В навечерието на 2011 и за първи път в моето съществуване имам нужда да си направя новогодишна равносметка. За нещата, в които успях, и в които не успях през изминалата година. За нещата, на които искам да посветя време и усилия в 2011. От известно време един списък изплува в главата ми, и сега просто ще го облека в думи и ще го сложа на видно мвсто, за да ми напомня каква искам да бъда в новата година.
- Продължавам да си ходя на физическо поне 2 пъти в седмицата. Преди да се роди Дени имах такава практика и ми беше МНОГО ХУБАВО. Зареждащо начало на деня. Точно от каквото имам нужда. Сега, след като Дени е на 2 години и аз не съм непременно нужна в 100% от времето е време да се върна обратно към тази практика. Всъщност аз вече се върнах, остава само да задържа скоростта.
- Ограничавам времето си във Фейсбук и прочие на работа. Срам не срам си признавам, че в стабилен процент от времето аз съм в интернет, проверявайки пощи най-различни през има-няма 5 минути, като че ли незнам кой ще ми напише нещо жизнено важно. Това ми изчерпва жизнената енергия и ме заболява главата. А чувството, че не съм си свършила работата ме подлудява. Странен омагьосан цикъл, от който искам да изляза. За целта определям време за това - не повече от час през обедната ми почивка. Всички Фейсбук деятели могат да преживеят и без мен. Пу, какво облекчение.
- Ограничавам времето си във Фейсбук и прочие вкъщи. Въпреки, че не прекалявам, все още имам моменти, в които като видя компютъра и ме тегли да проверя всичките пощи отново, сякаш ще изпусна нещо много важно. Смятам да се боря с тези импулси и да огранича тази дейност до сутрин преди работа и/или вечер след като легнат децата.
- Отделям повече време и внимание за себе си.
Поставям край на ходенето по нощница в събота и неделя, както и на несресаната коса и прочие. Поставям себе си на първо място сутрин, защото ако аз се чувствам добре в кожата си, ще съм по-добра и за останалите. Работата може да почака.
- Поставям децата си ПРЕДИ домашната работа. Това е трудна борба, но я повеждам. Трябва да преборя вродения си инстинкт да мия чинии, да мета и мия пода, да пускам перални и да прибирам разхвърляни вещи пред всичко останало. Тъй като съм подреден човек и хаосът ме подлудява. И си мисля, че ако сложа всичко в ред, после ще съм много по-добра компания за околните. ОБАЧЕ, когато имаш малки деца няма такова състояние на подредена къща и прибрани вещи. И когато съм в по-голямата част от времето на работа и след това имам някакви си 2-3 часа да съм с тях преди лягане, си ЗАБРАНЯВАМ тези неща да са ми приоритет. Просто защото времето тече ужасно бързо, децата скоро ще порастнат и вече няма да искат да играят с нас. И аз ще страдам от това. Затова, КРАЙ.
- Намирам сили да се запиша на Гореща йога. Както виждате казвам само "сили", а не и "желание", защото желание имам. Имах го от едно известно време. Горещата йога е клас, който се провежда в гореща стая, което има за цел да направи мускулите по-гъвкави и податливи на упражненията. А упражненията имат за цел да успокоят нервната система, да подобрят работата на вътрешните органи, подобряват имунната система и освобождават токсини от тялото. Аз се чувствам пълна с токсини, макар че внимаваме с какво се храним, пия зелени шейкове почти всеки ден, но напрегнатото ежедневие си казва думата.
- Спирам да ям в правостоящо състояние. Просто край. Мразила съм го у други хора, мразя го и у мен, и въпреки това го правя. Ежедневно. И тук ще падне борба.
- Фенгшуей-изирам поне две помещения от къщата. Фенг Шуй е учение за това как да направим малки промени в жизненото си пространство и да живеем по-добре. Как да позволим на положителната енергия да се носи свободно в нашия дом. Имам вече идеи за двете помещения дори - така наречения "склад", бившата спалня на детегледачката, и настояща стая, където прибираме всичко - нужно и ненужно, скриваме го там и затваряме вратата да не го гледаме. Но то си е там. И аз го знам. И това ми образува нерви. А другата е детската стая.
