Хаос

Този уикенд беше пълен със събития. Кръщене, юбилей и подготовка за пристигането на Тони. Последни приготовления като ремонтиране на фугите в банята и изхвърляне на стария мокет от хола, който така и не получи изпиране, въпреки че беше хипер мръсен (шоколадово мляко, сок, сладолед, шоколад, и куп други тривиални неща, оставяли неизличими петна по него ден след ден).

В хаоса поръчах килим за хола, който да сложим върху плочките, за да е по-уютно докато съберем сили да се захванем с хаоса на хаосите - слагане на под и ремонт на кухнята. Килима дойде съвсем навреме и като го сложихме (след 3 часово стъргане на плочките от лепилото на мокета и жонглиране на децата навън и навътре в юлската жега и почти 100% влажност) се оказа, че е много тъмен и прави малкия ни хол да изглежда още по-малък. Съответно върнахме килима и се зарекох никога повече да не пазарувам килими по интернет.

Сега хола си стои на плочки и диваните и масите се местят свободно при най-малкото докосване. Но ще се наложи да го изтърпим, освен ако не придобия някой нов килим в следващите два дни (защото след два дни идва Тони и няма да се занимавам с такива злободневия).

Проекта с фугите на банята и боядисване на первазите отне голяма част от уикенда, и аз с радост поех задачата да се занимавам с децата, вместо да се занимавам с досада като да измия печката, или да измия прозорците, които носят безброй детски пръстови отпечатъци и изсъхнали капки дъжд, или да си оплевя цветната градина, или да купя лампа за спалнята на Тони, или да започна да приготвям багажа за предстоящото пътуване, или... какво ли още не.

Вместо всичко това, с Ради решихме да отидем до един близък детски увеселителен парк, а следобеда да отидем на зимни кънки. Отново. Зимните кънки си станаха неделно мероприятие, а Ради става все по-добър. Този път имаше нов оператор на музиката и тя беше по-силна, а към края спряха светлините и оставиха само една диско топка да се върти горе и да хвърля отблясъци по леда. Беше коледно!

Като стигнахме до парка в 10 и половина се оказа, че го отварят в 12 и макар да бяхме разочаровани, решихме да отидем до една сладоледаджийница, която отвън има пръскалки. Бяхме единствените желаещи за такъв род забавление. Но пък забавление си беше. Ради както не искаше да се мокри, така беше мокър целия, а Дени си избра едно малко фонтанче и игра само на него. Настъпваше го с боси крачета, галеше го с ръчички, завиваше го с роклята си. Ето виж:

Голяма

В сряда водихме Дени на преглед. Не обикновения преглед при нейния педиатър, а при един възрастен китайски лечител.

Бяхме единствени в чакалнята, където услужливо бяха сложили голяма бутилка с вода и еднократни чашки. Ради и Дени си паднаха много по това и пиха вода като че ли им беше за първи път.

Дени обаче ме изненада с това, че много внимателно пи от отворената чаша, много внимателно я носи, това мокрото на блузката й е по-скоро случайност. Бях много горда и щастлива да я видя порастнала и внимателна. И какво прави една горда и щастлива майка в такъв момент? - снимки. Хаотични. И много.








Китайският доктор каза, че първо трябва да се преборим с ниската температура, която Дени вдига от време на време в последните седмици. Той смята, че предната настинка/ вирус не е излекувана напълно и организма все още се бори. Каза, че имунната система й е слаба, и че на първо време ще даде лечила за това, а после ще работим да я направим по-силна. Звучи ми добре!

Освен това каза, че и тя и Ради са много бледи, и че явно имат проблем с храносмилането, затова даде и на двамата бисквити за щастлив стомах и бонбонки за подсилване. Звучи ми правилно!

Сега съм в очакване на резултати.

Газирано

Миналата сряда се сбъдна една мечта - сестра ми получи виза!! Много скоро я очакваме да дойде и аз не спирам да се виждам на летището с букет балони в ръка и със сърце подскачащо в гърдите.

Сладки газирани балончета танцуват в мен от сряда насам. Опитвам да запомня чувството и да го възпроизвеждам и после, когато вълнението от нейното посещение е зад мен.

Правя планове, гледам в захлас небето, мечтая големи мечти и танцувам, о, как танцувам наум. Оказа се, че имам толкова много неща, толкова много места, на които искам да я заведа. Места, на които съм оставила част от мен, или места, които искам да открия с нея.

Беше сладък, лепкав уикенд. С радостта отвътре, и жегата отвън. С не съвсем радостното вълнение, че след лятната буря ни спря тока за цели 12 часа. За щастие се разминахме само с 12 часа, за разлика от разни познати, които при предната буря нямаха ток в продължение на 3 дни. С детския рожден ден на двора на приятели, на който Дени искаше да играе с мен и само с мен.



Не ме сдържа повече на стола. До скоро!

Понеделник

Понеделниците са ми трудни. След 2 дни, в които съм била вкъщи с децата, в които съм гушкала Дени почти по цял ден, в които съм чувала "Мама. Ела!", в които малки ръчички са се протягали към мен и блестящи очи са ме гледали с любов и грейнала усмивка, отново се отделям.

