Миналата година имах куп резолюции, тази година имам само една.
Да присъствам. Там където съм, и за това, за каквото съм там. Да слушам, вместо само да чувам. Да виждам, вместо само да гледам. Да чувствам, вместо само да усещам.
Честита Нова Година!
събота, 31 декември 2011 г.
вторник, 27 декември 2011 г.
(Ради)о Ереван
Попитаха ме скоро дали няма новини от (Ради)о Ереван, и той изведнъж се отзова.
Докато се подготвяхме за вечерята на Бъдни Вечер той попита:
-Кога ще правите китеник с ябълки? (превод, тиквеник с ябълки).
Докато се подготвяхме за вечерята на Бъдни Вечер той попита:
-Кога ще правите китеник с ябълки? (превод, тиквеник с ябълки).
петък, 23 декември 2011 г.
3
Колебах се малко дали да ви представя суровата си емоция от вчерашния ден, но реших, че искам да съм откровена със себе си и с вас. И знам, че ако изчакам още ден-два преди да започна да пиша, емоцията вече няма да е сурова, а ще бъде изживяна, преосмислена, и в голяма степен преболедувана.
Вчера беше тъжно. На мен ми беше много тъжно много преди вчера.
Вчера настъпи, безпощадно си отиде и ме остави празна и сама, лутаща се в мисли от минало, което сега ми изглежда розово, и за бъдеще, което сега ми изглежда сиво.
В миналото е имало дни, в които съм мечтала терапевтките повече да не трябва да идват да работят с Дени. Мечтала съм тя да завърши програмата, защото вече няма нужда от техните услуги, но не се получи така. Терапевтките си идваха, въпреки моите терзания, докато в един прекрасен ден осъзнах, че бавно и полека те са се превърнали в приятели. В лелите и в бабите, които нямахме подръка, които идваха за по час всяка седмица и работеха с Дени упорито, всеотдайно и с любов, за да може тя да върви напред. Като рок звезда да върви напред, да танцува по сцената на живота и да забавлява публиката. Превърнали са се в опора, в мрежата, която ни предпазваше да не се убием, когато пропадахме надолу в трудни моменти.
Превърнаха се в част от живота ни, една слънчева и радостна част, като рояк сапунени мехури, които летят нагоре към небето и се обличат в цветовете на дъгата.
Те искрено обичат Дени. Видях го в насълзените им очи вчера. Обещахме си да поддържаме връзка на всяка цена и аз си обещавам да го правя.
После се замислих за хилядите статии които изчетох в последната година на тема личностно израстване и си спомних как в много от тях се казваше, че всичко се случва с причина. Хората попадат в живота ни с причина, и си отиват когато вече са изпълнили мисията си. Представях си нагледно как пътеката на живота на нашето семейство се преплита в продължение на две години с пътеките на техните животи, докъто настъпи разделение. Те са си свършили работата и аз трябва да го приема и да продължа напред. С усмивка при това, защото утре ме очаква ново вълшебство. Какво още не знам, но знам че е там. Това ми дава мъничко комфорт сега.
Вчера Дени направи 3. Сега дни по-късно гледам и сортирам снимките и я виждам щастлива, доволна, весела, ядяща, пиеща, ходеща, бърбореща, невероятна.
Тя е невероятна.
Честит рожден ден, Дени. Не можеш да си представиш на колко много неща си ни научила за тези 3 години. За това как да обичаме, как да се радваме, как да живеем сега и да не мислим за това, което ни чака утре. Благодаря ти за тези уроци. Честит Рожден Ден, мушмулче на мама сладко.
Дени определено проявява интерес към коли, строители, инструменти. Нейния празник започна и завърши със сглобяването на една кола, с болтчета, гайки и гаечни ключета. Ролкята на принцеса ни най-малко не я смути.
Вчера беше тъжно. На мен ми беше много тъжно много преди вчера.
Вчера настъпи, безпощадно си отиде и ме остави празна и сама, лутаща се в мисли от минало, което сега ми изглежда розово, и за бъдеще, което сега ми изглежда сиво.
В миналото е имало дни, в които съм мечтала терапевтките повече да не трябва да идват да работят с Дени. Мечтала съм тя да завърши програмата, защото вече няма нужда от техните услуги, но не се получи така. Терапевтките си идваха, въпреки моите терзания, докато в един прекрасен ден осъзнах, че бавно и полека те са се превърнали в приятели. В лелите и в бабите, които нямахме подръка, които идваха за по час всяка седмица и работеха с Дени упорито, всеотдайно и с любов, за да може тя да върви напред. Като рок звезда да върви напред, да танцува по сцената на живота и да забавлява публиката. Превърнали са се в опора, в мрежата, която ни предпазваше да не се убием, когато пропадахме надолу в трудни моменти.
Превърнаха се в част от живота ни, една слънчева и радостна част, като рояк сапунени мехури, които летят нагоре към небето и се обличат в цветовете на дъгата.
Те искрено обичат Дени. Видях го в насълзените им очи вчера. Обещахме си да поддържаме връзка на всяка цена и аз си обещавам да го правя.
После се замислих за хилядите статии които изчетох в последната година на тема личностно израстване и си спомних как в много от тях се казваше, че всичко се случва с причина. Хората попадат в живота ни с причина, и си отиват когато вече са изпълнили мисията си. Представях си нагледно как пътеката на живота на нашето семейство се преплита в продължение на две години с пътеките на техните животи, докъто настъпи разделение. Те са си свършили работата и аз трябва да го приема и да продължа напред. С усмивка при това, защото утре ме очаква ново вълшебство. Какво още не знам, но знам че е там. Това ми дава мъничко комфорт сега.
