Синьо

Искам да съм част от онова (несъществуващо) племе, което не страда за починалите. Което вярва, че те са на едно по-хубаво място и са преминали през чистилището на Земята, за да отидат там, където е вечен празник, където има само радост и любов.

Но не съм.

Искам да напиша нещо много хубаво, много силно, което да сграбчи всички пъстроцветни детски спомени с мамето и да ги съхрани. Да не позволи на времето да ги изличи.

Но не мога.

Стоя тук, ден след ден, и в главата ми е хаос. Хаос от думи, жестове, цветове. Хаос от радост, обич и безгрижие, които се изплъзват всеки път щом се опитам да ги оплета в думи.

Искам да върна времето. Искам да съм отново дете. Отново да прекарвам дълги ваканции в Русе. Дълги топли и весели дни. Просто и неповторимо ежедневие, кaквото има само в детсвото. Отново да пътувам в спален вагон от София до Русе и нетърпеливо да протягам ръце към мамето и дядо чакащи ме на перона. Искам отново да правим сапунени мехури в двора на старата къща. Искам да ги гледаме как летят нагоре към небето и променят цветовете си. Искам отново да хвърляме зелено грозде през оградата. Искам отново да гледам цветята в двора - жълти, оранжеви, розови, червени. Искам отново да ме е страх от вратата на мазето. Искам отново да разнасям куклите и парцалите по приятелки в блока, и отново да протестирам на следобедното спане. Искам отново да играя на воля в училищния двор. Искам отново да се прибирам вечер след игра и да вдишвам с пълни гърди типичната миризма на бабиния дом. Искам да стоя сутрин пред огледалото и да гледам мамето как отмята глава надолу и вчесва косата си с четка с бодлички, изписва веждите си със 100 годишен молив и слага червено червило. Искам да стоя мирно на тъмно на дивана вечер, докато правим течение и гоним комарите. Искам отново да й взимаме магнита с топлийките с шарените главички. И крокодилската ножица. Искам отново да прелистваме купищата стари Некермани и да си заплюваме неща. Искам отново да четем сборника с писма от годините. Искам отново да разглеждаме стари снимки. Искам отново да играем на радиото и да пеем с пълно гърло "One Way Ticket" и "Едно сърце". Искам отново да пускаме плочи и да сменяме оборотите от 33 на 45 и да си умираме от смях. Искам отново да правим следобедно кафе с леблебия с бързоварче. Искам да ходим на люлките в парка и да казваме "По-силно, дядо, по-силно!". Искам отново да разглеждам огромната ваза в парка, изрисувана с цветя. Искам отново да ходим на редовното месечно пазаруване и да се връщаме с пълни торби. Искам отново да ходя в близката бакалия за хляб. Искам отново да правим бурканчета с кайсиево и доматено пюре, защото има много калий, който е полезен за сърцето. Искам отново да ми лекува мамето кокоши трън с алое, което трябва да е 3-годишно, за да е лековито. Искам отново да се къпем в коритото със слънчева вода на балкона. Искам отново да чуя думи като "топлик" и "ала-палачори", "хрушчовка" и "букла". Искам отново да играем с шаловете на мамето. Искам да стоя до машината и да гледам как парчето плат се превръща в дреха. Искам също да я гледам как крои без кройки. Как меси, точи и прави питки, баници, козунаци, гъсеници, течен шоколад и сладолед. Искам отново да отивам за кайсиев сладолед във фунийка за 27 ст. Искам отново да изстудяваме диня на чешмата в банята. Искам отново да седим на масата в кухнята и да слушаме историята на нейното детство и младост. Искам отново да ни пее дълги тъжни песни преди заспиване и да роня сълзи по възглавницата. Искам отново да гледам картината с голата жена седнала на скалата, и онази с букета рози. Искам отново да се събуждам на приглушени кухненски шумове. На уют. Искам отново да слушам истории за сватбите на чичо ми и на татко ми. Искам отново да си представям приказни сини булчински рокли със златни цветя и дълги шлейфове. Искам отново да съм в онзи свят на сигурност. Онзи свят, в който всичко е наред. Онзи свят, в който се чувствах обичана и знаех, че независимо от всичко, аз винаги ще бъда обичана.