Май това са всичките точки в моя списък за 2011. Ако се присетя още нещо, ще го допълня. А какви са вашите?
петък, 31 декември 2010 г.
сряда, 29 декември 2010 г.
Коледа
Тази година направихме първа крачка към мечтаната за мене Коледа. А именно - почивка някъде, въпреки че е семеен и домашен празник.
Искам да избягам от лудницата с безумните подаръци, от които никой няма нужда. Искам да избягам и от стоенете в кухнята по цял ден, за да приготвям нечетен брой постни ястия за Бъдни вечер, и безброй непостни за следващия ден. Искам фокусът на Коледа да бъде семейството ни. Искам да правим неща заедно, които ще запомним за дълго.
Ще кажете, че съм се побъркала. Може би. Но когато целия свят празнува Коледа със голямото си семейство - ние сме сами. Ние четиримата. И скайп и телефон не са ми достатъчни, за да се почувствам, че съм с нашите роднини и близки. Ни най-малко. Като прекъснем връзката, отново остава онази празнота в сърцето. Че не мога да видя децата щастливи да играят с братовчеди, че лели, чичовци, баби и дядовци не могат да ги глезят и дундуркат по коленете си, че ние не вдигаме наздравици и приказваме един през друг с хората, които най-много обичаме.
Нашата Коледа тази година беше снежна приказка. Децата се радваха на снега и пързалките, а ние се радвахме на тях. И макар сега Дени да е с температура, аз съм щастлива, че имахме два дни, в които бяхме заедно и ни беше весело.
Искам да избягам от лудницата с безумните подаръци, от които никой няма нужда. Искам да избягам и от стоенете в кухнята по цял ден, за да приготвям нечетен брой постни ястия за Бъдни вечер, и безброй непостни за следващия ден. Искам фокусът на Коледа да бъде семейството ни. Искам да правим неща заедно, които ще запомним за дълго.
Ще кажете, че съм се побъркала. Може би. Но когато целия свят празнува Коледа със голямото си семейство - ние сме сами. Ние четиримата. И скайп и телефон не са ми достатъчни, за да се почувствам, че съм с нашите роднини и близки. Ни най-малко. Като прекъснем връзката, отново остава онази празнота в сърцето. Че не мога да видя децата щастливи да играят с братовчеди, че лели, чичовци, баби и дядовци не могат да ги глезят и дундуркат по коленете си, че ние не вдигаме наздравици и приказваме един през друг с хората, които най-много обичаме.
Нашата Коледа тази година беше снежна приказка. Децата се радваха на снега и пързалките, а ние се радвахме на тях. И макар сега Дени да е с температура, аз съм щастлива, че имахме два дни, в които бяхме заедно и ни беше весело.
вторник, 28 декември 2010 г.
Предизвикателство на деня
Поамериканчваме се бавно. Неусетно почти. Най-вече аз. В това понятие влиза широк спектър промени, които претърпях и претърпявам. От това да нося ботуши на бос крак, да давам да децата си да пият студено и газирано от ранна детска възраст, да карам кола нонстоп, дори и за супер къси разстояния, да предпочитам да пазарувам виртуално, докато стигнем до блоговете. Повече четене отколкото писане.
Харесвам ги, защото мога чрез тях да общувам с други майки със сходни проблеми, да черпя вдъхновение и дръзновение, дори да намирам интересни рецепти. Може би тази ми страст ще отшуми след време, когато Дени порастне още малко и можем да бъдем по-активни, отколкото сега. Но засега - чета и черпя информация с пълна сила.
В един такъв блог попаднах на Предизвикателството на деня. Една програмка, която доколкото разбирам има за цел да променя настроението ми ежедневно към по-добро. Супер начало за новата година. Идеята е, че всеки ден ще получавам по едно предизвикателство.
Днешното такова е да споделя най-любимия си спомен от тази година.
А той е пътуването ни до България. Цялото приключение изпълва сърцето ми с радост. И болка. Но повече радост. Родители, братя и сестри, роднини всякакви, приятелите ни, часто от които не успяхме да видим, бяха безценни срещи и моменти. Природата, атмосферата ни накара за миг да се почувстваме у дома и беше толкова хубаво. Напрежението, което си седи у мен непрестанно изчезна, защото си бях в свои води... Честно казано не очаквах, че ще съм притеглена толкова силно обратно, че ще се почувствам вкъщи така изведнъж и неусетно. Но знаех, че ще се почувстваме обичани. Безкрайно. И за това не бях изненадана.
