Не мога да се нарадвам на снимките на Дени с опашки. Изглежда ми много много голяма, и много много сладка, и не спирам да я мачкам и целувам. Всъщност е още много мъничка, едва гони 17 паунда (7,7 кг) към днешна дата.
За щастие интересът й към камери и други електронни устройства се намали, така че мога да правя й малко по-сполучливи снимки.
Виж Ради е друг случай - като решиш да го снимаш или се хили безобразно, или както в случая не пожела да измести бутилката вода от кадър.
Вчера, докато Ради играеше навън, Дени и аз играхме на Лего. Тя има лек уплах от брат си, който не й дава да играе с неговото Лего, което е онова с малките парченца, докато на нея й е много по интересно то, отколкото нейното с големите парчета.
Вчера обаче брат й не беше на линия и тя се възползва максимално от намалението. Дени ми подаваше парченца, а аз ги сортирах по цвят и правех странни фигури. И пак, и пак, сигурно повече от час.
Някой има нов апарат, който все още не знае как да използва. Мисли си, че снимката е на фокус, а се оказва, че съвсем не е.
Хармонията беше пълна, докато разбира се не се наложи да прибираме. Няколко пъти.
Колорадо ни посрещна с дъга. Една такава полу-скрита в настъпващия изгрев, но там. Такава не бях виждала. Сигурно беше сигнал, че предстои нещо много вълнуващо. Нещо ново, неочаквано, красиво.
Болдър ме омагьоса. Плени ме с планината,
с ясно синьото си небе и пухкави облачета,
плени ме със зеленината си,
с маковете,
с артистичния си и свободен дух. Плени ме с будките за афиши, каквито не бях виждала от детсвото си, с продавачите на балони във форми на животни, мечове и маски, на които плащаш колкото прецениш. С живите си статуи,
със сергиите за слънчеви шапки, защото там има 300 слънчеви дни в годината.
Болдър ме изненада. Не очаквах, че за първи път от много време ще се почувствам нормална и на място. Тук е мястото, където да кърмиш детето си не е чудатост, а нещо съвсем в реда на нещата. Това е място, където като искаш да храниш децата си (а и себе си) с органична храна не е префърцунено, а ежедневие, начин на живот. Тук е мястото, където няма да получиш неодобрителни погледи и повдигане на вежди от познати и непознати, когато пазаруваш органични продукти. Тук повечето ресторанти имат в менюто си обявление, че ползват органични и местни натурални продукти, как да не поискаш да се храниш навън? Тук ще срещнеш миризма на ароматни пръчици и парфюм, но не и на палмова мазнина за пържене на картофи или пък на канелени кифлички. Тук е мястото, където детските рождени дни се правят на поляната в парка, и феи с големи крила правят сапунени мехури за децата. Тук се подаряват ръчно изработени пелеринки в ярки цветове и децата се радват неимоверно. Може би ги има и типичните партита в зала с подаръци от торбички пълни с куп пластмасови джунджурийки, но аз не ги видях.
Беше чудна ваканция. 4 дни, които ни изпълниха с енергия. И желание да останем. Да останем там, където живота е по-прост и в същото време по-пълен. Взехме максимално от всичко - разходки в планината, ходене боси по тревата, пикници в парка и съзерцаване на небето.
разходки в града, сладоледи, детски площадки, улични представления, в едно от които дори Ради беше участник. От видеото е ясно, че за оператор не ставам, особено когато обектът на снимките е моето дете. Сърцето ми биеше бясно в гърдите, и на всяка негова дума се пуках по шевовете "той е мой, той е мой, сега."
аз дори откраднах ден за мен, за да отида на йога фестивал, което реално беше повода за цялото приключение.
Ради е въодушевен от моите класове по йога, както и от класовете по гимнастика на неговото приятелче от училище, и не спира да чупи стойки вкъщи. Като тези, но определено става добър, нямам търпение да го запиша на йога!!
Ради си донесе нещата от училище онзи ден и между тях имаше една снимка на цялото семейство. Дени си я харесва и само ходи и показва кой кой е. Още не може да каже "Ради" или "Дени", но обикновено като стигне до там на снимката първо посочва с пръстче себе си на снимката, после се пипва с пръстче. Смешка.
Моят ден започна с часът ми по йога, на който се насладих максимално, защото си бях взела почивен ден и не трябваше да бързам за работа. Класът ми по йога е нещо, което не мога точно да опиша, но е невероятно изживяване, точно такова, от каквото имах нужда. Всеки път стигам до нови и нови тежки врати, които отключвам една по една с вълнение и радост.
