Дениз е вече на 18 месеца. На 18 месеца и 3 дни, ако трябва да сме точни. И по този случай трябваше да посетим доктора, за съответния преглед и проверка на кой колко е порастнал, какво може, как го може и защо не го може, ако случайно не го може. Хм.
Може би е излишно да уточнявам, че тези наши срещи с доктора ме изпълват с много смесени чувства, в по-голямата си част негативни, седмици преди заветната дата. Колкото пъти мина покрай хладилника и видя картончето с датата и часа за преглед, получавам спазъм. Стомашен. Основно защото все още не мога да се оттърся от чувството за вина, което имам към Дениз. Тъпо е, знам, но все още се чувствам виновна за това, че тя е малка. Знам, че това е част от медицинския етикет, който и е залепен, но това не елиминира моето чувство за вина. Може би ще се случи с времето. Незнам. Надявам се.
И така, дали в отговор на цялата тази моя тревожност, или просто от случайно стечение на обстоятелствата, но Дениз спря да се храни така добре в последните няколко дни, както се хранеше в предните две седмици. И тъй като още не може да говори, аз не мога да разбера какъв точно й е проблема - боли ли я нещо, зъбче ли й никне, или просто няма апетит, заради жегата. Последното е нещо, което е валидно за всеки човек в един или друг момент, но някак ми се струва, че на нея не й е позволено да има такива промени. Според моя учебник, тя трябва да е постоянно гладна, и да не отказва храна, за да може да прескочи най-после тея 6 килограма, на които се е закотвила вече от половин година!!! Да, 6 килограма и 200 грама. Пфу...
Когато влязохме в кабинета и отидох да се регистрираме, докато чаках на гишето да ми оправят документите, погледът ми беше привлечен от едно жълто листче, залепено на стената. На листчето имаше следния текст:
Не се тревожи за нищо.
Моли се на Бог за онова, което искаш да се случи в твоя живот, и бъди благодарен на Бог за онова, което вече ти е дал...
Едва удържах сълзите си. Сълзи на облекчение някак. Сълзи в отговор на онова топло и гъделичкащо чувство на благодарност, което ме заля. Аз съм благодарна. Безкрайно благодарна за живота, който имам. И независимо, че понякога пътят ми изглежда труден, когато съм в края му аз виждам, че всичко се е случило по най-добрия начин, и че аз съм в края му поумняла и помъдряла. Затова вярвам, че всичко е наред, така както обичат да казват по американските филми. Всичко е наред. Всичко ЩЕ БЪДЕ наред.
По-късно в кабинета на доктора Дениз получи измерване, триизмерване даже - тегло, височина и обиколка на главата. Теглото както вече стана ясно е 6,200 кг (13 паунда и някакви си 6 унции), на дължина също е порастнала с около 2 см за 2 месеца (28 1/8 инча), което я поставя в нормалната графика в 3%, тоест 97% от момичетата на нейната възраст са по-високи от нея, но хей - тя си беше в 3% и продължава да е там, значи расте със правилното темпо. Главата е 18 инча по непотвърдени данни, защото падна битка между Дениз и сестрата, в която битка три хартиени сантиметъра станаха жертва. Та криво ляво стигнаха до това число. Супер - продължава и там да следва същата крива на разтеж като преди, макар и да е извън графиката.
Чудя се на моменти дали част от житейските ми уроци не е да мога светкавично да превръщам паунди в килограми, унции в грамове, инчове в сантиметри и фитове в метри. И обратно. Доста съм напреднала по паунди и унции. Остават ми инчове и фитове. Хехе.
Сестрата остави да попълним един въпросник с въпроси насочени към емоционално-социалното развитие на децата между 15 и 20 месеца. Попълних го старателно и с нетърпение четях всеки един нов въпрос, и след всеки един мой отговор си давах сметка, че Дениз има съвсем правилно развитие в тази посока. 18 от 20 въпроса бяха без грешка, само 2 бяха не съвсем наред, но това е съвсем нормално. Съвсем!!!! И тогава вратата се открехна леко и докторът надникна вътре (незнам дали не се притесняваше, че ще хвърля нещо по него) и ме попита: "Порастнали ли сме?" - въпрос, достоен да ми пресече белтъците на място, но си спомних жълтото листче. И теста, който току-що бях попълнила. И му направих знак в отговор: "Мъничко". С усмивка.
После влезе, видя графиките й, видя теста, приказвахме, и той беше изключително доволен от нея. Разпита ни за всичко - за пътуванетодо България, за терапиите, за храненето, за спането, за всичко. И остана доволен, но още е в чудене как точно да я накарат да понапълнее. За сведение само ще уточня, че докато течеше разговора, наш'то дете не се спря. Нито за миг. Пълзя нагоре-надолу по диванчето, влиза-излиза от столчето й за кола, катери се по облегалката на дивана, протяга се към рамката на прозореца и смъкна долу всички детски книжки, които бяха старателно подредени, една по една, после допълзя по дивана до бюрото на доктора и почна да вади салфетките от кутията, която беше оставена там, сграбчи му химикалката, пак се втурна нагоре-надолу по дивана... И така до безкрай. Смятам, че го убедихме, че не лъжем като казваме, че в общия случай тя се храни много добре, но непрестанно се движи и го изгаря всичкото. До дупка. А докторът само и хвърляше по един скришен поглед, и не можеше да скрие доволната си усмивка. В края на прегледа каза, че не е очаквал от нея да може да прави всичко това на тази възраст. И аз съм благодарна, че не ни го е казвал преди. Благодарна съм, че запази нещата неясни за нас, за да можем да очакваме най-доброто.
Което се случва. Ден след ден. Слава Богу.
Няма коментари:
Публикуване на коментар