Голяма

В сряда водихме Дени на преглед. Не обикновения преглед при нейния педиатър, а при един възрастен китайски лечител.

Бяхме единствени в чакалнята, където услужливо бяха сложили голяма бутилка с вода и еднократни чашки. Ради и Дени си паднаха много по това и пиха вода като че ли им беше за първи път.

Дени обаче ме изненада с това, че много внимателно пи от отворената чаша, много внимателно я носи, това мокрото на блузката й е по-скоро случайност. Бях много горда и щастлива да я видя порастнала и внимателна. И какво прави една горда и щастлива майка в такъв момент? - снимки. Хаотични. И много.








Китайският доктор каза, че първо трябва да се преборим с ниската температура, която Дени вдига от време на време в последните седмици. Той смята, че предната настинка/ вирус не е излекувана напълно и организма все още се бори. Каза, че имунната система й е слаба, и че на първо време ще даде лечила за това, а после ще работим да я направим по-силна. Звучи ми добре!

Освен това каза, че и тя и Ради са много бледи, и че явно имат проблем с храносмилането, затова даде и на двамата бисквити за щастлив стомах и бонбонки за подсилване. Звучи ми правилно!

Сега съм в очакване на резултати.

Газирано

Миналата сряда се сбъдна една мечта - сестра ми получи виза!! Много скоро я очакваме да дойде и аз не спирам да се виждам на летището с букет балони в ръка и със сърце подскачащо в гърдите.

Сладки газирани балончета танцуват в мен от сряда насам. Опитвам да запомня чувството и да го възпроизвеждам и после, когато вълнението от нейното посещение е зад мен.

Правя планове, гледам в захлас небето, мечтая големи мечти и танцувам, о, как танцувам наум. Оказа се, че имам толкова много неща, толкова много места, на които искам да я заведа. Места, на които съм оставила част от мен, или места, които искам да открия с нея.

Беше сладък, лепкав уикенд. С радостта отвътре, и жегата отвън. С не съвсем радостното вълнение, че след лятната буря ни спря тока за цели 12 часа. За щастие се разминахме само с 12 часа, за разлика от разни познати, които при предната буря нямаха ток в продължение на 3 дни. С детския рожден ден на двора на приятели, на който Дени искаше да играе с мен и само с мен.



Не ме сдържа повече на стола. До скоро!

Понеделник

Понеделниците са ми трудни. След 2 дни, в които съм била вкъщи с децата, в които съм гушкала Дени почти по цял ден, в които съм чувала "Мама. Ела!", в които малки ръчички са се протягали към мен и блестящи очи са ме гледали с любов и грейнала усмивка, отново се отделям.

Като една вълна в морето, която се дърпа навътре, много навътре, дълго навътре, събирайки мощна сила, енергия и любов, за да я разпръсне на брега 5 дни по-късно. Цялата.

Аз влизам тук често, особено в понеделник, когато оттеглянето от брега е болезнено, за да си припомня мигове от последните два дни безгрижие, а чувството е сладко-горчиво.

Братче и сестриче

Точно когато си мислих, че всичко вече е измислено, и че след Фейсбук не може да бъде измислен друг такъв метод за масово губене на време, попаднах на това. Зашеметена съм от безбройните идеи, които намерих там. За всичко! Занимания за децата, мода, прически, фотография, обзавеждане, пътувания, рецепти. За разлика от Фейсбук, времето прекарано там е спечелено. Обърнато в позитивна, креативна енергия, която бълбука в мен, нагоре-надолу, и а-ха - ще политна.

Много са нещата, които съм отбелязала, че ще направя. Но започвам с това. Като опит да хвана изплъзващото се време.

Ето братче и сестриче през 2011:

От минус до плюс безкрайност

Имахме сравнително спокойна събота. Такава една, в която си казваш, че животът е прекрасен и нищо лошо не може да се случи. Нямахме никакви предначертани програми и имахме прости удоволствия - детската площадка, детското басейнче на двора, детски филмчета и книжки и прочие и прочие.

Докато в неделя сутрин Дени отново ми се видя топла. И всички въздушни кули се сринаха в краката ми. Страх и паника смениха светлите ми чувства. Само я пипах през две минути, само следях настроението й, като ястреб.

