Бързо-бавно

Първият учебен ден на Дени настъпи вчера с буря от емоции. За нея, но повече за мен, и за всички нас. Както силната близначка в мен имаше превес през изминалата седмица, така бавно и полека страхливата близначка я избута в ъгъла и се изпъчи на преден план хленчейки жално в лицето ми:
- Ама тя е толкова малка!!
- Ама как сега ще я оставиш там самичка??
- Ама тя не разбира много английски, как ще се разбере с учителките?

"Ама, ама, ама, АМА!" до полуда, казвам ви. Съответно другата близначка се опитваше да вметне по нещо като "на нея ще й хареса", или "тя има нужда да играе с деца", или "трябва да порастне, няма начин", и от сорта, но нали знаете като има едно непрестанно хленчещо същество колко е трудно да чуеш какво казват околните. И така, аз мизерствах цял уикенд при мисълта, че във вторник сутрин царството на Дени приключва и тя ще трябва да се настрои на нов режим, под часовник, както и да се научи да преживява по 2.5 часа на ден без нас.

Отидохме в училището и тя веднага се втурна в стаята да гледа книжки и играчки, залиса се за 5 секунди и се върна за мен. Дръпна ме за ръкава и каза "Ела, мамо". Аз се опитвах да говоря с учителката и да й обясня накратко някои работи, като например, че Дени има нужда от помощ с якето, че има нужда от помощ с шапката, че не искам да бъде без шапка навън, когато е студено, нито пък да бъде с шапка в автобуса, защото вътре е топло, да попитам как ще й сменят памперса ако се наложи, да обясня, че съм сложила резервен кат дрехи, памперси и мокри кърпички в тази торбичка, че ако стане нужда да ми звъннат ВЕДНАГА, че ще стоя пред вратата известно време, за да съм наблизо ако им потрябвам, че после ще съм на 5 минути, и ще мога да долетя ако стане нужно, че тя не разбира много от езика и как ще се оправят с нея, учителката само мигаше на парцали и кимаше, явно е тренирана на майки откачили от притеснение и болка от раздялата.

След полусвързаната ми тирада откъснах Дени от крачола си, и пуснах възможно най-добрата си усмивка в действие и й казах довиждане. Казах й, че ще се видим после вкъщи. И излязох. Тя разбира се започна да плаче и да ме вика и да стои до вратата отвътре, и сигурно да протяга ръчички към мен. Дали знаеше, че аз стоя от другата страна на тази врата и едва се удържах да не влетя с гръм и трясък, да си я грабна и да кажа "Забрави, ще пробваме пак друг път". Но стоях там упорито, слушах я как плаче и извива, и я оставих да пораства. Оставих я да се откъсне мъничко от бебето и да се превърне мъничко в детенце. Тя плака на почивки в продължение на 15-те минути, в които бях там, междувременно една учителка излезе на 2-3 пъти да ми докладва какво става, и всеки път сигурно се надяваше да съм си тръгнала. И аз си тръгнах. Казах й, че ще бъда навън в колата и ако има нещо да ми звъннат.

Постоях в колата нови 15 минути и след като никой не ми се обади си тръгнах. Отидох си вкъщи, защото исках да съм там, когато се върне от училище. Беше малко тягостно и с майка не можехме да си намерим място и занимание. Времето не минаваше. Иззвъня телефона и ми се обади учителката да каже, че Дени е спряла да плаче, и се е включила в заниманията на класа. Мечтаех да мога да съм муха на стената в класната стая, да я гледам скришно какво прави и как се държи...

Половин час преди да да дойде автобусчето да доведе Дени с майка излязохме навън да чакаме. Крачихме безкрайно по гаража и по тротоара навън гледайки часовника през минута. Сега трябва вече да са свършили училище. Сигурно вече са я качили на автобуса. Трябва вече да е в автобуса. Щом не ми се обаждат, значи всичко е наред. Кога ще дойдат?? Къде е този автобус?? Защо се бавят? Пиленцето ми, сладкото ми зайче, ох, не мога повече да чакам... Крачех и надничах наляво и надясно. Причуваха ми се и ми се привиждаха училищни автобуси с малко изплашено момиченце на борда. Докато най-после дойде. И наистина изглеждаше изплашена. Очичките й питаха жално "Къде ме водят? Къде отивам?" Дори не можа да ми се израдва като друг път. Да вдигне ръчички във въздуха и да извика "Мама!!" Само стреснато гледаше и се чудеше.

Вкъщи пожела да пие мляко. Това й беше първата дума "няво" (мляко). Опитахме се да ч придумаме да обядва, защото почти беше време за обед, но тя настояваше за мляко. Там. Мама. Направихме млякото и аз й го дадох, целувайки я често често по челото и страхувайки се да я попитам как е било в училище. Защото утре е нов учебен ден.




А ето и дозата сила, която получих през уикенда - сърчице на детската площадка - сигнал да обичам ситуацията, защото тя ще ме научи на нещо. Наречете ме луда за връзване и няма да сбъркате.