"Когато животът ти поднесе лимони, направи си лимонада" са казали хората и са били много прави. Не е лесно да се постигне, но постигне ли се - лимонадата е с сладко-кисел интересен вкус. Неповторим.
Вчера си взех болничен. Защото Дени е със стомашен вирус, който я прави отпусната, жална, хленчеща и мрънкаща. Останах вкъщи и се въоръжих със спринцовка в едната ръка и чаша с електролитна вода в другата и давах на Дени на малки дози през целия ден. За да не допускаме да отиде в болница за обезводняване.
Междувременно навън беше чуден ден. Топъл и слънчев, като през пролетта. Подходящ за правене на лимонада.
Затова взех Ради и отидохме да се забавляваме. Отидохме в едно студио за керамика, където си избрахме по нещо и го боядисахме както си искаме. После те ще го изпекат и гланцират и ще отидем да си го вземем.
Ради си избра буквите от името му, а аз си избрах една захарничка, която в последствие разбрах, че е съдче за съхраняване на целувки и прегръдки! Имах нужда от едно такова!
Ето полуготовия продукт. След седем дни можем да отидем да си ги вземем - изпечени и гланцирани, а дотогава ще потропвам нетърпеливо с крак.
Финални мигове в студиото - мигове за самоснимки. Ради е уникален - за секунди може да изщрака маса снимки!
Щастлива съм. Че можах да изконтролирам паниката, която пълзеше към мен от няколко дни и ми шепнеше в ухото "Ради става на 6, после ще стане на 7, на 8... времето лети, той расте...". Обичайните неща, които ми шепти около такива важни дати и големи постижения. Но този път беше друго. Този път я погледнах в очите и й казах: "Да, той пораства. Да, наближава бавно момента, в който той няма да има толкова нужда от мен, но аз точно това искам. Искам той да порастне голям и можещ, силен, независим и самостоятелен. Защото това е нормалния курс на живота и аз ЩЕ БЪДА щастлива от това." Паниката беше много изненадана, повярвайте ми. Тръгна назад, назад, лека, полека, и се стопи.
И денят на празненството беше чуден. С изключение на тортата с розов надпис, която произведоха за нас в любимия ни магазин. Но нали сме отряд за бързо реагиране, реагирахме бързо и ни я ремонтираха. И денят продължи да си бъде чуден.
Децата се забавляваха много. Умирах си да гледам усмихнатите детски лица, безгрижни и весели, и да си казвам, че всичко е точно така както трябва да бъде.
И си умирах да гледам как за последната година са се формирали по-близки приятелства. Децата ни са порастнали, и са станали по-разумни и по-чувствителни, по-малко ориентирани към себе си, а повече ориентирани към другите.
Умирах си също да гледам как момиченцата са се превърнали в едни малки майки, и си мислех колко невероятна е човешката природа... Как мъжете са наистина от Марс, а жените са наистина от Венера. Дори от ранна детска възраст.
Умирах си да гледам Дени, която като хвана апарата не го изпусна за миг. Всъщност, докато не му свържиха батериите.
Умирах си от желание да накарам Ради да се качи на стената, заедно с другите деца, но той упорито отказваше. Вчера на родителската среща разбрах защо. Учителката каза, че е много често явление при децата, които постигат нещата лесно, без усилие, да се наблюдава едно стъписване пред нови предизвикателства. Сега остава само да му помогнем да превъзмогне себе си и да разбере, че трябва да си позволи да опита без да го е грижа за крайния резултат.
Честит рожден ден, Ради. Обичаме те. Много, много.
Аз съм човек, който от години не гледа телевизия. И затова бях изненадана в понеделник като отидох на работа и разбрах, че се очаква голяма снежна буря в средата на седмицата. Познавайки отчасти местната психика само свих рамене и си казах "Голям праз" и го забравих. В понеделник вечерта Чавдар отиде на пазар и се върна с половината от поръчаните неща, защото според него магазина бил опразнен. И се запитахме дали няма да го затварят. Ха-ха, сега ми е смешно, но истината е, че всички хора се бяха втурнали по магазините да се запасяват с продукти за голямата снежна буря, която се очакваше. Представете си как ме изгледаха моите колеги като им казах, че едва ли не незнам за тази буря. Като полезно изкопаемо. "Голям праз" казах си отново, и още си казах, че ако ни пуснат да почиваме в сряда по случай снежната буря ще съм много щастлива.
Пуснаха ни даже вторник по обед и докато карах към къщи, я вятърът навяваше снега по пътя, се върнах в детството си и си спомних любима детска игра. Представях си, че навън вали силно и аз трябва да се погрижа за "бебетата" си. Завивах ги, правех им заслони и едва удържах вълнението в гърдите си, че аз правя всичко необходимо, за да са добре "бебетата" ми.