Вчера Дени направи 3. Сега дни по-късно гледам и сортирам снимките и я виждам щастлива, доволна, весела, ядяща, пиеща, ходеща, бърбореща, невероятна.
Тя е невероятна.
Честит рожден ден, Дени. Не можеш да си представиш на колко много неща си ни научила за тези 3 години. За това как да обичаме, как да се радваме, как да живеем сега и да не мислим за това, което ни чака утре. Благодаря ти за тези уроци. Честит Рожден Ден, мушмулче на мама сладко.
Дени определено проявява интерес към коли, строители, инструменти. Нейния празник започна и завърши със сглобяването на една кола, с болтчета, гайки и гаечни ключета. Ролкята на принцеса ни най-малко не я смути.
вторник, 13 декември 2011 г.
Три без малко
Ето ме.
Имаме баба и дядо, които са поели всички домакински задължения, за да можем ние да отдъхнем. Страхотно е да знаеш, че като се прибереш къщата ще е в ред, яденето ще е сготвено, прането ще е изпрано и прибрано, и децата ще са отгледани. Не се налага да правя умствени списъци с какво имам да направя след работа и преди работа, и хиляди задачи, малки и големи, да се прескачат в мозъка ми до изтощение. Това обаче малко ме разконцентрира. Стриктно подредените ми дни сега са малко празни, и аз като че ли незнам с какво и как да ги запълня. Наслаждавам се на сладкото правене на нищо, но някак в последните почти 3 седмици не намерих вдъхновение да напиша нещо тук, въпреки, че има много за писане.
Каква е темата на дните ми сега? Дени. И факта, че скоро навършва 3, което води със себе си една голяма промяна. Щом навърши 3 излиза от програмата, в която получава терапии вкъщи и трябва да бъде прехвърлена в училише. Прехвърлянето в училище е планувано за след Нова Година. А тази и следващата седмица са последните, в които терапевтките ще имат часове с нея.
За мен това е много емоционално зареден период. Първо не мога съвсем да си я представя в училището, макар и за по 2.5 часа на ден, не мога. Училищния автобус, раницата, и нейното малко телце някак не ми се връзват заедно. От друга страна всички знаем, че тя има нужда от това - обича да бъде с деца, да играе с тях, да ги имитира, да се учи от тях. Определено е настъпила във фазата, в която се учи на неща от връстниците си, а не от нас. И поради тази причина съм доволна, че ще започне, за да научи малко структура и правила, защото вкъщи се държи като абсолютен терор. С цялото си същество се надявам да свикне бързо и да ходи с желание.
Второ, терапевтките, които повече от две години бяха с нас, в добро и лошо, бяха като част от семейството, загрижени за Дени, обичащи я, и работещи с нея неуморно всеки път, ще спрат да идват. Още помня първата ни среща, когато Дени беше на 9.5 месеца, когато дойдоха вкъщи, за да оценят изоставането й, и да й назначат терапии. Срещата ни тогава беше много емоционална за мен, защото точно два дни по-рано (вторник, 4.35 следобед), аз бях получила обаждане от педиатъра, в което ми съобщи диагнозата на Дени. Синдром на Wolf-Hirschhorn. Wolf- кой? И той повтори. И аз го помолих да ми го каже буква по буква. Записах си го в един тефтер с трескави пръсти, предчувствайки агонията, в която ще се поставя като се прибера вкъщи и пусна Wolf-Hirschhorn на Гугъл. Какво означава това за нея? Още не можем да кажем. За вас, както и за мен, предстои период на интензивно обучение. Това ще й попречи ли да има нормален живот? Никой не може да предвиди до каква степен ще бъде засегната. Тежки думи за една майка. Пълни с непознат за мен смисъл, който плаши с неизвестността си. Ужасява.
Помня как карайки към къщи се обадих на Чавдар да му кажа новината. И той, както и аз, никога не беше чувал за този синдром. И той, както и аз усети агонията, която предстои, когато проверим какво казва Гугъл по въпроса. Един съвет от мен, ако някога получите неясна диагноза, никога, никога не четете за нея в интернет. Не е здравословно. И не е непременно вярно. Гугъл изплю един куп статии от хиляда и балканската, със снимки на обезформени бебешки трупове, в които се казваха неща от типа на "да умрат преди да навършат 2 години", "силно умствено и физическо изоставане", "сърдечни и бъбречни проблеми", "гърчове" и други. Нито едни родители вярвам, не искат да прочетат такива прогнози за сладкото си бебе. Вярно малко бебе, но много сладко. Помня как ме заля една вълна на отчаяние, на болка, на страх, на вина. Как й причиних това? Как ще я погледна сега в очите? Помня как не смеех да я докосна, защото се страхувах, че тази отрова струи неконтролируемо от порите ми и тя ще я усети.
Моли се. Това ти остава. Моли се. И аз, невярващата, или по-точно вярващата в нещо, но незнайно в какво точно, се молих. На колене, до леглото ми, с вплетени и впити един в друг пръсти, а от сърцето ми се изтичаше болка, гняв, страх и мъничко надежда. Как едно малко сърце произвежда толкова много емоции? Как е възможно?
Та мисълта ми беше, че два дни след този епизод, в четвъртък сутрин, се срещнахме с терапевтките на Дени. Те дойдоха като пъстро ято, весели, и започнаха да играят с нея. Ахкаха и охкаха колко е сладка, колко много е мотивирана от играчки (което в последствие щях да разбера, че е много много важно, защото децата учат умения чрез игра, а много деца с разни видове изоставане не се вълнуват от играчки). Харесаха я. Казаха, че има известно изоставане, и че има нужда от терапии. Аз бях негативна. Мразех идеята да й правят терапии. Не исках да идват в къщата ни и да променят драстично режима на семейството ни. Но сега пея друга песен. Сега, когато съм в края на този път знам, че тя имаше нужда да идват и я научиха на много неща. Бяха опора, подкрепа в онези начални трудни моменти. Работеха с нея всеотдайно и с любов. И аз не съм готова да се разделя с тях.
