вторник, 30 август 2011 г.

Люлей се, мамо.

Тези дни ме е налегнал вирус-звяр. Гърлото ужасно ме боли, носът ми тече, не мога да дишам, кашлям като за световното по кашляне, и нямам никаква енергия - подпирам се по дивани и столове (но повече дивани) и ако може някой друг да свърши моята работа, защото аз не мога. Нито пък искам.

Още не мога да разбера дали и Дени се бори с нещо подобно (въпреки, че няма особени такива признаци, с изключение на подпирането на диваните) или просто е в синхрон с мен.

Photobucket

Photobucket

Photobucket

Прекарах почти цяла седмица в това състояние, но снощи реших, че не може така. Ще се напъна и ще заведа децата до парка. Отидохме, и Дени пожела да я люлея. Залюлях я и отпаднах в съседната люлка за по-големи деца да посъбера малко душа, когато Ради ме попита:

- Да я бутам ли, мамо?
- Бутни я ако искаш - отговорих му, очаквайки да я бутне веднъж и да продължи нататък по неговата си програма. Станах от люлката, а Ради каза:
- Ти се люлей, мамо, аз ще я бутам.

И аз се люлях. Щастлива.

събота, 20 август 2011 г.

Заб(р)ава

Тони дойде и си отиде. Мина като лятна буря, бързо и шеметно, и остави зад себе си неизличим спомен, който сега малко боли.

Беше ми хубаво.
Бях важна, бях нужна, бях смешна, бях интересна, бях умна. Бях приятелка, бях сестра. Бях аз. Отново онази аз, която мислех отдавна за умряла. Онази аз с блясъка в очите, с усмивката на устата, със спокойствието в душата. Имах крила.

Беше безметежно.
Безвремие, абсолютна забрава, в която не съществуваше нищо друго освен настоящия момент. Точно като в първи основен принцип на йогата - живей сега - аз изживях всеки един момент пълно, изцяло. Попих всяка една капчица енергия дори да знаех, че после ще боли.

Винаги ми е мъчно, че не живеем близо до море. Но затова пък когато отидем на такова, му се радваме истински. Дени не хареса пясъка, но беше истински щастлива във водата. За щастие не срещнахме никоя от местните акули.

Photobucket

Photobucket

Photobucket

Photobucket

Photobucket

Photobucket

Photobucket

Photobucket

Photobucket

Photobucket

Photobucket

Photobucket

Photobucket

Photobucket

Photobucket

Photobucket

Photobucket

Photobucket

Photobucket


15 дни правене на сладко нищо е блажено. Време споделено с още една весела душа, която прие моите приоритети с лекота, малко плаж, малко разходки, малко игри, много смях и музика, изпразниха мозъка ми от злободневните тематики, които обикновено не му дават покой. Починах си истински.

Photobucket

Photobucket



Photobucket

Photobucket

Photobucket

Photobucket

Photobucket
Боби, това е и за теб!


Photobucket

Photobucket

Photobucket

Photobucket

Photobucket

Photobucket

Photobucket

Photobucket

Photobucket


Беше забавно.
Прости забавления - плаж, кино, кафе, разходка, пазар - всичко от което се нуждаех. Попътувахме и покарахме може би малко повече от необходимото, изморихме Тони със сигурност, а и нас също, не успяхме да видим почти нищо от нашия град, но решихме да го оставим за другия път, нещо което в момента ми действа утешително. Другият път.

Photobucket

Photobucket

Photobucket

Photobucket

Photobucket

Photobucket

Photobucket

Photobucket

Photobucket

Photobucket

Photobucket

Photobucket


Беше освежително.
Като пролетен ден в разгара на лятото, като лятна нощ през есента, като есенни багри през зимата.

Photobucket

Photobucket

Photobucket


Беше сладко-горчиво.
Опитвах се да не мисля за това колко много губим като нямаме роднини наблизо. Колко много децата ни са лишени от любов и ласка, които само баба, леля, братовчеди могат да дадат. Но всеки път като виждах Тони да гушка децата ми, да ги целува, да играе с тях, да се грижи за тях всеотдайно и безрезервно, да гледам децата ми да отиват при нея като при своя, разбиваше сърцето ми.

Photobucket


Беше кратко.
Две седмици и половина златни прашинки изтекоха бързо в пясъчния часовник. И макар реалността да ме поглъща отново и всецяло, сърцето ми тръпне в очакване. На мига, в който отново ще обърна пясъчния часовник и отново ще разклатя шампанското в мен.

Photobucket