КОЛЕВ е името на деня. Пристигнахме в Мюнхен, където имахме 30 мин. престой (!), но аз ВЯРВАХ, че всичко е под контрол. На излизане от самолета ни чакаше оперативна група с табелка СОФИЯ. С автобусчета ни закараха до охраната за поредна проверка, и ние се оказхме щастливите печеливши - проверка на багажа, който се състоеше всичко на всичко от: един малък куфар, един сак, един по-малък сак, една не толкова малка дамска чанта, детска количка, и чанта с компютър... Всичко това беше натъпкано с безразборно подбрани в последния момент вещи, далеч не вещи от първа необходимост в самолета, които започнаха една по една да излизат на бял свят - черен потник, детски книжки, спрей за подхранване на косата, крем за блясък на косата, найлоново пликче с нарязан кашкавал, фотоапарат, кабел за фотоапарат, кабел за мобилен телефон. найлонов плик с 1 чифт маратонки, 1 чифт червени дамски джапанки, и 1 чифт кафяви дамски сандали с камъчета отгоре, тоалетна чантичка с кремове, , лакове за нокти, извивачка за мигли и кутийка черно-сиви сенки за очи, найлоново пликче с 1 цяло авокадо, 1 комплект шарени гердани на Дени, 1 започнат пакет солети, половин пакет памперси, 2 употребявани и 2 неупотребявани шишета на Дени.... Всичкото това действие се развива във въпросните 30 минути престой... Преминахме проверката, и след като успешно прибрахме така извадените вещи в обратен ред, поехме към самолета. Децата отново бяха много добри, Дени спа през повечето време в ръцете ми - безценно!
На летище София очаквах посрещане от близки и роднини, и очаквах това да е нещото, което ще ме накара да се почувствам у дома. За моя изненада обаче се почувствах у дома още преди срещата с близки и роднини. Излизайки от самолета застанахме да си чакаме бебешката количка, Дени беше все още заспала в ръцете ми, когато един господин мина покрай нас с бърза крачка и ръце вдигнати във въздуха, и на висок глас: "Аре бе брато, каде е таа количка бе?!?! Жената (не аз, неговата си му жена) стои и чака..." Повече не слушах, а след първоначалния шок от факта, че този тип крещи в ухото на заспалото ми дете, ми стана едно такова мило, родно... Добре дошла у дома. Аз съм у дома. И това не е всичко... На излизане от залата с багажа, всеки от нас буташе по една количка - аз и Чавдар бутайки балансирахме колички натоварени с куфари догоре, а Ради буташе количката на Дени, с Дени в нея, и вървейки така в инди(ан)ска нишка, една млада дама ме засече полунебрежно - полунахално с куфара си на колелца, обърна се към мен "Упс! (без "Сори"), обърна се напред и продължи по пътя си, все така полунебрежно-полунахално... Явно пристигаше от Америка. Ех!
А навън ни чакаха цветя... дълги, силни прегръдки... и сълзи на щастие
Поздравявам ви с първата гледка от летището, и макар снимката да не е с най-добро качество, на мен ми е безценна - Витоша... и сладка болка в сърцето.
Здравей, България, здравей!
ОтговорИзтриванеАх, роден пейзаж. И нрави!
Много се радвам, че намираш време да пишеш.
Поздрави на Диди и Мишо. И на баба Вера.