Честита Нова Година

Нещо се случи с мен. Дали това, че най-после намерихме своето "нормално" ежедневие, или просто преглътнахме новостите, състоянието на Дени и решихме да продължим нататък. Дали аз заздравих раните по сърцето си и този блог изпълни ролята си на така необходим навремето отдушник... Дали намерих други автори, и други блогове, които ме карат да се чувствам като леко посредствен автор и съответно ме спират да натоварвам блоговото пространство с моята проза... Или пък всичко от гореизброеното... Незнам, но факт е, че нещо ме спира да изливам мисли и чувства тук, макар че мисля и чувствам много. Твърде много на моменти.

А също е вярно, че съм заета да изпивам красотата на моментите и да ги запечатвам в себе си. Дълбоко, неизличимо, и съзнанието ми най-после е отново сравнително бистро и не се плаша, че спомените ми ще избледнеят и изчезнат безвъзвратно.

Беше хубав празничен сезон. Е, имаше драми разбира се, без това накъде?! Децата бяха болни, първо Ради, после Дени, с ужасна кашлица и температура, която ни накара да отменим празника за нейния четвърти рожден ден и да прекараме няколко часа в спешното, за да сме сигурни, че не си имаме работа с пневмония. За щастие не беше пневмония, но празненството така и не отпразнувахме. Тъжничко ми е малко за това, защото Дени за първа година беше толкова развълнувана, искаше си рождения ден, и децата, и коронката, и тортата, и надуваемите замъци за скачане. Ще й се реваншираме някак. И скоро.

Та поради оздравяващи деца прекарахме повече време вкъщи в правене на сладко нищо. Всеки по интереси, с разхвърляна къща и хранене без режим. Но пък точно от безгрижие имахме нужда.




Нали помните, че ме преследват сърца навсякъде? Ето едно, случайно попаднало парченце опаковъчна хартия...
Харесвам ги, поставят ме на мястото ми, и изпълват сърцето ми с благодарност, защото това което имаме е достатъчно, и нищо повече не е нужно в този момент...




Както казах, отдадохме се на правене на нищо - телевизия, игри, книжки, в разбърканата къща... А слънцето хвърляше отблясъци по пода и го правеше съвършено...






Незнайно защо Дени изпитва силно задоволство да гледа видеа на бебета, които получават ваксини в докторския офис. И плачат. Незнам как си ги намира всеки път и си ги гледа с интерес.









А вчера се възползвахме от мекото време и се разходихме навън. Днес вече е студено.




За финал ви черпя едно видео на Дени, в което демонстрира колко много букви от азбуката знае...