Харесвам ги, защото мога чрез тях да общувам с други майки със сходни проблеми, да черпя вдъхновение и дръзновение, дори да намирам интересни рецепти. Може би тази ми страст ще отшуми след време, когато Дени порастне още малко и можем да бъдем по-активни, отколкото сега. Но засега - чета и черпя информация с пълна сила.
В един такъв блог попаднах на Предизвикателството на деня. Една програмка, която доколкото разбирам има за цел да променя настроението ми ежедневно към по-добро. Супер начало за новата година. Идеята е, че всеки ден ще получавам по едно предизвикателство.
Днешното такова е да споделя най-любимия си спомен от тази година.
А той е пътуването ни до България. Цялото приключение изпълва сърцето ми с радост. И болка. Но повече радост. Родители, братя и сестри, роднини всякакви, приятелите ни, часто от които не успяхме да видим, бяха безценни срещи и моменти. Природата, атмосферата ни накара за миг да се почувстваме у дома и беше толкова хубаво. Напрежението, което си седи у мен непрестанно изчезна, защото си бях в свои води... Честно казано не очаквах, че ще съм притеглена толкова силно обратно, че ще се почувствам вкъщи така изведнъж и неусетно. Но знаех, че ще се почувстваме обичани. Безкрайно. И за това не бях изненадана.
сряда, 22 декември 2010 г.
Коледен подарък, 2 години по-късно
Дени става на две днес.
Отделих група снимки от последната година и видях как се е превърнала от бебе в момиченце с характер и предпочитания. Едно момиченце, което като си науми нещо не се отказва до последно. А това е качество, което много ми харесва, защото ще я изстреля напред.
Беше хубава година, благодарение на Дени. Пълна с широк спектър от емоции и постижения. Научихме много, както Дени, така и аз. За детското развитие и за живота въобще. За важното и маловажното, за ценното и безценното, за истинското и фалшивото.
Това дава друг смисъл на живота ми и ежедневието ми. Измества ми фокуса от злободневни теми към едни по-други, някак по-различни и нематериални. Като как да съм по-добра майка, как да взема повече от мига, който настъпва и си отива безвъзвратно, как да възприемам разликите между децата си и да ги обичам заради тях, как да изграждам щастливи детски спомени. Но най-много от всичко е как да влея в тях цялата любов, която имам. Онази безкрайната. Която струи от сърцето ми с всички цветове на дъгата.
Честит рожден ден, мое сладко момиченце. Обичаме те.
Отделих група снимки от последната година и видях как се е превърнала от бебе в момиченце с характер и предпочитания. Едно момиченце, което като си науми нещо не се отказва до последно. А това е качество, което много ми харесва, защото ще я изстреля напред.
Беше хубава година, благодарение на Дени. Пълна с широк спектър от емоции и постижения. Научихме много, както Дени, така и аз. За детското развитие и за живота въобще. За важното и маловажното, за ценното и безценното, за истинското и фалшивото.
Това дава друг смисъл на живота ми и ежедневието ми. Измества ми фокуса от злободневни теми към едни по-други, някак по-различни и нематериални. Като как да съм по-добра майка, как да взема повече от мига, който настъпва и си отива безвъзвратно, как да възприемам разликите между децата си и да ги обичам заради тях, как да изграждам щастливи детски спомени. Но най-много от всичко е как да влея в тях цялата любов, която имам. Онази безкрайната. Която струи от сърцето ми с всички цветове на дъгата.
Честит рожден ден, мое сладко момиченце. Обичаме те.
сряда, 15 декември 2010 г.
Предколеден подарък
Дени ходи.
Вече със сигурност, не само 2-3-4-5-6 крачки от тук до там.
Вече си ходи почти през цялото време, става си като шампион и прави едни обратни завои, от които ми настръхва перушината. Но те само показват, колко е напреднала!
