понеделник, 30 май 2011 г.

Уроци на живота

Днес ще говорим за това как трябва да престанете да вярвате, че имате нормално семейство. Семейство като всички останали. Нормален живот по график, който тече гладко и спокойно, и в който всичко е предсказуемо. Не. Просто трябва да се разделите с тази идея. Веднъж и завинаги. Особено, когато получавате сигнали за това ежедневно и ежечасно. Приемете ги, и давайте нататък.

Сигнали като например този в ранна сутрин на първия ден от дълъг уикенд, мъжът Ви се събужда, и първата му работа е да си налее малко кафенце. Какво ненормално има тук ще кажете. Ненормалното е, че това е първото и последно нормално за тази сутрин. После излиза навън да си вземе вестника (добре, излъгах, има и второ) и съответно се оглежда наляво и надясно (а, ето и трето). После се прибира на бегом и се провиква:

- Съседите през две къщи са опънали някакви шатри и са изнесли столове и маси.

- Е, и? - повдигате вежда Вие, и си отпивате бавно от кафето, и си клатите крака, точно както се полага в една ранна сутрин на дълъг уикенд, особено когато децата Ви още спят.

Грешка. Особено когато едното Ви дете още спи, защото другото точно отваря вратата на стаята си, сънено, по фанелка, гащи и боси крака.

И кадъра се повтаря. Вече към друг участник. Мъжът Ви се обръща към полусъбудения Ви син и казва:

- Съседите са опънали шатра и са изнесли маси и столове. Може би имат гаражна разпродажба.

- А може би просто си чистят - отговаряте Вие, все още надявайки се хванете изплъзващата Ви се спокойна и лежерна сутрин.

- Качи се на колелото и иди да видиш дали е гражна разпродажба - казва мъжът Ви на синът Ви.

А синът Ви само това и чака. Нали са си от една порода, скача бързо в едно долнище и едни джапанки и се мята на колелото. Отърчава до съседите през две къщи и се връща с вик:

- Татеееее, гаражна разпродажба е!

Мъжът Ви съответно на свой ред скача в едно долнище и едни джапанки и отърчава към съседите през две къщи. Има-няма 5 минути по-късно се завръщат двамата доволни с едно колело за синът Ви (почти ново) за $5,00, и с новината, че са придобили и една бягаща пътечка за $20,00. Скачат във колата и отиват да я натоварят.

Като се върнат, я инсталират в гаража по диагонал. И синът Ви започва да "тренира" на нея през целия ден.

На другата сутрин от дългия уикенд, синът Ви се събужда. Отваря вратата на стаята си в същия екип - фанелка, гащи и боси крака. Насочва се към вратата за гаража, и когато го попитвате къде точно отива, той Ви отговаря, че отива да тренира. Вие го убеждавате да си обуе едно долнище поне, ако не първо да закуси и тогава. Той се съгласява за долнището, но не и за закуската. И излиза навън. След малко чувате бръмченето на бягащата пътечка и тупкането на босите му крака по нея.

Photobucket

Photobucket

Дъщеря Ви, която през това време е на ръцете Ви, чакаща своята закуска, започва да се опъва и огъва и иска да излиза и тя. Вие вдигате ръце, обувате й обувки и я пускате навън, след което излизате и Вие с две чинии в ръце. Една за дъщеря Ви и една за синът Ви. Кой е казал, че масата се използва за ядене?!

Нахранвате децата си в гаража. После генерално вдигате ръце и позволявате на дъщеря си да "тренира" и тя на бягащата пътечка. За първи път, и без да я държите. Незнам защо очаквайки, че тя знае какво да прави.



Всичко е наред, за тези които се интересуват - няма жертви. Има само едно семейство, което си прави каквото си иска и няма кой да го сложи в пътя. А нужно ли е въобще?

Ради(о) Ереван

Попитали Ради(о) Ереван дали хубаво са си играли с двете момченца, които ни бяха на гости, и той отговорил:
- Да. Ама виж какво сме направили без да искаме:

Photobucket

А именно, целия под на гаража е случайно надписан с тебешир. А самият тебешир (цялата 2 кг. кутия) е случайно настъпван. Отново и отново.

Без да искат.

сряда, 25 май 2011 г.

Теория на невероятностите

Преди време си мислех, че шанса да сложа на дъщеря си две кукуриги клони между нула и минус безкрайност. Там някъде ми се струваше, че попада и шанса да направя снимка на децата си, на която и двамата гледат в обектива.

Е, днес тези два шанса рязко промениха посоката си.

Отказах се да се боря с косата на Дени, която не задържа шнола за повече от 5 минути. Предадох се и й направих кукуриги. Не едно, а две.

А освен това успях да ги снимам и двамата гледащи в камерата. Може би трябва да пусна тото.

Photobucket

Photobucket

Photobucket

Photobucket

Ради(о) Ереван

Тази сутрин закъснявах за работа (както всяка друга сутрин). Изхвърчайки от къщи и мятайки се на колата се сетих, че съм си забравила телефона. Провикнах се келешейки се на полу-русенски през полуотворената врата на колата:

-Муци, забравих си тилифона!!

А Ради, който си обуваше обувките, за да отива на училище, ме изгледа много особено. Едно такова продължително и зачудено.