Карах, и виждах как снежната буря си е заслужавала медийното внимание. Ставаше много лошо, много бързо. Когато наближавах нашата къща с 5 торби провизии в колата, изпитах същото онова детско непосилно радостно вълнение, че ще се прибера вкъщи и ще се погрижа за децата си. Ще си стоим вкъщи на топло, и ще гледаме снегът как вали, и ще слушаме вятътът как блъска по прозорците.
Така и беше. Докато изведнъж всичко потъна в мрак.
Целият район около нас беше тъмен, а снегът продължаваше да вали. И вятърът продължаваше да блъска в прозорците. И дотук беше моето радостно вълнение. Мигновено изтече като че ли през петите ми и на негово място се появи паника. Също такава, непосилна. Ами сега?
Човешката мисъл притежава невероятна скорост. За секунди съзнанието ми нарисува какви ли не картини, все мрачни. И какъв ще е този почивен ден по случай снежната буря ако не можем да му се порадваме и да правим каквото си искаме, а ще трябва да се затискаме под одеалото с две супер енергични деца. Ах.
За мое щастие, казвам мое, защото Чавдар беше много доволен, че няма ток, било романтично, като в хижа, дрън-дрън, далеч не споделях неговия ентусиазъм, щеше да е романтично, ако ние бяхме изгасили лампите, а не те на нас. Ха. Та, за мое щастие, токът се появи след 45 минути. И колкото е невероятно, само след минута бяхме забравили, че го е нямало и загледахме филми, и заиграхме игри. В последствие токът спря и се пусна още няколко пъти.
А днес навън изглежда ето така, около метър сняг. Благодарна съм, че си имаме ток. Ако може да не спира, мерси от романтика.
Имало едно време два мобилни телефони, които можехме да си ползваме както и когато поискаме. Но това време свърши.
Сега, в момента, в който пипнеш телефона, Дениз пристига и го иска. И се тръшка и пищи, докато не го получи. И понеже ние все още сме в захлас от факта, че си се тръшка много хубавко, като по учебник, и съвсем подходящо за нейната възраст, само седим и й се радваме и като се потръшка малко й даваме каквото поиска.
Ще я отучваме от тези навици после. Евентуално.
Та за телефоните ми беше думата. Преди да й дадем телефона, ние като съвестни родители изключваме антената, първо за да не се облъчва с разни незнам-какви-бяха лъчи, а и за да не избира произволни номера на хора от телефонните ни указатели. Обаче малкото чудо щрака по копчетата, включва по случайност антената и понякога си звъни. Последно звъня на 911, а преди това на Ицо УНСС, който се намира в България, и при когото в този момент беше късно през нощта.
В такъв случай, ние като съвестни родители, вземаме телефона и му заключваме клавиатурата. Дени го взима, щрака по копчетата в продължение на 2-3 секунди и ни го връчва обратно да го ремонтираме. И ние... го ремонтирваме. Отклчючваме й клавиатурата и я наблюдаваме какви ги върши.
Понякога, иска да играе на играта с топчето. Играта започваш с 3 живота, и когато ги загубиш, играта свършва. Дени "играе" и като загуби животите (нещо, което става сравнително бързо) ни връчва телефона да й започнем нова игра. С нови 3 живота. Не е ли готино? Скъсва ми нервите, и в същото време се пукам по шевовете от гордост!
Имало едно време и един фотоапарат, с който правех снимки и филмчета, когато и както си поисках. Но и това време свърши.
Сега, само като пипна апарата, Дениз пристига и го иска. Какво се случва? Погледни по-горе втори абзац.
Взима апарата, а ние като съвестни родители го изключваме, за да не хабят батериите. Тя обаче го върти в ръце 2-3 секунди и ни го връчва да го ремонтираме. Защото какво забавление е да гледаш черен екран на апарат, като можеш да гледаш предаване на живо и да натискаш всички копчета подред и да разместиш и малкото въведени настройки. Но ние отново го ремонтирваме.
Както казах, ще я вкарваме в пътя. Евентуално. А междувременно, ако ни звъните и ви дава гласова поща, то е защото Дени и Ради играят на играта с топчето. А и снимките и филмчетата стават все по-трудни за снимане. Просто казвам.
Може би случайните посетители на този сайт ще си кажат, че това дете яде като прасе и никой не му прави забележка.
Неслучайните посетители сигурно ще са като нас - удивени. Че Дени, която в продължение на месеци повръщаше на всяко хранене, отказваше да яде и единствено със забавления и залисвания, миниатюрни лъжички и спринцовки успявахме да й сложим нещо в устата. И сега като гледам промяната в нея, възпитаването на маниери по време на хранене е последното нещо, за което си мисля.
