Уроци на живота

Да, отдавна не Ви бях надувала главата с моите уроци за живота. Сигурно защото при мен се повтарят едни и същи уроци и нищо ново не научавам, или пък не съумявам винаги да извадя комичното от съответната ситуация. Но днес, днес искам да Ви разкажа как последните моменти не са Ви приятели. Последните моменти добавят онази излишна щипка напрежение в и без това напрегната Ви програма, особено, когато се опитвате да ги натъпчете с повече дейности, отколкото могат да поемат.

Представете си например, че е неделя сутрин и Вие се готвите да отпътувате на детски рожден ден. Опитвате се поне. Да се приготвите, първо другите, а после и себе си и да тръгнете. Трудно е, разбира се, но Вие сте под пара, защото от има-няма седем часа Вие сте се занимавали с не едно или две неделни неща (неделни за Вашата къща) - наготвили сте (пиуе със зеуе), приготвяли сте, сервирали и отсервирали кафета, закуски, сокове и смутита за домочадието с любов. Правите неща и гледате часовника и си казвате "Ооо, има време, до еди-колко си часа ще сме готови, няма страшно", и продължавате със следващата купчина чинии за миене, или с измитането за пореден път на пода на кухнята.

В последния половин час преди тръгване Вие обличате малкото, правите му прическа, приготвяте дрехи на баткото и си оставяте 15 минути за да приготвите себе си. И тук е вашата основна грешка. Очевидно забравяте, че когато малкото дете е оставено безнадзорно, то се превръща във вихрушка, която обръща що-годе подредената Ви къща с главата надолу. Нищо не е по-различно в тази конкретна неделя. Докато Вие работите върху себе си в малката баня (метър на два), малкото фучи наоколо със скорост една купчина в секунда.

В миг, малкото се завърта около Вас, взима със замах една влажна кърпа и я превръща в шал, после изхвърча с космическа скорост и със същата се връща влачейки след себе си празна бебешка количка. Прави едно две кръгчета с нея в малката баня, в процеса образувайки розови топки от килимчетата на пода. После се присеща да започне да прави кули с кутийките мазила по плота на шкафчето, или да ползва нещо от тоалетната Ви чантичка като гривна-дъга. Или пък за пореден път да провери какво има по чекмедженцата, отваряйки ги и затваряйки със засилка "Бам! Бам! Бам!"

- Тва кво е?
- Кремче, не е за тебе, не го пипай!

- Тва кво е?
- На мама едно герданче, не го пипай!!

- А тва кво е?
- Шнолка за косичка, прибирай и затваряй вече!!!

И така, Вие забелязвате как вместо да се приготвяте за излизане, използвате последния момент със съвсем друга цел - да внимавате да не се спънете в нещо първо, и второ да се смеете с малкото, да правите снимки на хаоса, което единствено го стимулира да мисли нови и нови бели.



Та моя урок за днес е, оставете купчините чинии в мивката. Оставете боклуците по пода, те ще са си там независимо колко пъти в денонощието се опитате да им наваксате. Постъпете както учат в самолетите за кислородните маски - първо на вас и след това на всички останали. Абстрахирайте се от всичко и се погрижете първо за себе си!

Честита Нова Година

Нещо се случи с мен. Дали това, че най-после намерихме своето "нормално" ежедневие, или просто преглътнахме новостите, състоянието на Дени и решихме да продължим нататък. Дали аз заздравих раните по сърцето си и този блог изпълни ролята си на така необходим навремето отдушник... Дали намерих други автори, и други блогове, които ме карат да се чувствам като леко посредствен автор и съответно ме спират да натоварвам блоговото пространство с моята проза... Или пък всичко от гореизброеното... Незнам, но факт е, че нещо ме спира да изливам мисли и чувства тук, макар че мисля и чувствам много. Твърде много на моменти.

А също е вярно, че съм заета да изпивам красотата на моментите и да ги запечатвам в себе си. Дълбоко, неизличимо, и съзнанието ми най-после е отново сравнително бистро и не се плаша, че спомените ми ще избледнеят и изчезнат безвъзвратно.

Беше хубав празничен сезон. Е, имаше драми разбира се, без това накъде?! Децата бяха болни, първо Ради, после Дени, с ужасна кашлица и температура, която ни накара да отменим празника за нейния четвърти рожден ден и да прекараме няколко часа в спешното, за да сме сигурни, че не си имаме работа с пневмония. За щастие не беше пневмония, но празненството така и не отпразнувахме. Тъжничко ми е малко за това, защото Дени за първа година беше толкова развълнувана, искаше си рождения ден, и децата, и коронката, и тортата, и надуваемите замъци за скачане. Ще й се реваншираме някак. И скоро.

Та поради оздравяващи деца прекарахме повече време вкъщи в правене на сладко нищо. Всеки по интереси, с разхвърляна къща и хранене без режим. Но пък точно от безгрижие имахме нужда.




Нали помните, че ме преследват сърца навсякъде? Ето едно, случайно попаднало парченце опаковъчна хартия...
Харесвам ги, поставят ме на мястото ми, и изпълват сърцето ми с благодарност, защото това което имаме е достатъчно, и нищо повече не е нужно в този момент...




Както казах, отдадохме се на правене на нищо - телевизия, игри, книжки, в разбърканата къща... А слънцето хвърляше отблясъци по пода и го правеше съвършено...






Незнайно защо Дени изпитва силно задоволство да гледа видеа на бебета, които получават ваксини в докторския офис. И плачат. Незнам как си ги намира всеки път и си ги гледа с интерес.









А вчера се възползвахме от мекото време и се разходихме навън. Днес вече е студено.




За финал ви черпя едно видео на Дени, в което демонстрира колко много букви от азбуката знае...