Другата седмица е последна и сме организирали малко празненство по случай рождения ден на Дени. В последните 2-3 седмици употребих много часове да събера снимки на Дени от началото до сега и да ги подредя в една книга, която да дадем на терапевтките за спомен.
Ето я.
Сега, първоначалния стрес от всичко е отшумял. Отдавна вече не чета какво казва Гугъл по въпроса. Сега го живея, и молитвите ми са пълни с надежда, любов, благодарност, и мъничко страх. Само мъничко. Имах нужда да напиша всичко това, да излея и последната капчица болка и тъга от онези дни и да затворя страницата. То е тук, написано, и ако някога искам да си го припомня ще мога. Сега избирам да го пусна и да забравя.
Сега съм силна. Мога да поема хорските погледи, и макар да чета в тях, че това дете не е съвсем като другите, слабо ме вълнува. Готова съм да драпам със зъби и нокти, за да получи това, което й е нужно. Обичам я каквато е, нищо, че често често ме изважда от обувките. И я уча да знае колко я обича мама? Тоооолкова. И да протяга ръчички към небето.
Имаме баба и дядо, които са поели всички домакински задължения, за да можем ние да отдъхнем. Страхотно е да знаеш, че като се прибереш къщата ще е в ред, яденето ще е сготвено, прането ще е изпрано и прибрано, и децата ще са отгледани. Не се налага да правя умствени списъци с какво имам да направя след работа и преди работа, и хиляди задачи, малки и големи, да се прескачат в мозъка ми до изтощение. Това обаче малко ме разконцентрира. Стриктно подредените ми дни сега са малко празни, и аз като че ли незнам с какво и как да ги запълня. Наслаждавам се на сладкото правене на нищо, но някак в последните почти 3 седмици не намерих вдъхновение да напиша нещо тук, въпреки, че има много за писане.
Каква е темата на дните ми сега? Дени. И факта, че скоро навършва 3, което води със себе си една голяма промяна. Щом навърши 3 излиза от програмата, в която получава терапии вкъщи и трябва да бъде прехвърлена в училише. Прехвърлянето в училище е планувано за след Нова Година. А тази и следващата седмица са последните, в които терапевтките ще имат часове с нея.
За мен това е много емоционално зареден период. Първо не мога съвсем да си я представя в училището, макар и за по 2.5 часа на ден, не мога. Училищния автобус, раницата, и нейното малко телце някак не ми се връзват заедно. От друга страна всички знаем, че тя има нужда от това - обича да бъде с деца, да играе с тях, да ги имитира, да се учи от тях. Определено е настъпила във фазата, в която се учи на неща от връстниците си, а не от нас. И поради тази причина съм доволна, че ще започне, за да научи малко структура и правила, защото вкъщи се държи като абсолютен терор. С цялото си същество се надявам да свикне бързо и да ходи с желание.
Второ, терапевтките, които повече от две години бяха с нас, в добро и лошо, бяха като част от семейството, загрижени за Дени, обичащи я, и работещи с нея неуморно всеки път, ще спрат да идват. Още помня първата ни среща, когато Дени беше на 9.5 месеца, когато дойдоха вкъщи, за да оценят изоставането й, и да й назначат терапии. Срещата ни тогава беше много емоционална за мен, защото точно два дни по-рано (вторник, 4.35 следобед), аз бях получила обаждане от педиатъра, в което ми съобщи диагнозата на Дени. Синдром на Wolf-Hirschhorn. Wolf- кой? И той повтори. И аз го помолих да ми го каже буква по буква. Записах си го в един тефтер с трескави пръсти, предчувствайки агонията, в която ще се поставя като се прибера вкъщи и пусна Wolf-Hirschhorn на Гугъл. Какво означава това за нея? Още не можем да кажем. За вас, както и за мен, предстои период на интензивно обучение. Това ще й попречи ли да има нормален живот? Никой не може да предвиди до каква степен ще бъде засегната. Тежки думи за една майка. Пълни с непознат за мен смисъл, който плаши с неизвестността си. Ужасява.
Помня как карайки към къщи се обадих на Чавдар да му кажа новината. И той, както и аз, никога не беше чувал за този синдром. И той, както и аз усети агонията, която предстои, когато проверим какво казва Гугъл по въпроса. Един съвет от мен, ако някога получите неясна диагноза, никога, никога не четете за нея в интернет. Не е здравословно. И не е непременно вярно. Гугъл изплю един куп статии от хиляда и балканската, със снимки на обезформени бебешки трупове, в които се казваха неща от типа на "да умрат преди да навършат 2 години", "силно умствено и физическо изоставане", "сърдечни и бъбречни проблеми", "гърчове" и други. Нито едни родители вярвам, не искат да прочетат такива прогнози за сладкото си бебе. Вярно малко бебе, но много сладко. Помня как ме заля една вълна на отчаяние, на болка, на страх, на вина. Как й причиних това? Как ще я погледна сега в очите? Помня как не смеех да я докосна, защото се страхувах, че тази отрова струи неконтролируемо от порите ми и тя ще я усети.
Моли се. Това ти остава. Моли се. И аз, невярващата, или по-точно вярващата в нещо, но незнайно в какво точно, се молих. На колене, до леглото ми, с вплетени и впити един в друг пръсти, а от сърцето ми се изтичаше болка, гняв, страх и мъничко надежда. Как едно малко сърце произвежда толкова много емоции? Как е възможно?
