Дениз вече ЗНАЕ как да слиза от дивани и легла и други подобни. При това без да й се дават инструкции, само команда! Още работим върху слизането по стълбите, но ще се случи. Аз знам.
събота, 19 юни 2010 г.
четвъртък, 17 юни 2010 г.
Ради от Марс, Таничка от Венера
Миналия уикенд бях свидетел на един непринуден разговор между Ради (на 5) и Таничка (на 4). На път за детската площадка Таничка се спря до тревата, (докато Ради тичаше хаотично наоколо) и каза:
- О! Какво жълто цветенце! - а гласът й трептеше от радост.
- Това не е цветенце! - дотича и се тросна се Ради - Това е ГЛУХАРЧЕ! - явно впечатлен от незнанието на Таничка за битките, които хората водят с глухарчетата.
- Цветенце е! Не е глухарче!! - на свой ред се тросна Таничка, явно възмутена от неспсобността на Ради да види красотата на това малко жълто дете на природата.
- О! А това е майка-цветенце, а тук са бебетата-цветенца! - с истинско вълнение продължи Таничка.
- Искаш ли да тичаме, Таничка? - каза Ради, явно отегчен от посоката на разговора.
- Не, аз искам да вървя тук - и като каза това, се хвана за бебешката количка, която аз бутах.
А в количката Дениз ставаше неволен свидетел на един невинен детски разговор. Чия ли страна ще вземе? Нямам търпение да разбера!
- О! Какво жълто цветенце! - а гласът й трептеше от радост.
- Това не е цветенце! - дотича и се тросна се Ради - Това е ГЛУХАРЧЕ! - явно впечатлен от незнанието на Таничка за битките, които хората водят с глухарчетата.
- Цветенце е! Не е глухарче!! - на свой ред се тросна Таничка, явно възмутена от неспсобността на Ради да види красотата на това малко жълто дете на природата.
- О! А това е майка-цветенце, а тук са бебетата-цветенца! - с истинско вълнение продължи Таничка.
- Искаш ли да тичаме, Таничка? - каза Ради, явно отегчен от посоката на разговора.
- Не, аз искам да вървя тук - и като каза това, се хвана за бебешката количка, която аз бутах.
А в количката Дениз ставаше неволен свидетел на един невинен детски разговор. Чия ли страна ще вземе? Нямам търпение да разбера!
понеделник, 14 юни 2010 г.
Дени
Дени е НЕУМОРНА тези дни! Радва се на всичко, играе с голямо удоволствие, дори се заиграва самичка! Всичко й е интересно. Днес ще имаме терапии за първи път след 4-седмична почивка, интересно ми е как ще я намерят, въпреки, че не се радвам особено на факта, че отново целият ни дневен режим ще е подвластен на терапиите... Но какво да правиш, докато моето малко човече не се съвземе съвсем и да им покаже то на тях коя е Дени и какво всъщност може, ще е така.
Не е съвсем сигурна за тази трева...
С Ради в колата за първи път. Мислех, че ще я е страх, а всъщност й хареса...
Чете книжка...
Щастлива муцунка, след като е закусила с вкусно и супер полезно шоколадово кремче. Рецептата може да видите тук...
Малка състезателка...
Не е съвсем сигурна за тази трева...
С Ради в колата за първи път. Мислех, че ще я е страх, а всъщност й хареса...
Чете книжка...
Щастлива муцунка, след като е закусила с вкусно и супер полезно шоколадово кремче. Рецептата може да видите тук...
Малка състезателка...
неделя, 13 юни 2010 г.
Ради(о Ереван)
Понякога Ради(о Ереван) като чуе, че много често разказваме неговите смешки, се чувства длъжен да казва нови, без дори да го питаме. Поредния бисер е - защо Уругвай се казва Уругвай. Сигурно вече се досещате... Добре, ако трябва да следвам неговата логика, сигурно Уругвай трябва да се прекръсти на Уригвай. С извинение на всички мои уругвайски читатели. Нищо лично.
неделя, 6 юни 2010 г.
Ради(о Ереван)
Попитали Ради(о Ереван) защо се казва Сърбия, а той отговорил, че Сърбия се казва така, защото сърбат и тръгват!
събота, 5 юни 2010 г.
22 Мига от пролетта, 6 - Рилски Манастир
Надявам се от снимките да се усети тишината, спокойствието и мира, които царят на това място... Действат ми като емоционално пречистване... Боровете, небето, сгушената в планината сграда, цветовете... Любимите хора... Всичко.