Дени има нова дума, от която е толкова погълната, че старите 2-3 думи за момента са излезли от употреба.
Ава. С ударение на второто А. Употребява се ето така: -Ава? -Това е на Дени блузката. -Ава? -Това е на мама блузката. -Ава? -Това е огледало. -Ава? -Това е на Дени панталончето. -Ава? -Това е на Дени ръчичката. -Ава? -Това е на мама нослето. -Ава? -Това е на Дени нослето. -Ава? -Това са на Дени чорапките. -Ава? -Това е кърпата, където си бършем ръчичките. -Ава? -Това е стената. -Ава? -Това е мивката.
И така нататък и така нататък. Много често посочва неща за втори и трети път, за да види дали случайно няма да се объркаме и да кажем друго. Изпитва ни много и по книжките, но понеже е силно пристрастена към фотоапарата не мога да я издебна и да направя филмче като хората.
Разбирате, че въпросната нова дума всъщност е ТОВА. В трепетно очакване съм да започне да повтаря след нас това, което чува. Засега обаче само пита. А, и гони 16 паунда. Или 7,2 кг.
Ради, който по една или друга причина е пренебрегнат в постовете ми, тази вечер има сериозно участие с неговата Шопска ръченица. На път сме да го запишем на народни танци, защото считаме, че има заложби. Може би ще кажете, че освен за народни танци има и заложби за цирка, и това си го знаем.
Има и много други заложби, от които ми фръква шапката. Като например да събира и изважда трицифрени числа наум, или да решава задачи от движение, басеини и проценти, или да чете и пише на американското училище така, че да покрива 99% от тестовете за неговата възрастова група. Да, нещата при него се случват лесно и без усилие, и колкото и да е упорит и инатлив за неща, когато става въпрос за учене, говорене и писане винаги отговаря бързо и веднага.
Виж сестра му е друга история. При нея нещата се случват само и единствено когато тя реши за необходимо. Терапевтките й са на мнение (което съвпада абсолютно с нашето) че тя разбира и може много повече, отколкото показва. Защо е така не мога да си обясня, но малката дяволита усмивчица, която се появява на лицето й като я питаш нещо и тя се прави на приятно разсеяна, ми подсказва, че сме прави. Тя контролира ситуациата. СитуацИИтЕ. 7 кила с мокри гащи, а ни върти на пръста си както си иска. И това го казвам с гордост и радост, независимо, че звучи откачено.
Когато бях бременна с Дениз се питах как ще я мога да я обичам, след като обичам Ради с цялата си душа. Тогава Айлин ми каза, че ще я обичам без съмнение. Че тя сама ще намери място в сърцето ми. Че децата са различни по техен си начин и обичаш всяко едно заради неговите си му качества и индивидуалност. Така и стана. Дениз е коренно различна от брат си, с изключение единствено на факта, че е ръчната колкото него. И двамата са много физически активни, което на нас ни харесва. Както казва Чавдар - такива сме си ги поръчали. И дотук свършват приликите между тях. Единият е много сговорчив, другият съвсем не е; единият обича да опитва нова храна, другият яде само неща, които е сигурен, че е ял преди и са му харесали; единият постига нещата светкавично, другият постига нещата, когато му дойде отвътре. Но и двамата са част от мен, и ги обичам безкрайно.
Дени прави всяка една беля от наръчника по отглеждане на малки деца. Размазване на храна по масичката за хранене, хвърляне на храна и посуда от масичката за хранене, разхвърляне всичко и навсякъде, рисуване по листове, книги, стени, подове, дрехи, предмети, играчки, чорапи, обувки, и всичко неизброено по-горе, тръшкане, сърдене и реване като магаре като не стане на нейното (например като й се откаже нещо от току-що споменатото).
Любимо мероприятие е да се покатери на детската маса и да избута всичко долу и победоносно да гледа от високо:
Ох. Чувството е смесено.
Страхотно.
И леко изнервено.
Страхотно, защото се движи по учебника, и макар и с малко закъснение пробутва всички номера на средностатистическото малко дете.
И леко изнервено, защото малко писва да бършеш наплескан под и маса, да разстребваш всякакви вещи от пода и да не можеш да скалъпиш 2 еднакви чаши, чинии и купички при нужда. Толкова писва, че спираш да го правиш. А започваш да внимаваш да не стъпиш накриво в купчината предмети, които ти стигат до коленете. А и гледаш да избягваш непоканени гости.
Ако се вгледате внимателно ще видите пореден шедьовър вдясно от Дени.
