Четири

Помня този ден преди 4 години много добре, сякаш беше вчера.

Помня как Чавдар и Ради ме оставиха в болницата за през нощта, защото на сутринта беше планирано раждането на Дени. Помня полупаниката си и копнежа този кошмар, на който ме подложиха докторите след двайстата седмица от бременността да приключи. Знаеше се, че бебето е малко, но аз нямах повече сили и нерви за ежеседмични видеозони, както и за ежеседмични стрес-тестове на бебето. Сигурно е било необходимо, не отричам, но повече не издържах. Мечтаех да родя бебенцето си, да го взема в ръце и всичко да си дойде на мястото. Някак вярвах, че щом се роди, всичко ще се окаже някаква жестока грешка, и тя няма да е толкова малка, колкото предсказваха, и аз великодушно ще им простя и след време ще забравя, както понякога избирам да забравям неща, които силно са ме наранили.

Дени се роди бързо. Изхвърча като тапа без почти никакво усилие от моя страна. Помня първата си мисъл като я видях "Боже, колко е мъничка, като коте е...", както и първите думи на доктора като я видя: "Малко бебе, както очаквахме...". Помня и втората си мисъл след като ми я дадоха в ръце: "Какво носле има сплескано... защо така?"

Но пък това малко бебе, 2,215 кг., със сплескано носле и всичко, засука силно, сякаш да ми каже, че иска да живее. Иска да е тук, каквото и да коства това.



В нейна чест на този ден цъфна орхидеята вкъщи. На мен орхидеите не ми вървят нещо, но тази ми прати важно съобщение. Тогава го прочетох като "Нещо много нежно и красиво идва във вашия свят!", а днес, четири години по-късно съобщението е много по-подробно "Нещо много нежно и красиво идва във вашия свят. Нещо, което не се отглежда непременно лесно, но пък цвета е такава награда! Ще ви прави по-горди и по-щастливи от всякога!".



И е така. Не всички дни са били лесни. Мечтаните 6 седмици майчинство, които предвиждах да бъдат блаженство вкъщи с двете ми дечица, се оказаха кошмарни. Между кърменето на всеки 40 минути, 24 часа в денонощието и между тогава 4 годишния Ради, който си искаше своето, и не го получаваше... Бях се заинтила, че Дени ще може да суче. Ще се храни с удоволствие като Ради, който беше перфектното бебе... Вярвах, че ще имам още едно такова, перфектно... Но не се случи точно така, Дени сучеше по минута-две, изморяваше се и заспиваше, за да се събуди половин час по-късно отново гладна. И отново, и отново. Та да, началото беше трудно. И в следващите две години имаше много движения нагоре и надолу, но сега знам, че движенията надолу са направили движенията нагоре много силни, много интензивни, много щастливи. Извънредно щастливи.
И за това съм благодарна.

Честит Рожден Ден, Дени! Родена си в дом, в който си много, много обичана.