Доктор Белмонте ми е взел страха. Разбрах го днес, след като истерично ревах и се драх, и исках майка ми да беше с мен в колата на път за вкъщи. Но аз ще си го взема. Страхът. Другият път.
Мислех да напиша нещо хубаво и позитивно, но лошият вълк не ми дава. Днес имахме час за преглед и измерване на Дени и аз преди тези часове съм не на себе си. Дни подред. И дали защото Дени ме усеща или поради грозно съвпадение, такова достойно за закон на Мърфи, Дени се разболява или губи апетит по неизвестна причина и отслабва. И този път не направихме изключение. Много хубавко си беше качила до 15 паунда, а след 3 дни неядене и две повръщания в колата на път за доктора я измериха 13 паунда и 11 унции. Или 4 унции повече от предишния преглед, който беше през юни. 4 унции са има-няма 120 грама. Съответно се червихме пред доктора поради това нищожно качване на тегло, както и поради факта, че закъсняхме с половин час и се появихме на прегледа повърнати и ухаещи. Пфу.
Значи той е съвсем наясно, че децата с този синдром са малки на размер и трудно наддават на тегло, но въпреки това всеки път ни притиска да почнем да й слагаме някакви прахчета с много калории в млякото и ми се цупи като вижда, че не сме големи фенове на идеята. А не виждам в скоро време да станем. Химията ще е последното, което ще опитам, съжалявам. Всъщност не съжалявам. Ще се пробваме да добавяме калории с други средства. Това което измислихме на първо четене е да й слагаме кокосово олио в храната (то така или иначе е основна съставка на онова ми-ти прахче, но поне няма изкусвеняци най-различни други), лошото е, че Дени пораства, а с това започва да иска тя да има думата за това какво ще яде, кога и колко. И това прави упражнението съвсем не лесно. Нищо, аз вярвам, че след като в колата така силно исках да ми изплува решението, да ми се покаже вярната пътечка, по която да тръгна, че най-после ще се покаже. И аз ще тръгна, и Дени ще почне да качва, и да расте, и всички ще са доволни и щастливи, а не тъжни като някакви скумрии. И чувството, че съм пълен провал като родител ще изчезне. Не мога да го понасям повече, честно.
И ще спра да отмервам времето с "преди и след прегледа при Белмонте". И ще започна само да се радвам на невероятния прогрес на Дени. На това, че прави самостоятелни крачки, че започва да казва думички (мама и тата), и че разбива на пух и прах всичките очаквания за нея.
Но докато постигна това духовно съвършенство имам да свърша много умствена работа. Духовно съвършенство не се постига лесно, особено когато си бил изграден песимист и негативист. Оправдания, оправдания!
В неделя правихме на Дени прощъпулка. Точно защото прави самостоятелни крачки, и въпреки че все още предпочита да пълзи. И макар последните дни да не бяха много добри за нея, тя походи след питката, като един мъничък войник, който ме прави много горда и много зла. Към всеки и всичко, което се опитва да застане на пътя й.
Браво Дени, на мама сладко зайченце. Ще ми бъдеш балеринка. И мама ще те снима от първия ред как танцуваш. Всеки. Път. Таня, благодаря за чудесното видео!
Няма коментари:
Публикуване на коментар