Имам две филмчета за доказателство. Това че яде (пуканки) от земята ще е тема на друг пост. Ставането без ръце е по-интересно в момента. Както и че си ремонтира W седящата позиция, която терапевтките държат да не практикува. Имам чувството, че изречението "ОПРАВИ СИ КРАКАТА" ми е запечатано в мозъка като с нажежено желязо. На сън да ме бутнеш и ще го кажа. Така както на времето трябваше да си знам темите по география за кандидатстудентския си изпит. И ако кажа по някаква причина "ОПРАВИ СИ" продължавам на автопилот с "КРАКАТА".
Да си имам проблема.
Вече със сигурност, не само 2-3-4-5-6 крачки от тук до там.
Вече си ходи почти през цялото време, става си като шампион и прави едни обратни завои, от които ми настръхва перушината. Но те само показват, колко е напреднала!
Имам две филмчета за доказателство. Това че яде (пуканки) от земята ще е тема на друг пост. Ставането без ръце е по-интересно в момента. Както и че си ремонтира W седящата позиция, която терапевтките държат да не практикува. Имам чувството, че изречението "ОПРАВИ СИ КРАКАТА" ми е запечатано в мозъка като с нажежено желязо. На сън да ме бутнеш и ще го кажа. Така както на времето трябваше да си знам темите по география за кандидатстудентския си изпит. И ако кажа по някаква причина "ОПРАВИ СИ" продължавам на автопилот с "КРАКАТА".
Да си имам проблема.
неделя, 12 декември 2010 г.
Един прекрасен ден
Рецептата за един прекрасен ден е много проста - оставяш манията за чистота отвън пред вратата, залостваш вратата, приготвяш материали за коледни занимания, награбваш децата и... ето! В резултат - в края на деня сърцето ти прелива от щастие, манията ти за чистота стои забравена отвън, и макар къщата да е нагоре с краката, на теб ти е хубаво. Пробвайте и ще видите.
Напоследък, с настъпването на празничния сезон, си мисля, че искам да поставя началото на някои коледни традиции. Чак сега ли се сещаш, ще кажете. Да, аз съм така, узрявам бавно за неща, но узрея ли, ела ме виж!
Тази година започнахме с коледната украса в последната седмица на ноември, което тук е практика. В същата седмица направихме снимките за картички и календарите за 2011, ето една издайническа снимка оттам:
Миналата седмица с Ради правихме орнаменти за елхата. А тази имаме още малко орнаменти, и подаръчетата за терапевтките на Дени и учителката на Ради. Моя колежка ми подаде идеята за билети за кино и аз я използвам тази година. Подаряваме на всички по 2 билета за кино, а в добавка 2 пакетчета лакомства. Домашно приготвени и пакетирани лично от нас. С любов.
За другата седмица сме оставили печенето на коледни курабийки, а за самата Коледа ще правим къщички като тази на Хензел и Гретел.
Сега вече е неделя. Подът в кухнята е осеян с безброй блестящи частици. Звучи коледна музика, която ме кара да плача. От радост и обич.
А манията ми за чистота блъска яростно на вратата. Крайно време е да отворя.
Напоследък, с настъпването на празничния сезон, си мисля, че искам да поставя началото на някои коледни традиции. Чак сега ли се сещаш, ще кажете. Да, аз съм така, узрявам бавно за неща, но узрея ли, ела ме виж!
Тази година започнахме с коледната украса в последната седмица на ноември, което тук е практика. В същата седмица направихме снимките за картички и календарите за 2011, ето една издайническа снимка оттам:
Миналата седмица с Ради правихме орнаменти за елхата. А тази имаме още малко орнаменти, и подаръчетата за терапевтките на Дени и учителката на Ради. Моя колежка ми подаде идеята за билети за кино и аз я използвам тази година. Подаряваме на всички по 2 билета за кино, а в добавка 2 пакетчета лакомства. Домашно приготвени и пакетирани лично от нас. С любов.
За другата седмица сме оставили печенето на коледни курабийки, а за самата Коледа ще правим къщички като тази на Хензел и Гретел.
Сега вече е неделя. Подът в кухнята е осеян с безброй блестящи частици. Звучи коледна музика, която ме кара да плача. От радост и обич.
А манията ми за чистота блъска яростно на вратата. Крайно време е да отворя.
сряда, 1 декември 2010 г.
