С обич

Гостуващ писател: Тони. Защото както птичката от "Птиците умират сами" се набожда на тръна до смърт, така и аз. Не искам да забравя нито един детайл. Нека да боли.

Казват, че най-голямата грешка на родителите била да подготвят децата си прекалено рано за това колко „сериозен” е животът.
Казват, че всяко дете има нужда да играе, да се чувства свободно и да бъде обичано, за да порастне и да се превърне в уверен, добронамерен, обичащ и креативен човек.
Може би нещата, които ни се случват и с които се съобразяваме, ни карат да порастваме, и ни внушават колко отговорно и сериозно е всичко, което правим, и за съжаление бързо забравяме да играем, да танцуваме, да се забавляваме и да живеем с леко сърце.

Благодарна съм за детството, което съм имала, всъщност именно мамето и дядо го направиха стойностно, мило и щастливо. Всеки ден заедно с тях беше изпълнен с жизнерадост, обич, внимание, смях и безгрижие.

Помниш ли? Бяхме на мамето принцесите. Тя се гордееше с нас, бяхме семейство за пример, винаги една класа повече от останалите, които казваха „Софиянките дойдоха!”.
Към твоите спомени добавям вендузите.. саварините.. баничките за закуска... следобедното кафе... събирането на конци от пода, за да помогнем на мамето.... „двете лъжички”, които Дядо молеше Мамето да му сложи от яденето.... обувките на Мамето, на които никога не изтъркваше подметките...... червения й педикюр...... петуниите и сенника на терасата....... чаршафите на червено каре, които миришеха на чисто....пускането през терасата на въженце, на което висеше бутилка с вода....чергата и парцалите....”буля пацарунка”......”филан кишията”....”на манджо у...” ........тампоните със спирт в ушите и в нослето след баня....да чакаме бойлера да стопли вода....шума от шевната машина....мазането на парапета на балкона с амоняк, за да гоним комарите....пощенето от въшки.....
Толкова малки на пръв поглед неща, но те са част от нашия скъп семеен „фолклор”, който сега истински ми липсва.

Обещах да ти напиша писмо и да ти разкажа за деня, в който изпратихме Мамето, но поради това, че имам проблем с изразяването на емоции, не го правих досега. И защото все още не мога да се оттърся от вредния навик да не си казваме всичко, за да „не се притесняваме” и „тревожим” допълнително.

През твоите очи, може би, би изглеждал различен този ден... в моите беше тъжен, но неосъзнат. От тръгването ми от София, до прекрачването на прага на дома на Мамето и Дядо, не исках и не можех да повярвам, че тя си е отишла. Искаше ми се да върна времето назад, Мамето да отвори вратата, да каже: „на мама златното момиче” и да ме прегърне.

Тя обаче лежеше в хола, прегърната от червени карамфили и бял воал. Дори не можех да вляза и да я погледна, искаше ми се да е сън, от който ще се събудя. Беше прекалено студен сън, истинска Русенска зима - тъжна и сякаш вечна.

Утрото, в което я изпратихме беше снежно, ветровито и самотно. Целунахме я за последен път..Дано душата й да е спокойна.

В този ден спомените тежаха в сърцето...
А празната къща? Какво ще се случи сега с нея, с вещите, с мебелите, албумите? Кой решава какво да бъде запазено и какво да си отиде безвъзвратно, както тя си отиде? Не зная.

Знам само, че чувах шепота на всяка вещ, която пресъздава моменти, хора и случки.. Огледалото и тоалетката в коридора, шкафа за обувки, портрета на леля Ваница, акумулиращата печка в хола, секцията със снимки на всички нас като деца и големи, червената кувертюра на мебелите....холната маса със снимка под стъклото...алоето.. Всичко си е точно така, както го помниш.. Непокътнато, запазено през всички тези години..Точно каквото е и в нашите спомени. Идва и нашият ред да използваме фразата: „Ех, какви времена бяха”...

Бяха, но вярвам, че ще бъдат. С нашите деца, родители и внуци.

Можем само да следваме нейният пример – на достойна, благородна, обичаща, грижовна и неповторима жена.