Просто снимки

Е, и малко текст! Много бързо е отново петък, любимият ни ден от седмицата. Дойде бързо, защото имахме дълъг уикенд, заради 4-ти юли и почивахме в понеделник.
Дългият ни уикенд явно не беше достатъчно дълъг, за да се впиша с нещо тук, но ето, сега го правя, даже с малко снимки от тогава.

Уикендът започна с детската площадка при близкия парк, където децата поиграха малко преди да покараме водни колела. Чудихме се дали да си вземем билетче за половин или един час на водното колело, в крайна сметка взехме за 1 час, което малко по-късно съжалихме, защото малкото шило беше готово да си ходи на 5-тата минута. Нямам снимки от този епизод, защото се опитвахме всячески да го забавляваме, но опитай се да забавляваш някой, който освен да се изпъва на дъга и да ръмжи недоволно друго не правеше. А можеше да се наслаждава на плуващите около нас патици, на слънцето, което още припичаше, на Ради, който беше зад кормилото и все насочваше колелото или в крайно ляво или в крайно дясно, сменяйки посоките на всеки 10 секунди. Може би сме били интересна картинка от брега. Може би, а може би не.




Уикендът продължи да бъде топъл и слънчев. Даже твърде топъл за моя вкус, но Ради се възползва от шанса да поиграе на маркуча.




По-късно отидохме да гледаме зарята за 4-ти юли. Аз все плача, че на една заря не са ме отвели откакто съм тук, е, вече нямам повод да се оплаквам. Децата бяха в захлас, дори малкото шило гледа през повечето време, докато не реши да пълзи по тревата, да се катери в количката и въобще генерално да щъка насам-натам.





Май това е всичко, освен новото умение на Дени, което много ме радва, и което е да прави движенията с ръцете като пеем "Хей, ръчички". Много хубавко ги прави, опитах се да я снимам, но уви, неуспешно. Опитах се, честно!





Приятен нов уикенд!

Ради(о Ереван)

Много често Ради(о Ереван) се напъва да измисли нещо смешно, защото му харесва да се смеем на неговите шеги. Но понякога, без да се напъва, задава разни детски въпроси, на които после сам си отговаря, които ме развеселяват.

Като например - "Какво прави космическият кораб, събира косми ли??"

Уроци на живота

Не допусках, че може да ми се наложи на напиша такъв пост, но живота ме опроверга. За пореден път.

Днешният урок, деца, е за това как да се доверяваме на онова чувство под лъжичката, и да слушаме, да умеем да послушаме, онова тънко гласче, което понякога ни шепти в ухото. И смятам, че това е валидно за повечето, да не кажа за всички житейски ситуации.

Дори и за ситуации, в които например си представете, че отивате да се подстригвате при любимата си фризьорка. Тя е млада, готина, приказлива, и за ваша радост проявява силен интерес към натуралната козметика. Точно както и Вие. И толкова е силен нейния интерес, че дори е отворила магазин за натурална козметика - за лице, за тяло, за коса. Какво по-хубаво от това, казвате си, в този мръсен свят, където са дефицит продуктите без каквито и да било химикали и изкуствени други съставки. И представете си, че същата фризьорка, преди да си тръгнете от салона Ви дава мостри от 3 продукта. А бедната Ви душица, която винаги се радва на подаръци, каквито и да са били те, трепти от щастие и нетърпение да си стигне до колата и да се разрови в пликчето, и да види какво има вътре. Набързо казвате "довиждане до другия път", и забързвате към колата.

Вътре, първото нещо е да отворите пликчето и да видите съответните 3 мостри - от натурални - по-натурални - черен сапун за лице с масло от шипки, крем за лице с масло шиа и маска за лице с банан и масло от боабаб. Хм?! Звучи интересно, нали? Прочитате приложената брошурка по диагоналната система, от което май единственото, което запомняте е, че маската се държи на лицето 10-15 минути. "Хм, кога ли ще намеря 10 необезпокоявани минути за това точно действие?" - хрумва ви, докато отвъртате капачката на маската за лице и "мммммммммм... вкусен аромат се разнася от нея, банани..." Ще пробвам, как няма да пробвам, казвате си, и си отивате у дома. А там, по път към вратата хвърляте в движение брошурката в рециклиращия боклук.

