Голямата. Снежна. Буря. На. Средния. Запад.

Аз съм човек, който от години не гледа телевизия. И затова бях изненадана в понеделник като отидох на работа и разбрах, че се очаква голяма снежна буря в средата на седмицата. Познавайки отчасти местната психика само свих рамене и си казах "Голям праз" и го забравих. В понеделник вечерта Чавдар отиде на пазар и се върна с половината от поръчаните неща, защото според него магазина бил опразнен. И се запитахме дали няма да го затварят. Ха-ха, сега ми е смешно, но истината е, че всички хора се бяха втурнали по магазините да се запасяват с продукти за голямата снежна буря, която се очакваше. Представете си как ме изгледаха моите колеги като им казах, че едва ли не незнам за тази буря. Като полезно изкопаемо. "Голям праз" казах си отново, и още си казах, че ако ни пуснат да почиваме в сряда по случай снежната буря ще съм много щастлива.

Пуснаха ни даже вторник по обед и докато карах към къщи, я вятърът навяваше снега по пътя, се върнах в детството си и си спомних любима детска игра. Представях си, че навън вали силно и аз трябва да се погрижа за "бебетата" си. Завивах ги, правех им заслони и едва удържах вълнението в гърдите си, че аз правя всичко необходимо, за да са добре "бебетата" ми.

Карах, и виждах как снежната буря си е заслужавала медийното внимание. Ставаше много лошо, много бързо. Когато наближавах нашата къща с 5 торби провизии в колата, изпитах същото онова детско непосилно радостно вълнение, че ще се прибера вкъщи и ще се погрижа за децата си. Ще си стоим вкъщи на топло, и ще гледаме снегът как вали, и ще слушаме вятътът как блъска по прозорците.

Така и беше. Докато изведнъж всичко потъна в мрак.

Целият район около нас беше тъмен, а снегът продължаваше да вали. И вятърът продължаваше да блъска в прозорците. И дотук беше моето радостно вълнение. Мигновено изтече като че ли през петите ми и на негово място се появи паника. Също такава, непосилна. Ами сега?

Човешката мисъл притежава невероятна скорост. За секунди съзнанието ми нарисува какви ли не картини, все мрачни. И какъв ще е този почивен ден по случай снежната буря ако не можем да му се порадваме и да правим каквото си искаме, а ще трябва да се затискаме под одеалото с две супер енергични деца. Ах.

За мое щастие, казвам мое, защото Чавдар беше много доволен, че няма ток, било романтично, като в хижа, дрън-дрън, далеч не споделях неговия ентусиазъм, щеше да е романтично, ако ние бяхме изгасили лампите, а не те на нас. Ха. Та, за мое щастие, токът се появи след 45 минути. И колкото е невероятно, само след минута бяхме забравили, че го е нямало и загледахме филми, и заиграхме игри. В последствие токът спря и се пусна още няколко пъти.

А днес навън изглежда ето така, около метър сняг. Благодарна съм, че си имаме ток. Ако може да не спира, мерси от романтика.