Сряда вечер

Като че ли обичам сряда вечер малко повече от петък вечер. Обичам я, защото тя означава край на натоварения график от терапии за Дени, означава, че Чавдар е вкъщи, а не на работа, и отново можем да имаме семейно мероприятие. А дори и да не организираме семейно мероприятие, сме просто всички заедно, и това ми действа много успокоително. Чувствам я почти като начало на края на седмицата. Обичам я.

Тази сряда вечер преливах от ентусиазъм. Беше хубава, топла вечер. Решихме да се разходим с колелетата и да направим пикник в парка. Набързо събрахме необходимото и тръгнахме. Не взехме телефони, тръгнахме просто ей така. Беше ми чудно да гледам Ради с колелото си пред мен, беше ми хубаво да усещам как работят мускулите ми, как превъзмогваме разстоянието, как въздуха става хладен от движението.

В парка намерихме свободни пейки и масичка и разположихме вечерята си. Дени беше малко вяла и отпусната, и аз я взех на ръце и я заведох до езерото да видим малките лебеди и патета. А след малко я усетих топла на пипане. Върнах се до масата и казах на Чавдар, че ми се вижда топла. Той я пипна и се съгласи. Не бяхме взели дори горни дрехи, защото беше топло, и той реши да се прибере до вкъщи с колелото и да докара колата, за да се приберем с нея, вместо да тормозим Дени с колелото, при положение, че тя очевидно не се чувстваше добре.

Той тръгна към къщи, аз гушнах Дени и я увих с едно одеялце, защото беше леко хладно под дървото. Ради се заигра с някакви деца на хълмчетата на парка, а аз просто седях и я гледах. Тя отпадаше все повече и бързо. Заспа в ръцете ми. Един такъв трескав, неспокоен сън.

След минути рязко отвори очи и се загледа нагоре и назад в листата на дървото над нас. Аз й говорех, но тя не ме погледна. Не разбра, че съм там. Просто стоеше вцепенена в ръцете ми, с поглед вперен в дървото. И тогава разбрах. Говорех й, размахвах пръсти пред очите й, нищо.

"Какво да правя? Какво да правя? Ради играе с децата на хълма, проверих го с очи. Нямам телефон да се обадя."

- Дени, Дени? Чуваш ли ме? Аз съм тук, виж мама! Дени?

"Може би онези хора ей там имат. Ще изчакам още малко и ще отида да ги помоля. Трябва да я оставя на равна повърхност с главата настрани. Ради е там, проверих го. Чавдар още не идва. Колко време мина, 1 минута? Тя диша. Не е синя. Това е добре. Имам Диастат в чантата, той е винаги с мен."

- Дени, зайче, къде си, мамо? Къде си на мама пиленце сладко? Виж мама!

"Ради е там. Хората са там. Още малко. Чавдар го няма. На кой да звънна? На 911? Аз незнам адреса на парка, как да обясня? Колко време мина? Минута и половина? Да й сложа ли Диастат?

- Дени, зайченце, ще мине, ще мине... Мама е тук, мама е тук...

"Ради е там. Ще изчакам още малко. Тя има температура, значи е фебрилен. Бъди благодарна. Благодарна съм. Благодарна съм. Щастлива съм за този момент. Той ми носи нещо, незнам какво, но е за хубаво. За хубаво е. За хубаво е. За хубаво е. Дишай. Стъпи здраво на земята и чувствай каквото чувстваш. Не го затваряй в орехова черупка. Изпитай страха и паниката. СЕГА."

И тогава тя отмести поглед от дървото и ме погледна. С такъв един празен поглед. Аз й говорех, а тя беше там, но не съвсем. Държах я в ръце и я разхождах насам-натам, докато Чавдар дойде.

После направихме посещение до местното спешно отделение. Но тя вече беше добре. Все още имаше температура, но поне епизода не се повтори.

Спешното отделение беше поредното доказателство за моята теория, че тук медицината е бизнес и то сериозен. Бяхме там сигурно 5 часа. Непрестанно ни проверяваха как се чувстваме, имаме ли нужда от нещо. На първи кръг донесоха играчки за Дени. Три различни модела детски компютърчета, с които да се занимава. На втори кръг донесоха две малки шишенца за балони. Двете момичета от отдела по забавленията правиха балони на Дени в продължение на пет минути, после ги оставиха и излязоха. На трети кръг донесоха два листа с лепенки. На четвърти кръг донесоха 2 въртележки, които се въртят като духаш в тях. Освен че в стаята имаше телевизор, с дълъг списък от детски филми, които можеш да си избереш да гледаш, както и наръч детски книжки.

Всички бяха много внимателни наистина, само дето на мен ми се искаше да извикам,

- Хора!!!! Действайте по-бързо! Искам да си отивам вкъщи! Не искам балони, не искам играчки, не искам детето ми да заспива в люлеещия се стол!

Накрая подариха на Дени болничната нощница, защото тя повърна върху своите дрехи като пристигнахме, а нямахме резервни.

Факт е обаче, че балоните бяха голямо забавление.