За какво съм живяла?

Знам, знам, че сигурно заглавието звучи като от парче на Емил Димитров. Искам да ви кажа, че тази седмица имах няколко от онези моменти, заради които си струва. Моменти, които ме запленяват и ме карат да замръзна в един магичен унес.

Моменти, за които съм живяла.

Като тези, в които Дени открива храната, удоволствието от яденето, има вкусове и предпочитания и далеч не яде каквото й падне без да подбира. Понякога нейните избори ме учудват, но и дълбоко ме радват. Защото тя е уникална и в това. Кои са й поредните предпочитани храни? Синьо сирене и суров лук. Яде и пита за още, въпреки сълзите в очите.

Неизлечим е спомена за Дени като по-малка, когато отказваше да яде, никога не беше гладна, нямаше любима храна, и повръщаше по минимум веднъж на ден. И досега ми се свива сърцето като си помисля през какво е преминала, и че въпреки това е оцеляла. Затова макар предпочитанията й да ме учудват, аз ги приемам, и я гледам в захлас как се храни. Няма по-голямо удоволствие.






Или като онези моменти, в които Дени открива куклите. Открива в себе си инстинкта на малка майка. Вярно, този инстинкт за момента е много първичен и неосъзнат, но е там. Вижте сами.










Обичам ли я? О, да. Да...