Синьо

Искам да съм част от онова (несъществуващо) племе, което не страда за починалите. Което вярва, че те са на едно по-хубаво място и са преминали през чистилището на Земята, за да отидат там, където е вечен празник, където има само радост и любов.

Но не съм.

Искам да напиша нещо много хубаво, много силно, което да сграбчи всички пъстроцветни детски спомени с мамето и да ги съхрани. Да не позволи на времето да ги изличи.

Но не мога.

Стоя тук, ден след ден, и в главата ми е хаос. Хаос от думи, жестове, цветове. Хаос от радост, обич и безгрижие, които се изплъзват всеки път щом се опитам да ги оплета в думи.

Искам да върна времето. Искам да съм отново дете. Отново да прекарвам дълги ваканции в Русе. Дълги топли и весели дни. Просто и неповторимо ежедневие, кaквото има само в детсвото. Отново да пътувам в спален вагон от София до Русе и нетърпеливо да протягам ръце към мамето и дядо чакащи ме на перона. Искам отново да правим сапунени мехури в двора на старата къща. Искам да ги гледаме как летят нагоре към небето и променят цветовете си. Искам отново да хвърляме зелено грозде през оградата. Искам отново да гледам цветята в двора - жълти, оранжеви, розови, червени. Искам отново да ме е страх от вратата на мазето. Искам отново да разнасям куклите и парцалите по приятелки в блока, и отново да протестирам на следобедното спане. Искам отново да играя на воля в училищния двор. Искам отново да се прибирам вечер след игра и да вдишвам с пълни гърди типичната миризма на бабиния дом. Искам да стоя сутрин пред огледалото и да гледам мамето как отмята глава надолу и вчесва косата си с четка с бодлички, изписва веждите си със 100 годишен молив и слага червено червило. Искам да стоя мирно на тъмно на дивана вечер, докато правим течение и гоним комарите. Искам отново да й взимаме магнита с топлийките с шарените главички. И крокодилската ножица. Искам отново да прелистваме купищата стари Некермани и да си заплюваме неща. Искам отново да четем сборника с писма от годините. Искам отново да разглеждаме стари снимки. Искам отново да играем на радиото и да пеем с пълно гърло "One Way Ticket" и "Едно сърце". Искам отново да пускаме плочи и да сменяме оборотите от 33 на 45 и да си умираме от смях. Искам отново да правим следобедно кафе с леблебия с бързоварче. Искам да ходим на люлките в парка и да казваме "По-силно, дядо, по-силно!". Искам отново да разглеждам огромната ваза в парка, изрисувана с цветя. Искам отново да ходим на редовното месечно пазаруване и да се връщаме с пълни торби. Искам отново да ходя в близката бакалия за хляб. Искам отново да правим бурканчета с кайсиево и доматено пюре, защото има много калий, който е полезен за сърцето. Искам отново да ми лекува мамето кокоши трън с алое, което трябва да е 3-годишно, за да е лековито. Искам отново да се къпем в коритото със слънчева вода на балкона. Искам отново да чуя думи като "топлик" и "ала-палачори", "хрушчовка" и "букла". Искам отново да играем с шаловете на мамето. Искам да стоя до машината и да гледам как парчето плат се превръща в дреха. Искам също да я гледам как крои без кройки. Как меси, точи и прави питки, баници, козунаци, гъсеници, течен шоколад и сладолед. Искам отново да отивам за кайсиев сладолед във фунийка за 27 ст. Искам отново да изстудяваме диня на чешмата в банята. Искам отново да седим на масата в кухнята и да слушаме историята на нейното детство и младост. Искам отново да ни пее дълги тъжни песни преди заспиване и да роня сълзи по възглавницата. Искам отново да гледам картината с голата жена седнала на скалата, и онази с букета рози. Искам отново да се събуждам на приглушени кухненски шумове. На уют. Искам отново да слушам истории за сватбите на чичо ми и на татко ми. Искам отново да си представям приказни сини булчински рокли със златни цветя и дълги шлейфове. Искам отново да съм в онзи свят на сигурност. Онзи свят, в който всичко е наред. Онзи свят, в който се чувствах обичана и знаех, че независимо от всичко, аз винаги ще бъда обичана.

Дори и после, след време, когато вече не прекарвах ваканции в Русе, а ги прекарвах в сесии над учебниците, а по-късно и на работа, аз знаех, че съм обичана. И черпех сила от този факт. Беше ми един въображаем остров на сила и спокойствие, където в трудни моменти мислено отивах и се зареждах. Но островите ми си отиват един по един и аз трябва да порастна най-после и да търся силата си в себе си. Мамето си отиде, Мишле. Четири думи, които пронизват сърцето. Искам да спра да съм егоист и да мисля само за себе си и за изплъзващото ми се детство. Искам да си мисля, че мамето е щастлива. Обградена от всички, които е обичала и които са я обичали някога и са напуснали този свят - дядо, леля Ваница, леля Стела, леля Мица, и всички, които не познавам. Искам да мога да спра да роня сълзи тук за това, което е минало, а да се радвам, че е било. Защо е толкова трудно порастването?

Виждам я на ръба на един покрив, как се опитва да избяга, а живота я държи за малкото краче 35-ти номер. Тя се дърпа към ръба, той я държи. Когато най после тя разперва крила и се отскубва, със сетни сили, а живота остава назад запъхтян. И гледа нагоре. Към синьото небе.

Искам да спре да боли.

Сбогом, маме. Знам, че когато дойде моят ред ти ще си там и ще ме чакаш на небесния перон с дядо. И това е мъничка утеха.