Бяхме решили да заведа Ради на фестивал с музика, танци и игри в Чикаго, но предчувствайки агонията ми да съм толкова далеч и да си мисля, че Дени има температура, го уговорих да се откажем. Чувствах се виновна, да. Че променям плановете си, и че той се беше настроил и беше развълнуван, че ще ходим, но успях да го уговоря да си намерим местно забавление, така че ако случайно има нужда да можем да се върнем бързо.

Той реши да отидем... на кънки на лед. Да, точно така. На фона на юлската жега навън, това се оказа доста привлекателна идея и за мен дори. На пързалката имаше не повече от 20 човека, но за това пък карахме на спокойствие, а Ради напредва страхотно!

Аз си проверявах телефона често често, но нищо. Прибрахме се благополучно, доволни и заредени с енергия. Дени ни посрещна весела, температурата беше изчезнала, а тя яростно дъвчеше една гумена пръчица с бодлички. Като че ли се мъчи да пробива зъбче...

Тя пожела да отидем на парка. Качи се на колелото си и по десетопръстната система ми обясни, че трябва да я бутам, като само казваше:
- Паа, паа!, което сега си превеждам като "Парк, парк!". Тръгнахме да правим кръгче с колелото, и аз пропуснах алеята към парка и тръгнах да завивам наобратно, а тя скочи от колелото и тръгна в посока към парка отново казвайки ми:
- Паа, паа!!

Тогава се върнахме да вземем Ради и отидохме на площадката. Голяма радост настъпва по пързалките, в детското тунелче, в люлката, и дори в клечките на замята.














Щастието отново е пълно.

И небето е отново синьо

Колкото и да се измъчвам за различни случки, винаги настъпва утре. Винаги слънцето изгрява, и после залязва. Светът продължава да се върти и това ми дава голяма утеха, това прави личните ми болки малки и маловажни.



В последната седмица се пуснах по спиралата надолу. Позволих си да не мога да забравя епизода от миналата сряда. Позволих на страха да се вгнезди в мен и да бъде с мен навсякъде. Като топка в стомаха, която не иска и не иска да се стопи. Позволих на всичките "Ами ако...?" да се блъскат яростно в главата ми. До подлудяване.

Спускането по спиралата е много лесно. Много по-лесно от качването. Не се изисква никакво усилие от моя страна. Топката в стомаха ме дърпа надолу, и аз се спускам с шеметна скорост и нищо не е в състояние да ме извади оттам.

Само аз.

Само аз трябва да седна насаме със себе си и да започна онези хиляди малки ритуали, които ме изкачваха нагоре, стъпка по стъпка. Трябва да превключа мислите си на друга честота, по-топла, по-слънчева, която да стопи топката в стомаха, да приспи страха ми, да умори паниката ми.

Първата стъпчица нагоре направих снощи на площадката, под залязващото слънце. Потопих се в звуците на играещите ми деца, попивах смеха им, и искрите в очите им, и това беше изцелително.


















Снощи направих и втората. Докато давах на Дени да яде бисквитки на люлката осъзнах, че преди година и нещо тези същите малки бисквитки, всяка голяма колкото нокът на палец, я чупех на 6 парченца, за да не се задави. А сега й давам по цели две бисквитки наведнъж!! Това са много големи крачки напред за нея, които ме правят много щастлива!

Сряда вечер

Като че ли обичам сряда вечер малко повече от петък вечер. Обичам я, защото тя означава край на натоварения график от терапии за Дени, означава, че Чавдар е вкъщи, а не на работа, и отново можем да имаме семейно мероприятие. А дори и да не организираме семейно мероприятие, сме просто всички заедно, и това ми действа много успокоително. Чувствам я почти като начало на края на седмицата. Обичам я.

Тази сряда вечер преливах от ентусиазъм. Беше хубава, топла вечер. Решихме да се разходим с колелетата и да направим пикник в парка. Набързо събрахме необходимото и тръгнахме. Не взехме телефони, тръгнахме просто ей така. Беше ми чудно да гледам Ради с колелото си пред мен, беше ми хубаво да усещам как работят мускулите ми, как превъзмогваме разстоянието, как въздуха става хладен от движението.