Като една вълна в морето, която се дърпа навътре, много навътре, дълго навътре, събирайки мощна сила, енергия и любов, за да я разпръсне на брега 5 дни по-късно. Цялата.

Аз влизам тук често, особено в понеделник, когато оттеглянето от брега е болезнено, за да си припомня мигове от последните два дни безгрижие, а чувството е сладко-горчиво.

Братче и сестриче

Точно когато си мислих, че всичко вече е измислено, и че след Фейсбук не може да бъде измислен друг такъв метод за масово губене на време, попаднах на това. Зашеметена съм от безбройните идеи, които намерих там. За всичко! Занимания за децата, мода, прически, фотография, обзавеждане, пътувания, рецепти. За разлика от Фейсбук, времето прекарано там е спечелено. Обърнато в позитивна, креативна енергия, която бълбука в мен, нагоре-надолу, и а-ха - ще политна.

Много са нещата, които съм отбелязала, че ще направя. Но започвам с това. Като опит да хвана изплъзващото се време.

Ето братче и сестриче през 2011:

От минус до плюс безкрайност

Имахме сравнително спокойна събота. Такава една, в която си казваш, че животът е прекрасен и нищо лошо не може да се случи. Нямахме никакви предначертани програми и имахме прости удоволствия - детската площадка, детското басейнче на двора, детски филмчета и книжки и прочие и прочие.

Докато в неделя сутрин Дени отново ми се видя топла. И всички въздушни кули се сринаха в краката ми. Страх и паника смениха светлите ми чувства. Само я пипах през две минути, само следях настроението й, като ястреб.

Бяхме решили да заведа Ради на фестивал с музика, танци и игри в Чикаго, но предчувствайки агонията ми да съм толкова далеч и да си мисля, че Дени има температура, го уговорих да се откажем. Чувствах се виновна, да. Че променям плановете си, и че той се беше настроил и беше развълнуван, че ще ходим, но успях да го уговоря да си намерим местно забавление, така че ако случайно има нужда да можем да се върнем бързо.

Той реши да отидем... на кънки на лед. Да, точно така. На фона на юлската жега навън, това се оказа доста привлекателна идея и за мен дори. На пързалката имаше не повече от 20 човека, но за това пък карахме на спокойствие, а Ради напредва страхотно!

Аз си проверявах телефона често често, но нищо. Прибрахме се благополучно, доволни и заредени с енергия. Дени ни посрещна весела, температурата беше изчезнала, а тя яростно дъвчеше една гумена пръчица с бодлички. Като че ли се мъчи да пробива зъбче...

Тя пожела да отидем на парка. Качи се на колелото си и по десетопръстната система ми обясни, че трябва да я бутам, като само казваше:
- Паа, паа!, което сега си превеждам като "Парк, парк!". Тръгнахме да правим кръгче с колелото, и аз пропуснах алеята към парка и тръгнах да завивам наобратно, а тя скочи от колелото и тръгна в посока към парка отново казвайки ми:
- Паа, паа!!

Тогава се върнахме да вземем Ради и отидохме на площадката. Голяма радост настъпва по пързалките, в детското тунелче, в люлката, и дори в клечките на замята.














Щастието отново е пълно.

И небето е отново синьо

Колкото и да се измъчвам за различни случки, винаги настъпва утре. Винаги слънцето изгрява, и после залязва. Светът продължава да се върти и това ми дава голяма утеха, това прави личните ми болки малки и маловажни.



В последната седмица се пуснах по спиралата надолу. Позволих си да не мога да забравя епизода от миналата сряда. Позволих на страха да се вгнезди в мен и да бъде с мен навсякъде. Като топка в стомаха, която не иска и не иска да се стопи. Позволих на всичките "Ами ако...?" да се блъскат яростно в главата ми. До подлудяване.

Спускането по спиралата е много лесно. Много по-лесно от качването. Не се изисква никакво усилие от моя страна. Топката в стомаха ме дърпа надолу, и аз се спускам с шеметна скорост и нищо не е в състояние да ме извади оттам.

Само аз.

Само аз трябва да седна насаме със себе си и да започна онези хиляди малки ритуали, които ме изкачваха нагоре, стъпка по стъпка. Трябва да превключа мислите си на друга честота, по-топла, по-слънчева, която да стопи топката в стомаха, да приспи страха ми, да умори паниката ми.

Първата стъпчица нагоре направих снощи на площадката, под залязващото слънце. Потопих се в звуците на играещите ми деца, попивах смеха им, и искрите в очите им, и това беше изцелително.


















Снощи направих и втората. Докато давах на Дени да яде бисквитки на люлката осъзнах, че преди година и нещо тези същите малки бисквитки, всяка голяма колкото нокът на палец, я чупех на 6 парченца, за да не се задави. А сега й давам по цели две бисквитки наведнъж!! Това са много големи крачки напред за нея, които ме правят много щастлива!