вторник, 1 юни 2010 г.
Моя Страна, Моя България
Преди много, много години (и през девет планини в десета), живях в България. И за мен това беше нещо нормално и естествено. Чувах хората да казват, че страната ни има невероятна природа, дружелюбни и гостоприемни хора, но за мен това не беше нищо забележително. Приемах го като даденост и не се прехласвах особено.
По онова време, получих шанс чрез работата си да замина на пътуване до Мароко. Личното ми впечатление от това, което видях там е, че оазиси граничеха с пустош и беднота, лукс граничеше с нищета, страна в каменна пустиня... И до днес ясно си спомням как пътувайики в автобуса от една "забележителност" до друга, местният екскурзовод ни разказваше за историята и географията на Мароко. И с треперещ от вълнение глас, сочейки през прозорците на автобуса, казваше, че това е най-плодородната част на Мароко, в която отглеждат пшеница и домати... Аз гледах навън и не можех съвсем да свържа чутото с видяното - пред погледа ми се спускаше безкрайна гледка на суха, напукана земя, от която стърчаха жалки стръкчета (въпросната пшеница) на значително отстояние едно от друго... В главата ми тогава проблясваха картини от нашата родна земя, на зелено море от разлюляни от вятъра жита...
В последствие често се връщах към този момент, и винаги се питах "добре де, на какво отгоре този така чак се вълнуваше, голямо чудо... - не виждах основание... Но днес го разбрах. Всъщност не днес, в продължение на последните две седмици аз малко по малко го разбирах и накрая прозрях - така се говори само за родината...
Аз сега съм отново в България, този път като полу-турист, но съм щастлива от това, защото я видях с други очи... Видях как планината е величествен фон откъдето минах, срещнах отново приятелите си, които ме приеха с отворени обятия сякашш не са минали 5 години от последната ни среща, и си припомних, че храната може да има вид и вкус, а не само вид. Вярно е, че видях и много неща, които ме смутиха и натъжиха, но ВЪПРЕКИ тях, всяка клетчица от тялото ми се чувстваше на мястото си, всяко атомче на тялото ми трептеше с точната честота, и топката в стомаха ми чудновато беше изчезнала...
Моята страна, моята КРАСИВА страна... Аз съм у дома. Реших, че съм тук за достатъчно кратко време, за да забелязвам лошото, пошлото и грозното. И заснех само това, което спря дъха ми...
По онова време, получих шанс чрез работата си да замина на пътуване до Мароко. Личното ми впечатление от това, което видях там е, че оазиси граничеха с пустош и беднота, лукс граничеше с нищета, страна в каменна пустиня... И до днес ясно си спомням как пътувайики в автобуса от една "забележителност" до друга, местният екскурзовод ни разказваше за историята и географията на Мароко. И с треперещ от вълнение глас, сочейки през прозорците на автобуса, казваше, че това е най-плодородната част на Мароко, в която отглеждат пшеница и домати... Аз гледах навън и не можех съвсем да свържа чутото с видяното - пред погледа ми се спускаше безкрайна гледка на суха, напукана земя, от която стърчаха жалки стръкчета (въпросната пшеница) на значително отстояние едно от друго... В главата ми тогава проблясваха картини от нашата родна земя, на зелено море от разлюляни от вятъра жита...
В последствие често се връщах към този момент, и винаги се питах "добре де, на какво отгоре този така чак се вълнуваше, голямо чудо... - не виждах основание... Но днес го разбрах. Всъщност не днес, в продължение на последните две седмици аз малко по малко го разбирах и накрая прозрях - така се говори само за родината...
Аз сега съм отново в България, този път като полу-турист, но съм щастлива от това, защото я видях с други очи... Видях как планината е величествен фон откъдето минах, срещнах отново приятелите си, които ме приеха с отворени обятия сякашш не са минали 5 години от последната ни среща, и си припомних, че храната може да има вид и вкус, а не само вид. Вярно е, че видях и много неща, които ме смутиха и натъжиха, но ВЪПРЕКИ тях, всяка клетчица от тялото ми се чувстваше на мястото си, всяко атомче на тялото ми трептеше с точната честота, и топката в стомаха ми чудновато беше изчезнала...
Моята страна, моята КРАСИВА страна... Аз съм у дома. Реших, че съм тук за достатъчно кратко време, за да забелязвам лошото, пошлото и грозното. И заснех само това, което спря дъха ми...
Абонамент за:
Публикации (Atom)