено, трябваше и да е закопчано. Джобчетата му са допълнителен бонус. Вижте сега дали не струи пълно и истинско щастие от тези снимки:







Накратко, топ 3 на най-любимите елементи в една дреха се състои от: качулка, джобове и закопчаване. Случвало се е да си намери едно горнище с качулка в изпраните дрехи, да го издърпа и да иска да й го обличам. Веднага.

Искам накратко да спомена срещата, която имахме с терапевтките миналата седмица. В някои категории поставят Дени между 15-18 месеца, а в някои между 18-24 месеца. Процента изоставане е сравнително същия. 30-40% за различните неща. Най-висок е процента изоставане в говоренето, големите движения (скачане, тичане, баланс), и в някои елементи на умственото развитие като показване на картинки по книжка, играене на игра с няколко стъпки (хранене на бебето, приспиване, слагане в количката, бутане в количката), сортиране на предмети по общ признак.

Изброявам всичко това много набързо. Не мога да не си призная, че тези срещи все още ми пресичат белтъците, но няма да се впускам в излишни драми.

В момента Дени вече показва по картинките в книжката. Аз през цялото време знаех, че тя знае кое какво е като я питам, но упорито не показваше, защото е упорита първо, и защото беше заета да листи страниците от книгата. Сега обаче й заклещваме книгата и чакаме да покаже картинките и чак тогава й позволяваме да обърне страницата.

Играенето на игра от няколко части? За това много не се притеснявам, защото Ради все още не е стигнал дотам като че ли. Колкото до Дени, тя реално играе някоя и друга игра от по няколко части - като миене на чинии (променяне на струята на водата, взимането на гъбата и сапунисването на чинията, наливането на вода в чаша и изливането), но това не е игра, която терапветките са наблюдавали, а те са малко неверни Тома що се отнася до нашите наблюдения.

Сортирането на предмети по общ признак все още имам да се обучавам какво точно представлява и какво точно помага и ще я пробвам да видя как се справя.

Оставям ви с малко снимки от вчера. Когато времето позволи да излезем и да поиграем навън за радост и на двамата.







И последно една снимка, която много ме радва, заради кръглото коремче!

Зъбче

Ради загуби първо зъбче! След седмици на клатене, зъбчето се предаде, за да даде път на новото.



В последните няколко седмици се обучавах по въпроса какво да очаквам като на детето му падне зъба. Оказа се, че по тези земи живее една Фея на зъбчето, чието хоби е да събира паднали детски зъбчета. Точно както на Дядо Коледа му е хоби на прави подаръци на послушните деца. Или както на Дейвид Линч му е да събира употребявани дъвки в буркан. В хладилника.

И при нас дойде тази Фея на зъбчето. За съжаление не я видяхме, защото сме спали като е дошла. Но е прибрала зъбчето и е оставила на Ради едно писмо с една паричка.
В писмото пише:

Скъпи приятелю,

Поздравления! Виждам, че ти е паднало първото зъбче! Ти порастваш толкова бързо! Толкова бях щастлива да дойда у вас и да се уверя лично!

Много ти благодаря, че си оставил красивото си зъбче за моята колекция. Аз ти оставям малко парички в замяна. Получаваш малко повече този път, защото това е твоето първо зъбче!

Гордея се с теб, ти си свършил чудесна работа с миенето на зъбите. Моля те, продължавай да ядеш много пресни плодове и зеленчуци и други хубави храни, за да може зъбките ти да са здрави и силни.

Моля те поздрави твоя зъболекар от мен. Ще те видя следващият път, в който загубиш зъбче, но ти няма да ме видиш, защото Феята на зъбчето може да дойде само когато момченцата и момиченцата спят.

С обич,

Феята на зъбчето

Игра

Любимата игра напоследък у нас е тази със зеления дюшек. Една позабравена любима игра на Дени е апарата и както ще видите само ме преследва да ми го вземе и не може да се концентрира съвсем в друго. Но иначе, когато не е разсеяна с апарата и как да го изкопчи, пада голям смях, търкаляне по пода, цвърчене и прочие.

Ради много хубаво я забавлява! Истински батко, какъвто аз винаги съм мечтала да имам.

И изгрява слънце

Много често, когато съм свидетел или потърпевш на разтърсваща (тъжна) житейска ситуация, не мога да проумея как ще настъпи нов ден. Как слънцето ще изгрее отново и животът отново ще ни увлече в безмилостно ежедневие. Как случката никога няма да изчезне, но споменът ще избледнее, болката ще затъпее, раната ще зарастне. Но всъщност се случва точно това. Вятърът духа. Слънцето грее. Земята се върти.

