И небето е отново синьо

Колкото и да се измъчвам за различни случки, винаги настъпва утре. Винаги слънцето изгрява, и после залязва. Светът продължава да се върти и това ми дава голяма утеха, това прави личните ми болки малки и маловажни.



В последната седмица се пуснах по спиралата надолу. Позволих си да не мога да забравя епизода от миналата сряда. Позволих на страха да се вгнезди в мен и да бъде с мен навсякъде. Като топка в стомаха, която не иска и не иска да се стопи. Позволих на всичките "Ами ако...?" да се блъскат яростно в главата ми. До подлудяване.

Спускането по спиралата е много лесно. Много по-лесно от качването. Не се изисква никакво усилие от моя страна. Топката в стомаха ме дърпа надолу, и аз се спускам с шеметна скорост и нищо не е в състояние да ме извади оттам.

Само аз.

Само аз трябва да седна насаме със себе си и да започна онези хиляди малки ритуали, които ме изкачваха нагоре, стъпка по стъпка. Трябва да превключа мислите си на друга честота, по-топла, по-слънчева, която да стопи топката в стомаха, да приспи страха ми, да умори паниката ми.

Първата стъпчица нагоре направих снощи на площадката, под залязващото слънце. Потопих се в звуците на играещите ми деца, попивах смеха им, и искрите в очите им, и това беше изцелително.


















Снощи направих и втората. Докато давах на Дени да яде бисквитки на люлката осъзнах, че преди година и нещо тези същите малки бисквитки, всяка голяма колкото нокът на палец, я чупех на 6 парченца, за да не се задави. А сега й давам по цели две бисквитки наведнъж!! Това са много големи крачки напред за нея, които ме правят много щастлива!