Дори и после, след време, когато вече не прекарвах ваканции в Русе, а ги прекарвах в сесии над учебниците, а по-късно и на работа, аз знаех, че съм обичана. И черпех сила от този факт. Беше ми един въображаем остров на сила и спокойствие, където в трудни моменти мислено отивах и се зареждах. Но островите ми си отиват един по един и аз трябва да порастна най-после и да търся силата си в себе си. Мамето си отиде, Мишле. Четири думи, които пронизват сърцето. Искам да спра да съм егоист и да мисля само за себе си и за изплъзващото ми се детство. Искам да си мисля, че мамето е щастлива. Обградена от всички, които е обичала и които са я обичали някога и са напуснали този свят - дядо, леля Ваница, леля Стела, леля Мица, и всички, които не познавам. Искам да мога да спра да роня сълзи тук за това, което е минало, а да се радвам, че е било. Защо е толкова трудно порастването?

Виждам я на ръба на един покрив, как се опитва да избяга, а живота я държи за малкото краче 35-ти номер. Тя се дърпа към ръба, той я държи. Когато най после тя разперва крила и се отскубва, със сетни сили, а живота остава назад запъхтян. И гледа нагоре. Към синьото небе.

Искам да спре да боли.

Сбогом, маме. Знам, че когато дойде моят ред ти ще си там и ще ме чакаш на небесния перон с дядо. И това е мъничка утеха.

Един (прекрасен) ден

"Когато животът ти поднесе лимони, направи си лимонада" са казали хората и са били много прави. Не е лесно да се постигне, но постигне ли се - лимонадата е с сладко-кисел интересен вкус. Неповторим.

Вчера си взех болничен. Защото Дени е със стомашен вирус, който я прави отпусната, жална, хленчеща и мрънкаща. Останах вкъщи и се въоръжих със спринцовка в едната ръка и чаша с електролитна вода в другата и давах на Дени на малки дози през целия ден. За да не допускаме да отиде в болница за обезводняване.

Междувременно навън беше чуден ден. Топъл и слънчев, като през пролетта. Подходящ за правене на лимонада.

Затова взех Ради и отидохме да се забавляваме. Отидохме в едно студио за керамика, където си избрахме по нещо и го боядисахме както си искаме. После те ще го изпекат и гланцират и ще отидем да си го вземем.

Ради си избра буквите от името му, а аз си избрах една захарничка, която в последствие разбрах, че е съдче за съхраняване на целувки и прегръдки! Имах нужда от едно такова!







Ето полуготовия продукт. След седем дни можем да отидем да си ги вземем - изпечени и гланцирани, а дотогава ще потропвам нетърпеливо с крак.






Финални мигове в студиото - мигове за самоснимки. Ради е уникален - за секунди може да изщрака маса снимки!




Небето привечер също не беше за изпускане...

На 6

Щастлива съм. Че можах да изконтролирам паниката, която пълзеше към мен от няколко дни и ми шепнеше в ухото "Ради става на 6, после ще стане на 7, на 8... времето лети, той расте...". Обичайните неща, които ми шепти около такива важни дати и големи постижения. Но този път беше друго. Този път я погледнах в очите и й казах: "Да, той пораства. Да, наближава бавно момента, в който той няма да има толкова нужда от мен, но аз точно това искам. Искам той да порастне голям и можещ, силен, независим и самостоятелен. Защото това е нормалния курс на живота и аз ЩЕ БЪДА щастлива от това."
Паниката беше много изненадана, повярвайте ми. Тръгна назад, назад, лека, полека, и се стопи.

И денят на празненството беше чуден. С изключение на тортата с розов надпис, която произведоха за нас в любимия ни магазин. Но нали сме отряд за бързо реагиране, реагирахме бързо и ни я ремонтираха. И денят продължи да си бъде чуден.

Децата се забавляваха много. Умирах си да гледам усмихнатите детски лица, безгрижни и весели, и да си казвам, че всичко е точно така както трябва да бъде.