Та мисълта ми беше, че два дни след този епизод, в четвъртък сутрин, се срещнахме с терапевтките на Дени. Те дойдоха като пъстро ято, весели, и започнаха да играят с нея. Ахкаха и охкаха колко е сладка, колко много е мотивирана от играчки (което в последствие щях да разбера, че е много много важно, защото децата учат умения чрез игра, а много деца с разни видове изоставане не се вълнуват от играчки). Харесаха я. Казаха, че има известно изоставане, и че има нужда от терапии. Аз бях негативна. Мразех идеята да й правят терапии. Не исках да идват в къщата ни и да променят драстично режима на семейството ни. Но сега пея друга песен. Сега, когато съм в края на този път знам, че тя имаше нужда да идват и я научиха на много неща. Бяха опора, подкрепа в онези начални трудни моменти. Работеха с нея всеотдайно и с любов. И аз не съм готова да се разделя с тях.
Другата седмица е последна и сме организирали малко празненство по случай рождения ден на Дени. В последните 2-3 седмици употребих много часове да събера снимки на Дени от началото до сега и да ги подредя в една книга, която да дадем на терапевтките за спомен.
Ето я.
Сега, първоначалния стрес от всичко е отшумял. Отдавна вече не чета какво казва Гугъл по въпроса. Сега го живея, и молитвите ми са пълни с надежда, любов, благодарност, и мъничко страх. Само мъничко. Имах нужда да напиша всичко това, да излея и последната капчица болка и тъга от онези дни и да затворя страницата. То е тук, написано, и ако някога искам да си го припомня ще мога. Сега избирам да го пусна и да забравя.
Сега съм силна. Мога да поема хорските погледи, и макар да чета в тях, че това дете не е съвсем като другите, слабо ме вълнува. Готова съм да драпам със зъби и нокти, за да получи това, което й е нужно. Обичам я каквато е, нищо, че често често ме изважда от обувките. И я уча да знае колко я обича мама? Тоооолкова. И да протяга ръчички към небето.
неделя, 27 ноември 2011 г.
1,2,3, я се преоблечи
Дени е в нова фаза. Фаза, за която тайно съм мечтала да настъпи, а сега ми идва малко в повече. Знам, знам, угодия няма.
Дени иска да се преоблича по няколко пъти на ден. Докато е облечена с нещо, в следващата минута й прищраква нещо и иска да се преоблича. Особен афинитет има към чужди и по-големи дрехи.
Ето как изглеждаха нейните тоалети днес.
Първо. Моля забележете царствената осанка, и полу-срамежливо, но хипер-доволно изражение:
Второ:
Трето:
Между трето и четвърто:
Четвърто:
Пето:
Шесто:
Не съм сигурна дали шесто е последно. Денят още не е завършил.
Дени иска да се преоблича по няколко пъти на ден. Докато е облечена с нещо, в следващата минута й прищраква нещо и иска да се преоблича. Особен афинитет има към чужди и по-големи дрехи.
Ето как изглеждаха нейните тоалети днес.
Първо. Моля забележете царствената осанка, и полу-срамежливо, но хипер-доволно изражение:
Второ:
Трето:
Между трето и четвърто:
Четвърто:
Пето:
Шесто:
Не съм сигурна дали шесто е последно. Денят още не е завършил.
неделя, 20 ноември 2011 г.
Уроци на живота
Днешният урок, скъпи мои читатели, е за това как да не се загубваме в мечтите си. Как да не се увличаме, и да забравяме реалността. Защото тя е тук, реалността, и никога не пропуска да напомни за себе си.
Когато неделята започне добре, това е добре. Особено ако спрем до тук. Където аз съм станала преди всички, стъпвам тихо боса по чистия под на кухнята, къщата като никога е сравнително чиста и подредена, правя си кафе, и слизам долу, сядам на компютъра и оставям екрана да ме погълне. Наслаждавам се на кафето си и на тишината наоколо. Всеки ден започва добре, когато имам малко мое време сутрин, малко тишина и спокойствие, което да ме зареди за целия ден. Типичен интроверт.
Дотук добре, прочитам всички видове пощи и се захващам за работа. Гледайки някакъв сериал на компютъра отмятам купчина след купчина изпрани дрехи. Когато съм почти готова, отгоре се чува вик:
-Мамооооооооооо!
"Ради", казвам си, и въздъхвам, защото моята хармонична, лежерна сутрин е на път да приключи. Но аз съм готова. Или поне така си мисля. Отивам при Ради, а той иска да четем книга. "Хм", казвам си, "спокойната сутрин продължава", четем книга, разглеждаме картинки, приказваме си. Идилия.
Тази идилия продължава, когато единодушно решаваме, че искаме шоколадови бисквити, от онези, които ги купихме снощи, с мляко. Знам, знам, не най-полезната закуска, но дреме ми, не може да си перфектен винаги и всякога. Човек трябва да може и да се забавлява.
В това време се събужда малкото и денят започва да се превръща в един типичен ден на бързи обороти. Аз не съм съвсем подготвена за обрата на нещата, все още ми е бавно и лежерно, и не ми харесва да бъда изтръгната от това ми състояние.
Ради настоява да закусваме в пластмасовите чинии от кухненския сервиз на Дени. Аз се опитвам да го разубедя, но той държи на своето, и аз в името на мира, спокойствието, и мечтаната неделна закуска отстъпвам. Какво пък, не може само да се казва не в този живот, нали?!