В парка намерихме свободни пейки и масичка и разположихме вечерята си. Дени беше малко вяла и отпусната, и аз я взех на ръце и я заведох до езерото да видим малките лебеди и патета. А след малко я усетих топла на пипане. Върнах се до масата и казах на Чавдар, че ми се вижда топла. Той я пипна и се съгласи. Не бяхме взели дори горни дрехи, защото беше топло, и той реши да се прибере до вкъщи с колелото и да докара колата, за да се приберем с нея, вместо да тормозим Дени с колелото, при положение, че тя очевидно не се чувстваше добре.

Той тръгна към къщи, аз гушнах Дени и я увих с едно одеялце, защото беше леко хладно под дървото. Ради се заигра с някакви деца на хълмчетата на парка, а аз просто седях и я гледах. Тя отпадаше все повече и бързо. Заспа в ръцете ми. Един такъв трескав, неспокоен сън.

След минути рязко отвори очи и се загледа нагоре и назад в листата на дървото над нас. Аз й говорех, но тя не ме погледна. Не разбра, че съм там. Просто стоеше вцепенена в ръцете ми, с поглед вперен в дървото. И тогава разбрах. Говорех й, размахвах пръсти пред очите й, нищо.

"Какво да правя? Какво да правя? Ради играе с децата на хълма, проверих го с очи. Нямам телефон да се обадя."

- Дени, Дени? Чуваш ли ме? Аз съм тук, виж мама! Дени?

"Може би онези хора ей там имат. Ще изчакам още малко и ще отида да ги помоля. Трябва да я оставя на равна повърхност с главата настрани. Ради е там, проверих го. Чавдар още не идва. Колко време мина, 1 минута? Тя диша. Не е синя. Това е добре. Имам Диастат в чантата, той е винаги с мен."

- Дени, зайче, къде си, мамо? Къде си на мама пиленце сладко? Виж мама!

"Ради е там. Хората са там. Още малко. Чавдар го няма. На кой да звънна? На 911? Аз незнам адреса на парка, как да обясня? Колко време мина? Минута и половина? Да й сложа ли Диастат?

- Дени, зайченце, ще мине, ще мине... Мама е тук, мама е тук...

"Ради е там. Ще изчакам още малко. Тя има температура, значи е фебрилен. Бъди благодарна. Благодарна съм. Благодарна съм. Щастлива съм за този момент. Той ми носи нещо, незнам какво, но е за хубаво. За хубаво е. За хубаво е. За хубаво е. Дишай. Стъпи здраво на земята и чувствай каквото чувстваш. Не го затваряй в орехова черупка. Изпитай страха и паниката. СЕГА."

И тогава тя отмести поглед от дървото и ме погледна. С такъв един празен поглед. Аз й говорех, а тя беше там, но не съвсем. Държах я в ръце и я разхождах насам-натам, докато Чавдар дойде.

После направихме посещение до местното спешно отделение. Но тя вече беше добре. Все още имаше температура, но поне епизода не се повтори.

Спешното отделение беше поредното доказателство за моята теория, че тук медицината е бизнес и то сериозен. Бяхме там сигурно 5 часа. Непрестанно ни проверяваха как се чувстваме, имаме ли нужда от нещо. На първи кръг донесоха играчки за Дени. Три различни модела детски компютърчета, с които да се занимава. На втори кръг донесоха две малки шишенца за балони. Двете момичета от отдела по забавленията правиха балони на Дени в продължение на пет минути, после ги оставиха и излязоха. На трети кръг донесоха два листа с лепенки. На четвърти кръг донесоха 2 въртележки, които се въртят като духаш в тях. Освен че в стаята имаше телевизор, с дълъг списък от детски филми, които можеш да си избереш да гледаш, както и наръч детски книжки.

Всички бяха много внимателни наистина, само дето на мен ми се искаше да извикам,

- Хора!!!! Действайте по-бързо! Искам да си отивам вкъщи! Не искам балони, не искам играчки, не искам детето ми да заспива в люлеещия се стол!

Накрая подариха на Дени болничната нощница, защото тя повърна върху своите дрехи като пристигнахме, а нямахме резервни.

Факт е обаче, че балоните бяха голямо забавление.