-Какво? - попитах го недоумяваща неговото недоумение. А той каза:

-Мамо, ти каза, че си си забравила телефона, а аз чух, че си си забравила силикона.

петък, 20 май 2011 г.

Кражба, и как винаги се набутвам в шамарите

Незнам как го постигам това, но винаги успявам да се впусна в мероприятия, които ми отнемат повече време и енергия, отколкото предварително очаквам. И незнам как се получава, че винаги в такива периоди се чувствам изключително жива и концентрирана, правя дълги списъци със задачи за изпълнение и час по час отмятам по нещо. А отвътре ме изпълва едно такова странно удовлетворение. Какъв човек съм аз?? Защо не ме свърта на едно място и непрестанно трябва да правя нещо, за да се чувствам добре?

По-средата на една изключително натоварена седмица в списъка ми с работни и лични задачи, съумях да организирам с учителката на Ради да отида и да помагам в училището за 1 час. Откраднах си половин ден от работа и се насладих пълно на всяка минута шеметна активност. Все повече си мисля, че трябва да си сменя работата. Това седене зад компютъра по цял ден изпива всичката ми енергия.

Преди училището тичах от магазин на магазин да направя последни покупки за тържеството в неделя, с чиято организация помагам, докато слушах новата си придобивка, която буквално трептеше на моята честота.

По-късно в училището бях щастлива да се запозная с децата от класа на Ради и да участвам в един учебен час. За училището им има да пиша някой път по-нашироко, защото всеки път съм изумена от амбициозната им програма и учителски подходи. Неусетно правя паралели с моите ученически години и за съжаление "тъп**е американци" (както някои непрестанно ги отъждествяват) печелят по-точки. Но за това друг път.

А вечерта след работа седнахме отвън на приказка и гледахме малката панта как не спря да бръмчи. Един приказен ден. Ето малко снимки:

Photobucket

Photobucket

Photobucket

Photobucket

Photobucket

Photobucket

И ето как един малък 8 кг., с размера на едногодишно дете човек се катери по пързалката, само след 1 урок от нейната физиотерапевтка:

вторник, 10 май 2011 г.

Неделно

Неделята прекарахме основно навън. Жадни за слънце и зеленина. Както казах в по-преден пост - най-после е пролет и всички сме щастливи.

Photobucket

Photobucket

Photobucket

Photobucket

Photobucket

Photobucket

Photobucket

Photobucket

Ради срещу Пикасо

Още от ранна детска възраст Ради имаше особен (според мен) усет за рисуване. Имаше желание да използва всички налични цветове едновременно и един върху друг. Тази му страст продължава и до ден днешен и единствено тукашната култура ме възпира да го изкритикувам. Конструктивно.

Още помня как му купувах бели гипсови влакчета и той ги правеше шарени-та-шарени отгоре до долу без никаква (според мен) логика. Но това е изкуството - всеки вижда нещата различно и аз ни най-малко не се опитвам да наложа моята гледна точка, а именно, че колелата на влака са черни, а влакът може да бъде зелен, син или някакъв друг цвят, а прозорците да оставим недооцветени.

Както и немога да се опитвам да му обясня, че листата на ананаса са зелени. Обикновено. Когато не са кафяви.

Малко ме е срам да си призная, но винаги съм смятала, че рисуването не е от силните страни на Ради. Затова бях изненадана, когато прояви желание да ходи на кръжок по рисуване. Или "боядисване" както той го нарича. Още по-изненадана бях, когато след първия път продължи да иска да ходи, и все още ходи с голямо желание.

Аз с трепет очаквам неговите творения, защото все още имам страх в себе си, че няма да мога да позная какво точно е нарисувано на картината. Тази събота обаче разбрах, че се притеснявам напразно. Ради се прибра от клас по рисуване със следното:

Photobucket

Аз го погледах и с половин уста го попитах:

- Ради, това какво е, ананас ли?? - надяваща се да е ананас наистина, защото не ми се искаше да му наранявам чувствата, ако се окажеше нещо друго. Като горяща в сини пламъци къща, готова да бъде изстреляна с прашка, римски легионер, или индианец с пера на главата.

Но каква беше изненадата ми, когато Ради троснато ми отвърна:

- Да. Ананас е. И ВСИЧКИ познаха.

И се намръщи.

събота, 7 май 2011 г.

Най-после

Най-после е пролет. Най-после днес вече ми беше топло със зимното палто. Най-после вече можем да прекарваме часове навън, вместо да смъкваме всички неща по близките рафтове със скорост всички неща в минута и после да ходим в купчини. Дискове. Книги. Играчки. Пластмасови чаши. Купи най-различни. И черпаци.

Дори цветята ми най-после започват да приличат на цветя. И дървото скоро ще цъфне. Най-после започвам да виждам дълги разходки с колелетата и вечери-пикник в парка, йога на двора по залез слънце, късни следобеди на плажа и джапанки и потници (потник ми е любима дума, за тези, които не знаят).

Photobucket

Photobucket

Photobucket

А в края на деня вана с пляскане по водата с всичка сила, докато отговорния по къпане също е изкъпан, с писане по плочките с измиващи се маркери. Да, разрешавам да се пише по плочките с измиващи се маркери. Особено хубаво ми е, когато надписа гласи "Мамо, обичам те."

Photobucket