Слагаме масата, Ради донася кутията бисквити, докато малкото се муши между краката ни, завивайки се със шалове, или пък искайки да и се облече фанелката на Ради върху пижамата й, или пък дърпайки книгата за оцветяване от масата, и голямата тежка книга за бременност и малки деца.
Аз поемам дълбоко въздух, когато се сетя разбира се, и със сетни сили се опитвам да запазя самообладание, въпреки прокрадващите се безумни мисли да им раздам на всички по една бисквита и да ги оставя да се реят в пространството. Всички седнали на една маса започва да изглежда абсурдно.
Но! Най-после всички прищявки към момента са удолотворени (знам как се пише правилно, не бойте се) - Дени е на стола отдясно на мен, все още по пижама, може би с производство от кафяв характер в памперса, а може би не, но не смея да проверя, защото ако е така, отиде настройката на всички да закусват по едно и също време, на една и съща маса. Върху пижамата услужливо съм й облякла тениска на Ради, ръкавите на която й стоят като кимоно, има шнола на косата, за да не й влиза бретона в очите, и тя се обслужва с нейните си занимавки, които перманентно стоят на масата, с цел да я разсейват докато яде. С цел да яде повече. С цел да порастне повече. Две големи чаши с моливи, книга за оцветяване, книга за бременност и малки деца (любимата й), в която скоро забелязах, че доста малки деца са получили дооцветяване в регион очи-нос-уста, но за мен целта оправдава средствата (виж по-горните няколко изречения). Дени отпива от чаша мляко, която има предпазно капаче и сламка, за минимални щети. Не мога да се удържа и поглеждам памперса. Няма производство от кафяв характер, пфю, идеално!
Ради седи отляво на мен и трескаво отваря кутията с бисквити, а ние с Чавдар седим с чаша кафе в ръка, в позиция "готови на старта". Кутията е една голяма, червена, ламаринена, която е пълна догоре с различни видове бисквитки покрити с шоколад. Всеки си избира коя бисквитка иска да пробва, и аз си топвам моята в кафето, така както ме е учила баба ми. Кафето е леко топло и шоколада се размеква, м-м-м-м-м-м... вкусно е...
Ради е следващия да си топи бисквита в млякото, но понеже неговото мляко не е топло не се получава същия ефект със шоколада. Аз обаче не му обяснявам тези подробности, нямс смисъл да се вкарвам в излишни приключения. Дени също започва да иска да си топи нейната бисквита в нейното си мляко, но поради капак и сламка не се получава. Аз се колебая няколко секунди, но не искам да я лиша от преживяването, затова, в изблик на абсолютна и световна глупост, махам капака. Нейната бисквита полита и плясва в млякото й. След нея следват пръстите на Дени, които я плакнат насам-натам по чашата, после ги изважда, оглежда ги с интерес, изтръсква ги в пространството, и пак ги връща в чашата, за да си плакне бисквитата. Толкова за мечтаната неделна закуска, никакви подобни експерименти повече, казвам си, въртейки се като ветропоказател между Дени и нейното забавление, и Ради, който задава въпроси със скорост 90 км/ч, и който ако не е в правостоящо състояние, е седнал с половин дупе на ръба на стола. На половин метър от масата. Междувременно давам на Дени в устата да хапва по малко, докато си къпе бисквитата в чашата. За части от секундата, на забавен (като бавен, не смешен) кадър виждам как изваждайки ръка от чашата, ръкава на тениската й закача чашата и се чува "туп", а веднага след това "плясссс", а после "кап, кап, кап, кап..."
Да, дотам беше неделната лежерна закуска. Дотам бях аз, с моите мечти безумни. И въпреки това, сега седя тук и се смея. Приятна седмица на всички.
Когато неделята започне добре, това е добре. Особено ако спрем до тук. Където аз съм станала преди всички, стъпвам тихо боса по чистия под на кухнята, къщата като никога е сравнително чиста и подредена, правя си кафе, и слизам долу, сядам на компютъра и оставям екрана да ме погълне. Наслаждавам се на кафето си и на тишината наоколо. Всеки ден започва добре, когато имам малко мое време сутрин, малко тишина и спокойствие, което да ме зареди за целия ден. Типичен интроверт.
Дотук добре, прочитам всички видове пощи и се захващам за работа. Гледайки някакъв сериал на компютъра отмятам купчина след купчина изпрани дрехи. Когато съм почти готова, отгоре се чува вик:
-Мамооооооооооо!
"Ради", казвам си, и въздъхвам, защото моята хармонична, лежерна сутрин е на път да приключи. Но аз съм готова. Или поне така си мисля. Отивам при Ради, а той иска да четем книга. "Хм", казвам си, "спокойната сутрин продължава", четем книга, разглеждаме картинки, приказваме си. Идилия.
Тази идилия продължава, когато единодушно решаваме, че искаме шоколадови бисквити, от онези, които ги купихме снощи, с мляко. Знам, знам, не най-полезната закуска, но дреме ми, не може да си перфектен винаги и всякога. Човек трябва да може и да се забавлява.
В това време се събужда малкото и денят започва да се превръща в един типичен ден на бързи обороти. Аз не съм съвсем подготвена за обрата на нещата, все още ми е бавно и лежерно, и не ми харесва да бъда изтръгната от това ми състояние.
Ради настоява да закусваме в пластмасовите чинии от кухненския сервиз на Дени. Аз се опитвам да го разубедя, но той държи на своето, и аз в името на мира, спокойствието, и мечтаната неделна закуска отстъпвам. Какво пък, не може само да се казва не в този живот, нали?!
Слагаме масата, Ради донася кутията бисквити, докато малкото се муши между краката ни, завивайки се със шалове, или пък искайки да и се облече фанелката на Ради върху пижамата й, или пък дърпайки книгата за оцветяване от масата, и голямата тежка книга за бременност и малки деца.