-Дали няма да ти потрябва??
-Хм, едва ли - отговаряте Вие на онова тънкото гласче. И тук, смело заявявам, е първият Ви пропуск.

Дни по-късно, даже седмици, откривате в интернет, че не кой да е, а самата Анджелина Джоли употребява същата марка гланц за устни.

-Само гланц за устни ли? А другите продукти употребява ли ги?
-Откъде да знам! Не пише?! - сопвате се Вие на гласчето.

Това моментално ви кара да разровите по чекмеджетата в банята и да намерите 3-те мостри. Организирате бързо сутрешните задачи и вземате душ. Заставате пред запотеното огледало в банята по хавлия и коса омотана в кърпа с малка кутийка в ръка. Маската.

-Дали да не избършеш огледалото, почти нищо не се вижда?!
-Хм, аз си мога и така - отговаряте Вие на тънкото гласче. Отваряте кутийката и "мммммм... отново онзи бананов аромат..." и започвате да нанасяте маската по лицето. Действате бързо (и хубаво), защото часовника тик-така, трябва след половин час да тръгвате за работа. Отивате в кухнята да приготвите закуска за спящите си деца и половинка, когато няколко минути след поставяне на маската една мека, приятна топлина започва да облива лицето Ви.

-Странен ефект!
-Какво му е странното? Като че ли си правиш маски всеки ден и знаеш!

Топлината постепенно се засилва, засилва и започва да се превръща в горещина.

-Дали да не го измиеш т'ва чудо??
-Още малко. Нали пишеше да го държа 15 минути. Или 10? Къде е брошурката да видя какво точно пишеше???- сопвате се отново Вие и хварляте поглед към стъклото на микровълновата, където Ви посреща мъглявото Ви отражение.

-Тук нищо не се вижда!
-Абе защо не си гледаш работата??

Когато леката горещина се превръща вече в горещина, такава като след 6-часово стоене на плажа без слнъцезащита, зарязвате закуската и отивате на бегом в банята. Хвърляте бърз поглед в огледалото и виждате червенината под тънкия слой бананова и кой знае още какво маска. Измивате, а червенината остава. И пари. Като след 6-часово стоене на плажа без слънцезащита.

Индианка. Украсена с цветовете на войната. Това сте Вие. И как ще отидете сега на работа??? Червенината се простира на крива линия по челото Ви, граничеща с неравна ивица от нормално бяла, нераздразнена кожа по края към косата, една бяла точка, явно недонамазана точно между веждите, два бели кръга за очите, още един по-голям за устата... А едно червено петно се мъдри по средата на белия Ви врат.

-Ужас!
-Ужас! - съгласявате се Вие.

-Интернет! Бързо! Противодействие!
- Бързо! - съгласявате се Вие. Сядате пред компютъра и адреналина, който пулсира във вените Ви не Ви позволява много да мислите, а само да действате първосигнално. Търсите "натурално средство за противодействие на алергична реакция от натурална маска за лице с банан и масло от боабаб" - нищо... Тик-так, тик-так... времето лети...

- Алое?!
- Алое!! - съгласявате се Вие и се втурвате към саксията с алое, което както баба Ви от Русе Ви е учила, трябва да е над 3-годишно, за да е лековито. Слава Богу, това е на повече от 3 години! Отрязвате един лист, измивате и обелвате и мажете върху лицето си... Хладният лист алое Ви действа успокоително. Отивате да събудите половинката си, за да получите малко състрадание. Той Ви разглежда внимателно и заявява:

- Все едно си изгоряла на слънце.
Мерси, казвате си, това го знам. КАКВО ДА ПРАВЯ????

За щастие, алоето, или просто времето, действа. Червенината постепенно спада, топлината постепенно изчезва, а лицето Ви добива предишния си цвят и вид.