Студиото ни е полутъмно, с огледала на 3 стени, в които виждаш само силуети. Съответно факта, че много пози не са по силите ми не ме смущава, защото се чувствам анонимна. Сякаш съм там, и съм сама. Върховно е. Топлината на студиото кара сърцето ми да ускорява ритъма си, мускулите ми да се отпускат и да стават по-податливи на позите, а порите ми да се отпушват и сякаш всички отрови изтичат от мен. Физически и психически. Музиката ме опиянява...
Като цяло се получава една странна трансформация с мен, която много много ме радва. Аз съм щастлива. Щастлива съм, че съм стъпила на тази пътека. Пътека, която се вие напред в гората, и от която виждам само няколко стъпки, но те ми стигат. Нямам търпение да отида до другия завой, до другото дърво, и да видя какво ме чака там. Нямам търпение да изпия всяка капчица информация, която ме превръща в по-разбираща, по-прощаваща, по-обичаща, по-присъстваща. Тук. И сега.
По-късно отидох да взема Ради от училище. За него това беше последния учебен ден за тази учебна година. Беше вълнуващо. Направихме снимка с учителката, която е страхотна, и която няма да е негова учителка в следващата година. Системата тук е различна от България, всяка година децата имат нов клас и нов учител.
От догодина Ради ще е в първи клас и ще ходи на училище по цял ден. Това е една мисъл, с която имам да свиквам. Тази година за него беше много успешна. Покри 99% от всичките тестове, които им дадоха. Чете книги за втори и трети клас, и решава задачи за втори клас. Нещата при него се случват много лесно и аз съм извънредно щастлива от този факт. Той винаги е бил изключително зрял за възрастта си. Още докато беше на 2 години можехме да си водим разговори като с възрастен, обясняваш едно нещо един път и той е разбрал, не е имало тръшкания и чудесии, както повечето му връстници.
После отидохме с Ради на кино. Само ние двамата. Аз се вълнувах като на първа среща, защото не се случва всеки ден да прекарвам време насаме с него. Ядохме пуканки, гледахме Кунг-фу Панда, смяхме се. Сърцето ми е пълно.
Цветята ми цъфнаха на моя ден. Ако сте се опитвали някога да снимате идентифициран летящ обект ще знаете колко е трудно и ще разберете може би защо Дени изглежда малко особено на снимката по-долу:
По-късно вечеряхме вкъщи, защото не искахме да разваляме радостното пляскане на деца в детския пластмасов басеин. От което няма снимков материал.
Беше чуден ден и аз съм пълна с енергия и ентусиазъм за предстоящата година. Така, както никога досега.
Колкото и да ми е невероятно е факт. Утре съм рожденичка.
През последните седмици очаквах да ме връхлети подобаващата пред-рожден-ден-на депресия, но тя упорито не се появяваше. Но аз толкова вярвах, че няма начин да не се случи, че то наистина се случи. Като мълния ме порази и вчера и днес и изпадам в носталгични настроения по минали щастливи дни, които сега ми се виждат много по-щастливи, отколкото може би са били.
Сълзите напират от сърцето ми в очите ми, а въпросите не спират да преливат в главата ми безспир, като вода през пробита язовирна стена. Какво можех да направя по друг начин? Къде сбърках? Как да го променя?
Може би е облекчение и предстартова треска, че се чувствам в края на един път, и началото на друг. Чувствам, че утре ще оставя зад себе си един период на интензивно учене от всякакъв характер, но най-вече личен. Период на много промени. На целия ми живот, но най-вече на мен. Период, който съм щастлива да напусна и да стъпя в следващия, който вярвам ще бъде по-вълнуващ, по-щастлив, по-удовлетворяващ. Защото такъв съм си го поискала.
През изминалата година научих много и започнах да се ценя много повече. Още не съм започнала да се обичам много, но съм на път. Разбрах, че съм много по-силна отколкото някога съм очаквала. И разбрах какъв е най-важния урок, който трябва да науча - да обичам. Да обичам с цялото си сърце. Всичко. И хубавото. И лошото.
Това е най-трудният ми урок. Но аз съм добра ученичка. Винаги съм била. И знам, че с много репетиции ще успея. И знам, че когато не успявам, нещо се набива в очите ми, което да ме сложи отново на правилната честота.
Точно когато се спускам по спиралата на негативизма и отчаянието, се случва нещо, нещо неочаквано, което да ме издърпа нагоре. На слънце. Нещо като това сърчице, което случайно се появи в накиснатата тава в мивката:
или това сърчице, на пода на стаята с играчките:
или пък това, на паднал косъм на килимчето в банята:
или пък това мазно петно, между други мазни петна на пода на гаража:
Честит рожден ден на мен. Очаквам с нетърпение да видя какво ми носи три до седем.