Аз поемам дълбоко въздух, когато се сетя разбира се, и със сетни сили се опитвам да запазя самообладание, въпреки прокрадващите се безумни мисли да им раздам на всички по една бисквита и да ги оставя да се реят в пространството. Всички седнали на една маса започва да изглежда абсурдно.
Но! Най-после всички прищявки към момента са удолотворени (знам как се пише правилно, не бойте се) - Дени е на стола отдясно на мен, все още по пижама, може би с производство от кафяв характер в памперса, а може би не, но не смея да проверя, защото ако е така, отиде настройката на всички да закусват по едно и също време, на една и съща маса. Върху пижамата услужливо съм й облякла тениска на Ради, ръкавите на която й стоят като кимоно, има шнола на косата, за да не й влиза бретона в очите, и тя се обслужва с нейните си занимавки, които перманентно стоят на масата, с цел да я разсейват докато яде. С цел да яде повече. С цел да порастне повече. Две големи чаши с моливи, книга за оцветяване, книга за бременност и малки деца (любимата й), в която скоро забелязах, че доста малки деца са получили дооцветяване в регион очи-нос-уста, но за мен целта оправдава средствата (виж по-горните няколко изречения). Дени отпива от чаша мляко, която има предпазно капаче и сламка, за минимални щети. Не мога да се удържа и поглеждам памперса. Няма производство от кафяв характер, пфю, идеално!
Ради седи отляво на мен и трескаво отваря кутията с бисквити, а ние с Чавдар седим с чаша кафе в ръка, в позиция "готови на старта". Кутията е една голяма, червена, ламаринена, която е пълна догоре с различни видове бисквитки покрити с шоколад. Всеки си избира коя бисквитка иска да пробва, и аз си топвам моята в кафето, така както ме е учила баба ми. Кафето е леко топло и шоколада се размеква, м-м-м-м-м-м... вкусно е...
Ради е следващия да си топи бисквита в млякото, но понеже неговото мляко не е топло не се получава същия ефект със шоколада. Аз обаче не му обяснявам тези подробности, нямс смисъл да се вкарвам в излишни приключения. Дени също започва да иска да си топи нейната бисквита в нейното си мляко, но поради капак и сламка не се получава. Аз се колебая няколко секунди, но не искам да я лиша от преживяването, затова, в изблик на абсолютна и световна глупост, махам капака. Нейната бисквита полита и плясва в млякото й. След нея следват пръстите на Дени, които я плакнат насам-натам по чашата, после ги изважда, оглежда ги с интерес, изтръсква ги в пространството, и пак ги връща в чашата, за да си плакне бисквитата. Толкова за мечтаната неделна закуска, никакви подобни експерименти повече, казвам си, въртейки се като ветропоказател между Дени и нейното забавление, и Ради, който задава въпроси със скорост 90 км/ч, и който ако не е в правостоящо състояние, е седнал с половин дупе на ръба на стола. На половин метър от масата. Междувременно давам на Дени в устата да хапва по малко, докато си къпе бисквитата в чашата. За части от секундата, на забавен (като бавен, не смешен) кадър виждам как изваждайки ръка от чашата, ръкава на тениската й закача чашата и се чува "туп", а веднага след това "плясссс", а после "кап, кап, кап, кап..."
Да, дотам беше неделната лежерна закуска. Дотам бях аз, с моите мечти безумни. И въпреки това, сега седя тук и се смея. Приятна седмица на всички.
понеделник, 14 ноември 2011 г.
Всичко е любов
Докато се готвим да посрещаме баба и дядо в неделя, правим планове за времето,в което ще бъдем заедно. Неминуемо в тези планове се прокрадват мисли за самостоятелни (без деца) мероприятия, защото ще имаме на кой да ги оставим. И да драснем на където ни видят очите. Дори Чавдар стигна до там да си помисли, че можем да отидем на почивка само двамата, така както не сме ходили в целия си почти 7 годишен семеен живот.
Като сервира на Ради тази идея, Ради каза:
- И аз ще дойда с вас. При което Чавдар му дообясни:
- Не, не, ще ви оставим на баба ви и дядо ви, и ние с майка ти отиваме на почивка двамата.
Ради видимо объркан и сериозно недоволен казва:
- А на теб приятно ли ще ти е ако аз и майка ми отидем на почивка без теб??
Това е най-хубавия момент от моя уикенд на болни гърла, кашлици и течащи детски, а и не само, носове. Едно невинно доказателство, че ние сме желана компания (все още). Мисля си, че сърце няма да имам да го оставя на баба и дядо и да отида на почивка. Не и сега, докато все още иска да е с нас, а не да чака с 4 очи да тръгнем нанякъде.
Това е мига, който изживявам пълно, и на който се радвам безкрайно.
Като сервира на Ради тази идея, Ради каза:
- И аз ще дойда с вас. При което Чавдар му дообясни:
- Не, не, ще ви оставим на баба ви и дядо ви, и ние с майка ти отиваме на почивка двамата.
Ради видимо объркан и сериозно недоволен казва:
- А на теб приятно ли ще ти е ако аз и майка ми отидем на почивка без теб??
Това е най-хубавия момент от моя уикенд на болни гърла, кашлици и течащи детски, а и не само, носове. Едно невинно доказателство, че ние сме желана компания (все още). Мисля си, че сърце няма да имам да го оставя на баба и дядо и да отида на почивка. Не и сега, докато все още иска да е с нас, а не да чака с 4 очи да тръгнем нанякъде.
Това е мига, който изживявам пълно, и на който се радвам безкрайно.
вторник, 8 ноември 2011 г.