- Слава Богу!
- Слава Богу! - съгласявате си и Вие и забързано се оправяте за работа. Чувствате, че макар да е само 7:40, денят сякаш е започнал много отдавна и е бил изпълнен със събития.

А колко по-спокойна и приятна сутрин бихте имали, ако слушахте повече онова тънкото гласче... Нали?

Зоопарк. И луди за връзване.

Много съм щастлива, че употребихме уикенда по предназначение - в разходки и веселби.


В събота заведохме децата на зоологическа градина. Беше доста горещо, но там беше приятно - сенчесто и чудно за разходка.








Дени се измори да седи в количката и използваше всеки миг свобода рационално. Първо работи за ляв долен крайник, а после за десен.










В неделя сутринта валя СТРАХОТЕН дъжд. Един от онези дъждове, за които ти се струва, че небето се е отворило и отгоре се изсипват невероятни количества вода. А въздуха е топъл, топъл... Летен дъжд... И този път не устоях на порива си да изляза и да стоя под дъжда. Излязох, и стоях, и даже тичах с Ради навън, но понеже Чавдар не е много по снимането нямам снимков материал. Имам само от Ради. И Дени, която също много му се зарадва. Разказвала съм ви за лудото (Е)ленче в предишен епизод. Просто си е вярно!






А по-късно вечерта бяхме на рожден ден на Нинка, която навърши цели 23 години! Честито, Нинче!

На 18 като на 18

Дениз е вече на 18 месеца. На 18 месеца и 3 дни, ако трябва да сме точни. И по този случай трябваше да посетим доктора, за съответния преглед и проверка на кой колко е порастнал, какво може, как го може и защо не го може, ако случайно не го може. Хм.

Може би е излишно да уточнявам, че тези наши срещи с доктора ме изпълват с много смесени чувства, в по-голямата си част негативни, седмици преди заветната дата. Колкото пъти мина покрай хладилника и видя картончето с датата и часа за преглед, получавам спазъм. Стомашен. Основно защото все още не мога да се оттърся от чувството за вина, което имам към Дениз. Тъпо е, знам, но все още се чувствам виновна за това, че тя е малка. Знам, че това е част от медицинския етикет, който и е залепен, но това не елиминира моето чувство за вина. Може би ще се случи с времето. Незнам. Надявам се.

И така, дали в отговор на цялата тази моя тревожност, или просто от случайно стечение на обстоятелствата, но Дениз спря да се храни така добре в последните няколко дни, както се хранеше в предните две седмици. И тъй като още не може да говори, аз не мога да разбера какъв точно й е проблема - боли ли я нещо, зъбче ли й никне, или просто няма апетит, заради жегата. Последното е нещо, което е валидно за всеки човек в един или друг момент, но някак ми се струва, че на нея не й е позволено да има такива промени. Според моя учебник, тя трябва да е постоянно гладна, и да не отказва храна, за да може да прескочи най-после тея 6 килограма, на които се е закотвила вече от половин година!!! Да, 6 килограма и 200 грама. Пфу...

Когато влязохме в кабинета и отидох да се регистрираме, докато чаках на гишето да ми оправят документите, погледът ми беше привлечен от едно жълто листче, залепено на стената. На листчето имаше следния текст:

Не се тревожи за нищо.
Моли се на Бог за онова, което искаш да се случи в твоя живот, и бъди благодарен на Бог за онова, което вече ти е дал...

Едва удържах сълзите си. Сълзи на облекчение някак. Сълзи в отговор на онова топло и гъделичкащо чувство на благодарност, което ме заля. Аз съм благодарна. Безкрайно благодарна за живота, който имам. И независимо, че понякога пътят ми изглежда труден, когато съм в края му аз виждам, че всичко се е случило по най-добрия начин, и че аз съм в края му поумняла и помъдряла. Затова вярвам, че всичко е наред, така както обичат да казват по американските филми. Всичко е наред. Всичко ЩЕ БЪДЕ наред.