Ден на благодарността I
Всяка година празничният сезон тук започва с Деня на благодарността. Той винаги се пада в последния уикенд от ноември. През същия уикенд се поставя Коледната украса - елхи, лампички, чудеса най-различни, които колкото повече време минава, толкова повече ми харесват. Чудно ми е защо като дойдох тук преди 6 години тези неща не ме вълнуваха ни най-малко, а сега, и с всяка следваща година повече и повече ги харесвам. Това ми е любимото време на годината. Празнична, макар и семпла украса, изпълва сърцето ми с радост. На път за вкъщи от работа се радвам като дете на сградите потънали в светлина от многобройните лампички.
Тази година за първи път почувствах Деня на благодарността някак по-особено. По-пълно. В последната година се получи някаква трансформация в мен, която ме прави много чувствителна и емоционална на тема дребните неща. Онези, които ежедневно приемаме за даденост, и които оценяваме като загубим. Като факта, че сме здрави например. Че можем да ходим, да виждаме, да чуваме, да мислим, да говорим, да служим с ръцете си. Благодарна съм че имаме дом, че имаме с какво да нахраним и облечем децата си, че имаме истински и всеотдайни роднини и приятели, които подават ръка за помощ, когато ни е нужна, и ни обичат, просто така.
За тези неща съм благодарна.
От сърце. Имах нужда да го кажа.
Тази година за първи път почувствах Деня на благодарността някак по-особено. По-пълно. В последната година се получи някаква трансформация в мен, която ме прави много чувствителна и емоционална на тема дребните неща. Онези, които ежедневно приемаме за даденост, и които оценяваме като загубим. Като факта, че сме здрави например. Че можем да ходим, да виждаме, да чуваме, да мислим, да говорим, да служим с ръцете си. Благодарна съм че имаме дом, че имаме с какво да нахраним и облечем децата си, че имаме истински и всеотдайни роднини и приятели, които подават ръка за помощ, когато ни е нужна, и ни обичат, просто така.
За тези неща съм благодарна.
От сърце. Имах нужда да го кажа.
Труд и творчество
С това заглавие се върнах в първи клас, когато наистина имахме такъв предмет "Труд и творчество". Не съм осъзнавала тогава какво точно означават тези думи, но знаех, че много добре си пасват заедно.
А ние имаме художничка. Една малка такава, която обича да драска. Навсякъде. По стената, по плочките в кухнята, по листове, по дъската за рисуване, по анцуга (как се пише правилно това някой да ми каже) на баща си, по лицето си, въобще навсякъде, където я свари вдъхновението със средство за рисуване в ръка. В повечето случаи лява.
Душата ми прелива като я гледам. Не само защото съсредоточено рисува в продължение на половин час и повече. Съсредоточено, с полуизплезен език, и по това прилича на мен. А и още защото ги ситни едни сладки, ситни завъртулки, като че ли са ръкописни букви на някакъв чуден език.
Това е труд, може би ще кажете, а кое е творчеството? Нейната прическа! А твореца съм аз. Не съм особено горда от крайния резултат, с изключение на факта, че съумях да не я нараня с ножицата, докато бясно въртеше глава. Коментарът на Чавдар за прическата беше много красноречив:
"Е, ще порастне".
А ние имаме художничка. Една малка такава, която обича да драска. Навсякъде. По стената, по плочките в кухнята, по листове, по дъската за рисуване, по анцуга (как се пише правилно това някой да ми каже) на баща си, по лицето си, въобще навсякъде, където я свари вдъхновението със средство за рисуване в ръка. В повечето случаи лява.
Душата ми прелива като я гледам. Не само защото съсредоточено рисува в продължение на половин час и повече. Съсредоточено, с полуизплезен език, и по това прилича на мен. А и още защото ги ситни едни сладки, ситни завъртулки, като че ли са ръкописни букви на някакъв чуден език.
Това е труд, може би ще кажете, а кое е творчеството? Нейната прическа! А твореца съм аз. Не съм особено горда от крайния резултат, с изключение на факта, че съумях да не я нараня с ножицата, докато бясно въртеше глава. Коментарът на Чавдар за прическата беше много красноречив:
"Е, ще порастне".
Абонамент за:
Публикации (Atom)