Първият шамар дойде, когато прочетох в блога на една майка с детенце със синдрома на Дени историята на Мия. Мия е момиченце, което също има синдрома на Дени, и което има проблеми с бъбреците. Ходи на периодични прегледи, и е ясно, че в някакъв момент ще се нуждае от бъбречна трансплантация. И тя ще е животоспасяваща. При последния преглед родителите се срещат с екипа по трансплантациите и са уведомени, че понеже Мия е с умствено изоставане, не е подходящ обект на бъбречна трансплантация. С една дума, е обречена на... смърт. Потресаващо наистина. В днешния свят, в сегашната ера, доктори да играят Господ и да решават дали някой, с умствено изоставане или не, заслужава да живее или не. Тази история засегна много много хора, родители и роднини на деца с разни видове заболявания, които са озверели по темата. Както съм и аз. Не мога да допусна дори, че някой, някой ден, ще обсъжда моето дете и със хладен, равен тон ще ми каже, че тя не е достойна да живее, защото не е ясно дали в бъдеще ще може да се грижи за себе си, да си пие лекарствата и прочие и прочие.
В момента тече петиция тук, моля при възможност посетете страницата и подпишете, дайте своя глас, за да може Мия да има шанс за живот.
***
Денят продължи със среща с учителката на Ради, която каза, че е извънредно доволна от него, че се справя прекрасно в училище, и че освен това е много добро дете. Помага на останалите, загрижен е, ако някой не се чувства добре и прочие. Много обича Дени и говори много ласкаво за нея, и е много щастлив, че и тя ще почва училище като него. Аз бях малко изненадана от последното, защото не виждам много от това вкъщи, но какво да правиш. Може би трябва да се вгледам по-внимателно.
Вторият шамар дойде като си влязох в колата след родителската среща. Учителката на Ради ми беше дала една папка с материали за нас (оценки на Ради, и разни други неща), на която папка Ради беше нарисувал една картинка. Много хубава картинка.
Усмихнах се за миг, и после осъзнах, че аз липсвам. Там са Ради, тате и Дени, усмихнати и под дъгата. "А мама? Къде е мама?" крещеше онзи глас в мозъка ми. На работа? Зад камерата? Казваше едно малко тънко гласче, което обаче не беше достатъчно силно, за да заглуши силния и плътен глас, който бучеше "мама я няма, мама я няма".
Да, отидох на работа с полу-посърнало сърце, полу, защото част от него се радваше на успехите на Ради и не искаше да спре да се радва.
Последва нова новогодишна равносметка на тема "Влез в снимката, мамо!!". Следва специален пост по този случай. Скоро.
За финал ви оставям с няколко снимки на Дени, с нейната сладка личност, с нейната смешна, забавна, интересна натура, която ВИНАГИ като поиска солетка, дъвка, бонбонче, или каквото и да е друго, веднага иска още едно за Ради и бърза да му го даде. И която обожава да носи блузите на хората като рокли.
Колко я обича мама?? Мнооооого.
Beautiful pictures!! I also have to make myself get into the pictures. For us and for our kids! Love you!!!
ОтговорИзтриване