Днешният урок, скъпи мои читатели, е за това как да не се загубваме в мечтите си. Как да не се увличаме, и да забравяме реалността. Защото тя е тук, реалността, и никога не пропуска да напомни за себе си.
Когато неделята започне добре, това е добре. Особено ако спрем до тук. Където аз съм станала преди всички, стъпвам тихо боса по чистия под на кухнята, къщата като никога е сравнително чиста и подредена, правя си кафе, и слизам долу, сядам на компютъра и оставям екрана да ме погълне. Наслаждавам се на кафето си и на тишината наоколо. Всеки ден започва добре, когато имам малко мое време сутрин, малко тишина и спокойствие, което да ме зареди за целия ден. Типичен интроверт.
Дотук добре, прочитам всички видове пощи и се захващам за работа. Гледайки някакъв сериал на компютъра отмятам купчина след купчина изпрани дрехи. Когато съм почти готова, отгоре се чува вик:
-Мамооооооооооо!
"Ради", казвам си, и въздъхвам, защото моята хармонична, лежерна сутрин е на път да приключи. Но аз съм готова. Или поне така си мисля. Отивам при Ради, а той иска да четем книга. "Хм", казвам си, "спокойната сутрин продължава", четем книга, разглеждаме картинки, приказваме си. Идилия.
Тази идилия продължава, когато единодушно решаваме, че искаме шоколадови бисквити, от онези, които ги купихме снощи, с мляко. Знам, знам, не най-полезната закуска, но дреме ми, не може да си перфектен винаги и всякога. Човек трябва да може и да се забавлява.
В това време се събужда малкото и денят започва да се превръща в един типичен ден на бързи обороти. Аз не съм съвсем подготвена за обрата на нещата, все още ми е бавно и лежерно, и не ми харесва да бъда изтръгната от това ми състояние.
Ради настоява да закусваме в пластмасовите чинии от кухненския сервиз на Дени. Аз се опитвам да го разубедя, но той държи на своето, и аз в името на мира, спокойствието, и мечтаната неделна закуска отстъпвам. Какво пък, не може само да се казва не в този живот, нали?!
Слагаме масата, Ради донася кутията бисквити, докато малкото се муши между краката ни, завивайки се със шалове, или пък искайки да и се облече фанелката на Ради върху пижамата й, или пък дърпайки книгата за оцветяване от масата, и голямата тежка книга за бременност и малки деца.
Аз поемам дълбоко въздух, когато се сетя разбира се, и със сетни сили се опитвам да запазя самообладание, въпреки прокрадващите се безумни мисли да им раздам на всички по една бисквита и да ги оставя да се реят в пространството. Всички седнали на една маса започва да изглежда абсурдно.
Но! Най-после всички прищявки към момента са удолотворени (знам как се пише правилно, не бойте се) - Дени е на стола отдясно на мен, все още по пижама, може би с производство от кафяв характер в памперса, а може би не, но не смея да проверя, защото ако е така, отиде настройката на всички да закусват по едно и също време, на една и съща маса. Върху пижамата услужливо съм й облякла тениска на Ради, ръкавите на която й стоят като кимоно, има шнола на косата, за да не й влиза бретона в очите, и тя се обслужва с нейните си занимавки, които перманентно стоят на масата, с цел да я разсейват докато яде. С цел да яде повече. С цел да порастне повече. Две големи чаши с моливи, книга за оцветяване, книга за бременност и малки деца (любимата й), в която скоро забелязах, че доста малки деца са получили дооцветяване в регион очи-нос-уста, но за мен целта оправдава средствата (виж по-горните няколко изречения). Дени отпива от чаша мляко, която има предпазно капаче и сламка, за минимални щети. Не мога да се удържа и поглеждам памперса. Няма производство от кафяв характер, пфю, идеално!
Ради седи отляво на мен и трескаво отваря кутията с бисквити, а ние с Чавдар седим с чаша кафе в ръка, в позиция "готови на старта". Кутията е една голяма, червена, ламаринена, която е пълна догоре с различни видове бисквитки покрити с шоколад. Всеки си избира коя бисквитка иска да пробва, и аз си топвам моята в кафето, така както ме е учила баба ми. Кафето е леко топло и шоколада се размеква, м-м-м-м-м-м... вкусно е...
Ради е следващия да си топи бисквита в млякото, но понеже неговото мляко не е топло не се получава същия ефект със шоколада. Аз обаче не му обяснявам тези подробности, нямс смисъл да се вкарвам в излишни приключения. Дени също започва да иска да си топи нейната бисквита в нейното си мляко, но поради капак и сламка не се получава. Аз се колебая няколко секунди, но не искам да я лиша от преживяването, затова, в изблик на абсолютна и световна глупост, махам капака. Нейната бисквита полита и плясва в млякото й. След нея следват пръстите на Дени, които я плакнат насам-натам по чашата, после ги изважда, оглежда ги с интерес, изтръсква ги в пространството, и пак ги връща в чашата, за да си плакне бисквитата. Толкова за мечтаната неделна закуска, никакви подобни експерименти повече, казвам си, въртейки се като ветропоказател между Дени и нейното забавление, и Ради, който задава въпроси със скорост 90 км/ч, и който ако не е в правостоящо състояние, е седнал с половин дупе на ръба на стола. На половин метър от масата. Междувременно давам на Дени в устата да хапва по малко, докато си къпе бисквитата в чашата. За части от секундата, на забавен (като бавен, не смешен) кадър виждам как изваждайки ръка от чашата, ръкава на тениската й закача чашата и се чува "туп", а веднага след това "плясссс", а после "кап, кап, кап, кап..."
Да, дотам беше неделната лежерна закуска. Дотам бях аз, с моите мечти безумни. И въпреки това, сега седя тук и се смея. Приятна седмица на всички.