Животът продължава.

Аз сега избирам да вярвам, че имам присъствие в моя свят. Че лампата над компютъра не примигва току-така от няколко дни насам. Че усещам енергията на това присъствие около мен. Мамето. Почти я виждам седнала на малкия диван върху свития си крак. Седи небрежно и е просто там. С мен. С нас. И от това ми става хубаво и малко тъжно. Маме, остани. Не си отивай от мен.

Ето малко от нашето ежедневие от последните дни.

С обич

Гостуващ писател: Тони. Защото както птичката от "Птиците умират сами" се набожда на тръна до смърт, така и аз. Не искам да забравя нито един детайл. Нека да боли.

Казват, че най-голямата грешка на родителите била да подготвят децата си прекалено рано за това колко „сериозен” е животът.
Казват, че всяко дете има нужда да играе, да се чувства свободно и да бъде обичано, за да порастне и да се превърне в уверен, добронамерен, обичащ и креативен човек.
Може би нещата, които ни се случват и с които се съобразяваме, ни карат да порастваме, и ни внушават колко отговорно и сериозно е всичко, което правим, и за съжаление бързо забравяме да играем, да танцуваме, да се забавляваме и да живеем с леко сърце.

Благодарна съм за детството, което съм имала, всъщност именно мамето и дядо го направиха стойностно, мило и щастливо. Всеки ден заедно с тях беше изпълнен с жизнерадост, обич, внимание, смях и безгрижие.

Помниш ли? Бяхме на мамето принцесите. Тя се гордееше с нас, бяхме семейство за пример, винаги една класа повече от останалите, които казваха „Софиянките дойдоха!”.
Към твоите спомени добавям вендузите.. саварините.. баничките за закуска... следобедното кафе... събирането на конци от пода, за да помогнем на мамето.... „двете лъжички”, които Дядо молеше Мамето да му сложи от яденето.... обувките на Мамето, на които никога не изтъркваше подметките...... червения й педикюр...... петуниите и сенника на терасата....... чаршафите на червено каре, които миришеха на чисто....пускането през терасата на въженце, на което висеше бутилка с вода....чергата и парцалите....”буля пацарунка”......”филан кишията”....”на манджо у...” ........тампоните със спирт в ушите и в нослето след баня....да чакаме бойлера да стопли вода....шума от шевната машина....мазането на парапета на балкона с амоняк, за да гоним комарите....пощенето от въшки.....
Толкова малки на пръв поглед неща, но те са част от нашия скъп семеен „фолклор”, който сега истински ми липсва.

Обещах да ти напиша писмо и да ти разкажа за деня, в който изпратихме Мамето, но поради това, че имам проблем с изразяването на емоции, не го правих досега. И защото все още не мога да се оттърся от вредния навик да не си казваме всичко, за да „не се притесняваме” и „тревожим” допълнително.

През твоите очи, може би, би изглеждал различен този ден... в моите беше тъжен, но неосъзнат. От тръгването ми от София, до прекрачването на прага на дома на Мамето и Дядо, не исках и не можех да повярвам, че тя си е отишла. Искаше ми се да върна времето назад, Мамето да отвори вратата, да каже: „на мама златното момиче” и да ме прегърне.

Тя обаче лежеше в хола, прегърната от червени карамфили и бял воал. Дори не можех да вляза и да я погледна, искаше ми се да е сън, от който ще се събудя. Беше прекалено студен сън, истинска Русенска зима - тъжна и сякаш вечна.

Утрото, в което я изпратихме беше снежно, ветровито и самотно. Целунахме я за последен път..Дано душата й да е спокойна.

В този ден спомените тежаха в сърцето...
А празната къща? Какво ще се случи сега с нея, с вещите, с мебелите, албумите? Кой решава какво да бъде запазено и какво да си отиде безвъзвратно, както тя си отиде? Не зная.

Знам само, че чувах шепота на всяка вещ, която пресъздава моменти, хора и случки.. Огледалото и тоалетката в коридора, шкафа за обувки, портрета на леля Ваница, акумулиращата печка в хола, секцията със снимки на всички нас като деца и големи, червената кувертюра на мебелите....холната маса със снимка под стъклото...алоето.. Всичко си е точно така, както го помниш.. Непокътнато, запазено през всички тези години..Точно каквото е и в нашите спомени. Идва и нашият ред да използваме фразата: „Ех, какви времена бяха”...

Бяха, но вярвам, че ще бъдат. С нашите деца, родители и внуци.

Можем само да следваме нейният пример – на достойна, благородна, обичаща, грижовна и неповторима жена.