И си умирах да гледам как за последната година са се формирали по-близки приятелства. Децата ни са порастнали, и са станали по-разумни и по-чувствителни, по-малко ориентирани към себе си, а повече ориентирани към другите.







Умирах си също да гледам как момиченцата са се превърнали в едни малки майки, и си мислех колко невероятна е човешката природа... Как мъжете са наистина от Марс, а жените са наистина от Венера. Дори от ранна детска възраст.





Умирах си да гледам Дени, която като хвана апарата не го изпусна за миг. Всъщност, докато не му свържиха батериите.



Умирах си от желание да накарам Ради да се качи на стената, заедно с другите деца, но той упорито отказваше. Вчера на родителската среща разбрах защо. Учителката каза, че е много често явление при децата, които постигат нещата лесно, без усилие, да се наблюдава едно стъписване пред нови предизвикателства. Сега остава само да му помогнем да превъзмогне себе си и да разбере, че трябва да си позволи да опита без да го е грижа за крайния резултат.



Честит рожден ден, Ради. Обичаме те. Много, много.

Голямата. Снежна. Буря. На. Средния. Запад.

Аз съм човек, който от години не гледа телевизия. И затова бях изненадана в понеделник като отидох на работа и разбрах, че се очаква голяма снежна буря в средата на седмицата. Познавайки отчасти местната психика само свих рамене и си казах "Голям праз" и го забравих. В понеделник вечерта Чавдар отиде на пазар и се върна с половината от поръчаните неща, защото според него магазина бил опразнен. И се запитахме дали няма да го затварят. Ха-ха, сега ми е смешно, но истината е, че всички хора се бяха втурнали по магазините да се запасяват с продукти за голямата снежна буря, която се очакваше. Представете си как ме изгледаха моите колеги като им казах, че едва ли не незнам за тази буря. Като полезно изкопаемо. "Голям праз" казах си отново, и още си казах, че ако ни пуснат да почиваме в сряда по случай снежната буря ще съм много щастлива.

Пуснаха ни даже вторник по обед и докато карах към къщи, я вятърът навяваше снега по пътя, се върнах в детството си и си спомних любима детска игра. Представях си, че навън вали силно и аз трябва да се погрижа за "бебетата" си. Завивах ги, правех им заслони и едва удържах вълнението в гърдите си, че аз правя всичко необходимо, за да са добре "бебетата" ми.

Карах, и виждах как снежната буря си е заслужавала медийното внимание. Ставаше много лошо, много бързо. Когато наближавах нашата къща с 5 торби провизии в колата, изпитах същото онова детско непосилно радостно вълнение, че ще се прибера вкъщи и ще се погрижа за децата си. Ще си стоим вкъщи на топло, и ще гледаме снегът как вали, и ще слушаме вятътът как блъска по прозорците.

Така и беше. Докато изведнъж всичко потъна в мрак.

Целият район около нас беше тъмен, а снегът продължаваше да вали. И вятърът продължаваше да блъска в прозорците. И дотук беше моето радостно вълнение. Мигновено изтече като че ли през петите ми и на негово място се появи паника. Също такава, непосилна. Ами сега?

Човешката мисъл притежава невероятна скорост. За секунди съзнанието ми нарисува какви ли не картини, все мрачни. И какъв ще е този почивен ден по случай снежната буря ако не можем да му се порадваме и да правим каквото си искаме, а ще трябва да се затискаме под одеалото с две супер енергични деца. Ах.

За мое щастие, казвам мое, защото Чавдар беше много доволен, че няма ток, било романтично, като в хижа, дрън-дрън, далеч не споделях неговия ентусиазъм, щеше да е романтично, ако ние бяхме изгасили лампите, а не те на нас. Ха. Та, за мое щастие, токът се появи след 45 минути. И колкото е невероятно, само след минута бяхме забравили, че го е нямало и загледахме филми, и заиграхме игри. В последствие токът спря и се пусна още няколко пъти.

А днес навън изглежда ето така, около метър сняг. Благодарна съм, че си имаме ток. Ако може да не спира, мерси от романтика.