Преди две седмици Дени имаше спортно мероприятие в училище. Беше за всички деца с някакъв вид специални нужди, както тук ги наричат. Аз не обичам да отъждествявам Дени с тази категория, но в дни като този реалността ме потупва по рамото и ме поздравява. После тръгваме заедно, ръка за ръка, ставаме свидетели на събитието, в което деца, в различна степен ограничени физически и умствено, спортуват. Дени участва наравно с всички деца, въпреки че беше най-мъничката от тях. След събитието, онази реалност и аз си казахме довиждане. Аз я оставих на стадиона, обърнах й гръб, и отново я забравих. Подадох ръка на другата ми реалност, на по-реалната ми, ежедневната ми реалност, в която Дени е дете като всички други. Силна, смела, весела, обичаща живота.
Ради завърши втори клас в българското училище. Имаше сладко тържество, след което децата отиват в заслужена лятна ваканция. Ще се видят отново през септември. Ради не е голям любител на българското училище, но смятаме да го помъчим още малко.
Дени проявява сериозен баланс, започва да скача на леглото без да се държи. Прави един-два подскока, с отлепяне на краката от матрака, след което пада със смях. И отново става.
Дени много харесва да играе с по-големите деца. Те не са непременно на същата вълна като нея, но тя упорито ги преследва. Навсякъде.
Шансът да заснема двете си деца гледащи в камерата и смеещи се попада в интервала от 0 до минус безкрайност. Ако едното гледа в камерата, то другото няма да гледа. Ако и двете гледат, то едното ще дъвче дъвка. Ако едното не дъвче дъвка, то нито едното няма да гледа в камерата.
Бейблейд манията е в разгара си. Нищо не е по-интересно от това да въртиш пумпали нон стоп. Вкъщи, в училище, на гости, навън. Навсякъде!