Дела и документи
Казвала съм ви, че следя блогове разни. Блогове, които трептят на моята честота, отговарят на неспирно въртящи се в главата ми въпроси и терзания. Блогове, които ме карат да плача и да се смея, но в основни линии правят чувствата ми валидни. След прочитането въздъхвам с облекчение, че не съм единствения такъв шантав екземпляр, а напротив. Има и други като мен и това ме кара да се чувствам добре.
В един такъв блог скоро четох за благодарността. И по-специално как да научиш децата си да бъдат благодарни. Как да възпиташ у тях това чувство и нуждата да го търсят и да го направят неизменна част от техния живот. Аз като човек роден и отгледан песимист, негативист, откривам бавно и полека колко важно е да бъдеш благодарен за това което имаш. Промяната ми е много трудна, и процесът е дълъг, но си струва. Трансформацията е необратима. Нещо като да се превърнеш от гъсеница в пеперуда. Щом веднъж си видял какво е да се рееш в небето и слънцето да кара крилата ти да блестят, някак не е много привлекателно да се върнеш обратно в дебелото космато тяло дето пълзи по клоните и яде листа. Не че не настъпват и такива моменти, но те ме карат да искам да съм отново пеперуда още по-неистово.
В кратце, майката в горепосочения пост описва нейния начин да вкара благодарност и щастие в дните на децата си. Имат ежедневна игра, в която тя разказва кое е нещото, което най-много й харесва в този момент. Момиченцето й съответно поема темата и казва кое е нещото, което тя най-много харесва и прочие и прочие. Аз докато четях си казвах, че това определено е нещо, което аз мога да направя с Ради. Успях един път. Той се включи в играта, но на следващия ден ме попита:
- Ти кога ще престанеш да ми задаваш такива въпроси??
Аз се стъписах и приключих бързо темата. Реших, че той е момче, и него го вълнуват други неща. Сега набързо прегледах поста и си давам сметка къде сбърках. Трябва да започна аз, да кажа кое на мен ми харесва, и да очаквам той да се включи, вместо да го разпъвам на кръст и да го питам кое е нещото, което най-много му харесва от този момент.
Ето сега и нещата, които на мен ми харесаха най-много от изминалите дни. Игра в листата в събота. Неделята вече беше дъждовна и студена. Настъпва зима, но докато гъските още не са започнали да се събират на поляната до нашата къща, все още има шанс за някои и друг хубав ден.
А снощи рисувахме. Аз дори станах герой в рисунката на Ради. Дени е много смешна, рисува един малък йероглиф, след което хвърля молива и се дръпва назад да се радва на нарисуваното.
А кое е нещото, което най-много харесвате вие от настоящия момент?
В един такъв блог скоро четох за благодарността. И по-специално как да научиш децата си да бъдат благодарни. Как да възпиташ у тях това чувство и нуждата да го търсят и да го направят неизменна част от техния живот. Аз като човек роден и отгледан песимист, негативист, откривам бавно и полека колко важно е да бъдеш благодарен за това което имаш. Промяната ми е много трудна, и процесът е дълъг, но си струва. Трансформацията е необратима. Нещо като да се превърнеш от гъсеница в пеперуда. Щом веднъж си видял какво е да се рееш в небето и слънцето да кара крилата ти да блестят, някак не е много привлекателно да се върнеш обратно в дебелото космато тяло дето пълзи по клоните и яде листа. Не че не настъпват и такива моменти, но те ме карат да искам да съм отново пеперуда още по-неистово.
В кратце, майката в горепосочения пост описва нейния начин да вкара благодарност и щастие в дните на децата си. Имат ежедневна игра, в която тя разказва кое е нещото, което най-много й харесва в този момент. Момиченцето й съответно поема темата и казва кое е нещото, което тя най-много харесва и прочие и прочие. Аз докато четях си казвах, че това определено е нещо, което аз мога да направя с Ради. Успях един път. Той се включи в играта, но на следващия ден ме попита:
- Ти кога ще престанеш да ми задаваш такива въпроси??
Аз се стъписах и приключих бързо темата. Реших, че той е момче, и него го вълнуват други неща. Сега набързо прегледах поста и си давам сметка къде сбърках. Трябва да започна аз, да кажа кое на мен ми харесва, и да очаквам той да се включи, вместо да го разпъвам на кръст и да го питам кое е нещото, което най-много му харесва от този момент.
Ето сега и нещата, които на мен ми харесаха най-много от изминалите дни. Игра в листата в събота. Неделята вече беше дъждовна и студена. Настъпва зима, но докато гъските още не са започнали да се събират на поляната до нашата къща, все още има шанс за някои и друг хубав ден.
А снощи рисувахме. Аз дори станах герой в рисунката на Ради. Дени е много смешна, рисува един малък йероглиф, след което хвърля молива и се дръпва назад да се радва на нарисуваното.
А кое е нещото, което най-много харесвате вие от настоящия момент?
вторник, 1 ноември 2011 г.
Едно-две неща
Вчера Ради имаше тържество в училище по случай Хелоуийн. Аз в абсолютен изблик си взех половин почивен ден, за да отида до училището, да гледам парада, и да го изненадам.
Изненадах го като че ли, но той съвсем по мъжки не се отдаде на излишни емоции, както например на мен ми се искаше. Нямаше изстъпления от рода да ме гледа с блеснали от радост очи, или да излезе от строя и да се хвърли да ме прегръща, а какво ли остава и да ме целува. Не. Той ме видя, погледа ме вървейки с леко загадъчна усмивка,
после се обърна и продължи.
После се обърна отново за миг, и отново се обърна напред. Този път окончателно.