По-късно в кабинета на доктора Дениз получи измерване, триизмерване даже - тегло, височина и обиколка на главата. Теглото както вече стана ясно е 6,200 кг (13 паунда и някакви си 6 унции), на дължина също е порастнала с около 2 см за 2 месеца (28 1/8 инча), което я поставя в нормалната графика в 3%, тоест 97% от момичетата на нейната възраст са по-високи от нея, но хей - тя си беше в 3% и продължава да е там, значи расте със правилното темпо. Главата е 18 инча по непотвърдени данни, защото падна битка между Дениз и сестрата, в която битка три хартиени сантиметъра станаха жертва. Та криво ляво стигнаха до това число. Супер - продължава и там да следва същата крива на разтеж като преди, макар и да е извън графиката.
Чудя се на моменти дали част от житейските ми уроци не е да мога светкавично да превръщам паунди в килограми, унции в грамове, инчове в сантиметри и фитове в метри. И обратно. Доста съм напреднала по паунди и унции. Остават ми инчове и фитове. Хехе.

Сестрата остави да попълним един въпросник с въпроси насочени към емоционално-социалното развитие на децата между 15 и 20 месеца. Попълних го старателно и с нетърпение четях всеки един нов въпрос, и след всеки един мой отговор си давах сметка, че Дениз има съвсем правилно развитие в тази посока. 18 от 20 въпроса бяха без грешка, само 2 бяха не съвсем наред, но това е съвсем нормално. Съвсем!!!! И тогава вратата се открехна леко и докторът надникна вътре (незнам дали не се притесняваше, че ще хвърля нещо по него) и ме попита: "Порастнали ли сме?" - въпрос, достоен да ми пресече белтъците на място, но си спомних жълтото листче. И теста, който току-що бях попълнила. И му направих знак в отговор: "Мъничко". С усмивка.

После влезе, видя графиките й, видя теста, приказвахме, и той беше изключително доволен от нея. Разпита ни за всичко - за пътуванетодо България, за терапиите, за храненето, за спането, за всичко. И остана доволен, но още е в чудене как точно да я накарат да понапълнее. За сведение само ще уточня, че докато течеше разговора, наш'то дете не се спря. Нито за миг. Пълзя нагоре-надолу по диванчето, влиза-излиза от столчето й за кола, катери се по облегалката на дивана, протяга се към рамката на прозореца и смъкна долу всички детски книжки, които бяха старателно подредени, една по една, после допълзя по дивана до бюрото на доктора и почна да вади салфетките от кутията, която беше оставена там, сграбчи му химикалката, пак се втурна нагоре-надолу по дивана... И така до безкрай. Смятам, че го убедихме, че не лъжем като казваме, че в общия случай тя се храни много добре, но непрестанно се движи и го изгаря всичкото. До дупка. А докторът само и хвърляше по един скришен поглед, и не можеше да скрие доволната си усмивка. В края на прегледа каза, че не е очаквал от нея да може да прави всичко това на тази възраст. И аз съм благодарна, че не ни го е казвал преди. Благодарна съм, че запази нещата неясни за нас, за да можем да очакваме най-доброто.

Което се случва. Ден след ден. Слава Богу.

Детски забавления

Дени НАЙ-ПОСЛЕ обича водата. Бях започнала да се притеснявам за нея. И се изприщвах като дойдеше време за къпане - то бяха писъци, скубане на коса, и като цяло супер неприятно и за мен мероприятие. НО, от известно време, това е страшно забавление, така както и трябва да си бъде. Ако има как да не излиза от водата! Но пак наддаваме недоволни писъци, този път ако реша да извадя първо нея от водата (защото ги къпя двамата заедно във ваната).

А вчера за всеобща радост надухме басейна и го напълнихме с вода. Водата не беше ледено студена, и Дени не беше цялата мокра, а краката не й бяха сини, и зъбите (всичките 5) не й тракаха накрая. Ни най-малко.

Жана-Мишел Жар

Така ще е вече индианското име на Дени. Може би и Жан-Мишел Жар е започнал така, кой знае??