Докато в неделя сутрин Дени отново ми се видя топла. И всички въздушни кули се сринаха в краката ми. Страх и паника смениха светлите ми чувства. Само я пипах през две минути, само следях настроението й, като ястреб.
Бяхме решили да заведа Ради на фестивал с музика, танци и игри в Чикаго, но предчувствайки агонията ми да съм толкова далеч и да си мисля, че Дени има температура, го уговорих да се откажем. Чувствах се виновна, да. Че променям плановете си, и че той се беше настроил и беше развълнуван, че ще ходим, но успях да го уговоря да си намерим местно забавление, така че ако случайно има нужда да можем да се върнем бързо.
Той реши да отидем... на кънки на лед. Да, точно така. На фона на юлската жега навън, това се оказа доста привлекателна идея и за мен дори. На пързалката имаше не повече от 20 човека, но за това пък карахме на спокойствие, а Ради напредва страхотно!
Аз си проверявах телефона често често, но нищо. Прибрахме се благополучно, доволни и заредени с енергия. Дени ни посрещна весела, температурата беше изчезнала, а тя яростно дъвчеше една гумена пръчица с бодлички. Като че ли се мъчи да пробива зъбче...
Тя пожела да отидем на парка. Качи се на колелото си и по десетопръстната система ми обясни, че трябва да я бутам, като само казваше:
- Паа, паа!, което сега си превеждам като "Парк, парк!". Тръгнахме да правим кръгче с колелото, и аз пропуснах алеята към парка и тръгнах да завивам наобратно, а тя скочи от колелото и тръгна в посока към парка отново казвайки ми:
- Паа, паа!!
Тогава се върнахме да вземем Ради и отидохме на площадката. Голяма радост настъпва по пързалките, в детското тунелче, в люлката, и дори в клечките на замята.
Щастието отново е пълно.
Няма коментари:
Публикуване на коментар