Аз не че видях кой знае колко от парада, аз си гледах мойто, но всички деца бяха маскирани, и нищо че беше 12-13 градуса навън, някои бяха по без ръкави. Директорката беше като келнерка.
Вечерта се разходихме с приятелчета по нашия район да съберем на хората бонбоните, и беше весело. Особено весело беше да гледам Дени как участваше наравно с големите деца (в една малка част от времето).
Изненадах го като че ли, но той съвсем по мъжки не се отдаде на излишни емоции, както например на мен ми се искаше. Нямаше изстъпления от рода да ме гледа с блеснали от радост очи, или да излезе от строя и да се хвърли да ме прегръща, а какво ли остава и да ме целува. Не. Той ме видя, погледа ме вървейки с леко загадъчна усмивка,
после се обърна и продължи.
После се обърна отново за миг, и отново се обърна напред. Този път окончателно.
Аз не че видях кой знае колко от парада, аз си гледах мойто, но всички деца бяха маскирани, и нищо че беше 12-13 градуса навън, някои бяха по без ръкави. Директорката беше като келнерка.
Вечерта се разходихме с приятелчета по нашия район да съберем на хората бонбоните, и беше весело. Особено весело беше да гледам Дени как участваше наравно с големите деца (в една малка част от времето).
понеделник, 24 октомври 2011 г.
И пак понеделник
Отново е понеделник, и макар този уикенд да беше за мен от 3 дни, пак не ми беше достатъчен. Работата ми все още не е свършена, и подозирам, че и петдневен уикенд да имам, пак ще е същото положение. Защото освен домашната работа имаме много книги да четем, много игри да играем, много филмчета да гледаме, много картинки да рисуваме, по разходки да ходим, пред които домашната работа все по-често губи по точки. Стои си в ъглите (и навсякъде другаде) и гледайки ме тъжно ме чака да й обърна внимание. Но аз не бързам. Все по-малко държа да съм единствения обръщач на такова внимание. Всеки, който изяви желание да се погрижи за нея е добре дошъл, без капка ревност я предавам. И отминавам с усмивка.
Лека полека прословутия ремонт отива към край. Малко по малко довършваме и подреждаме. Ради се е превърнал в голям любител на всякакъв вид Лего, реди ги сам, спазва инструкциите, и има все по-малко нужда от съдействие. Дори му отделих едно рафтче в детската стая, където да подрежда готовите изобретения.
Дени все още я чакаме да заиграе с кукли и парцалки, за момента обаче, мъжките дейности я вълнуват малко повече. Ето как решава да играе с бебешката количка:
В същото време проявява голям интерес към теорията по бременност, раждане и отглеждане на бебета. Цели два дни тази книга за майката и бебето я листи и прелиства и гледа със захлас бебенца и малки деца.
Тъй като се уредихме с една супер слънчева и топла неделя, отидохме до площадката. Поиграхме на воля, посмяхме се, и се прибрахме доволни.
Колко те обича мама? - Много!
Колко те обича мама? - Много!!
Колко те обича мама? - Много! Знам, неуморна съм, но искам да съм сигурна, че го знае. Има някой между вас, който би попитал кое е това момиченце в тунелчето, отговарям - незнам, случайна посетителка на парка, която явно ми се чуди на акъла. Много моля същият този някой да обърне внимание на плитката на Дени!
Самоснимките обикновено са смотани, ето избрано от десетките, които направих на двете ни. Боби, полагам усилия :)
Обичам я. И макар сърцето ми снощи да спря на няколко пъти при чуването на онзи запечатан в съзнанието ми звук, който ме изважда от дълбок сън и ме изстрелва като торпедо от леглото, закашляне, а след него повръщане, тази сутрин сърцето ми отново е пълно с любов догоре. Седя тук, гледам снимките и си казвам, че всичко е съвършено. Точно каквото трябва да бъде. И нищо не липсва.
Лека полека прословутия ремонт отива към край. Малко по малко довършваме и подреждаме. Ради се е превърнал в голям любител на всякакъв вид Лего, реди ги сам, спазва инструкциите, и има все по-малко нужда от съдействие. Дори му отделих едно рафтче в детската стая, където да подрежда готовите изобретения.
Дени все още я чакаме да заиграе с кукли и парцалки, за момента обаче, мъжките дейности я вълнуват малко повече. Ето как решава да играе с бебешката количка:
В същото време проявява голям интерес към теорията по бременност, раждане и отглеждане на бебета. Цели два дни тази книга за майката и бебето я листи и прелиства и гледа със захлас бебенца и малки деца.
Тъй като се уредихме с една супер слънчева и топла неделя, отидохме до площадката. Поиграхме на воля, посмяхме се, и се прибрахме доволни.
Колко те обича мама? - Много!
Колко те обича мама? - Много!!
Колко те обича мама? - Много! Знам, неуморна съм, но искам да съм сигурна, че го знае. Има някой между вас, който би попитал кое е това момиченце в тунелчето, отговарям - незнам, случайна посетителка на парка, която явно ми се чуди на акъла. Много моля същият този някой да обърне внимание на плитката на Дени!
Самоснимките обикновено са смотани, ето избрано от десетките, които направих на двете ни. Боби, полагам усилия :)
Обичам я. И макар сърцето ми снощи да спря на няколко пъти при чуването на онзи запечатан в съзнанието ми звук, който ме изважда от дълбок сън и ме изстрелва като торпедо от леглото, закашляне, а след него повръщане, тази сутрин сърцето ми отново е пълно с любов догоре. Седя тук, гледам снимките и си казвам, че всичко е съвършено. Точно каквото трябва да бъде. И нищо не липсва.
Абонамент за:
Публикации (Atom)