Happy-n-grateful

Кълба от... мисли

2012-02-08T04:33:00.000-08:00

Дните се изнизват, а после седмиците. Неща се случват, забързано и непрестанно, но днес вече всичко някак влиза в релси. Усещам го. Знам го. Днес съм щастлива. Защото послушах сърцето си, когато крещеше в мен: "Остани! Остани!".

В последните няколко дни бяхме болни. Първо Ради, после Чавдар и аз, после Дени, а тази сутрин отново Ради. Вчера преди да тръгна на работа дадох на Дени лекарство за температурата. Тя беше толкова жална в ръцете на баба си и така не искаше да ме пуска. Разплака се. Закашля се и повърна. Повърна и лекарството дори. Дени все още не го може средното положение с повръщането, или е нищо, или е всичко. И вчера беше така, всичко. Докато се давеше нахалост в ръцете ми на мивката, Ради тихичко се примъкна до мен и ме попита:
-Сега ще си останеш ли вкъщи?, а в очите му проследих на лента всичките пъти в последните 3 години, в които съм оставала вкъщи, когато Дени е била болна, за да й давам течности със спринцовка и всичко друго, каквото е необходимо, защото дори и да отидех на работа, аз в главата си бях вкъши. Проследих също редките случаи в същите тези 3 години, в които Ради се разболяваше и аз не си оставах вкъщи. Защото той е силен, здрав, стабилен, и дори и да не яде и пие два дни, после се възстановява за нула време.

И разбрах, че въпросът съвсем не е невинен.

-Да, ще отивам - отговорих му, а мислено коленичих пред него за незнам кой път и му обясних, че трябва да отида, въпреки, че сърцето ми е у дома, с тях, че това винаги е била съкровената ми мечта, да ги гледам, и да бъда с тях. Всеки ден. Да ги няма нервите, препускането със задачите, да го няма половинчатото внимание. Той се успокои. Сякаш се почувства, че сестра му е третирана по същия начин като него.

Тази сутрин Ради беше отново с температура. И отново ме попита същото:
- Сега ще си останеш ли вкъщи? - Аз за мъничко се разкъсах, защото е край на годината, приключване и прочие, и не е желателно да отсъствам от работа, но после си казах "какво пък" и реших да остана. Макар и само до обед.

- Може би, половин ден? - Той грейна. И аз също. Прекарахме сутринта заедно, четохме, говорихме си, играхме Не се сърди човече, къпах ги, пихме сок със спринцовки, и прочие небрежни дейности, но сърцето ми беше леко.

***

Ради вече е на седем. Нямаме много снимки от тържеството, защото организацията беше основно наша грижа и нямаше много време за снимки, дори снимки с тортата не направихме като хората. Но тържеството беше весело. На децата има ли къде да беснеят и на какво да играят винаги им е весело.

***

На следващия ден бяхме на рожден ден на наше приятелче, и оттам имам малко повече снимки.Дени не я взехме с цел да я опазим от излагане на бушуващи всякакви вируси и бактерии. Обаче не я опазихме от вирусите, които си върлуваха в нашата си къща. Явно поради учудващо топлата зима вирусите са в разцвет, защото сме болни за втори път в последния месец.

***

В неделя следобед се разходихме до парка. Нечувано февруарско удоволствие. Беше към 10 градуса и просто нямаше начин да не го използваме. Чавдар прекара почти целия ден в леглото увит в одеало, а аз упорито отказвах да се предам, въпреки че въобще не се чувствах добре. (Но в понеделника вече се предадох)

Обичам го това момченце седемгодишно!

***

Голямата новина е, че Чавдар започна работа. За момента е временно положение с тенденция да стане постоянно. Това е много голяма промяна, той прекара почти цели две години вкъщи с децата. За щастие децата свикнаха бързо с майка и татко и Дени не прави бойкоти с яденето, та всичко е спокойно.

Другата новина е, че Дени се опитва да казва фрази (две думички комбинирани). Може за типичните деца да не е кой знае какво, но за Дени е много, и аз много й се радвам. Все по-често и непринудено я чувам да казва "ам, мама!!", "чао, бабо!!", "тате Чочо", и прочие, а веднъж дори ми каза посочвайки стола ми до нея "мама дава папа". Това е щастието.

Мърфи

2012-01-29T19:54:00.000-08:00

Незнам дали знаете, че човекът Мърфи ми е любим. Много ми е любим, защото не е спал, а е мислил, и каквото е измислил е супер приложимо в моя живот. Искам или не искам.

Например е казал, че ако в даден месец има 2 важни събития, които искаш да посетиш, то те непременно ще се паднат в една и съща вечер. Това през призмата на нашата лична действителност изглежда като: ако в даден месец има няколко събития, които ТРЯБВА да посетиш, то те непременно ще се се паднат в една и съща седмица.

Докато последния месец беше сравнително спокоен откъм ангажименти извън нормалното като работа, училище и пазаруване, седмицата, която предстои ще е малко по-различна. Всичките фронтове, по които работим се развиват така, че ще имаме срещи със специалисти в следващата седмица.

Първо ще водим Дени при една филипинска дама, която е много печена в масажи, ремонтиране на заклещени нерви и прочие. Много моля илюзиите, които ви се породиха в съзнанието при споменаването на думата "филипинка" да си ги избиете от главата. Нямат нищо общо с истината. Никаква романтика, не става въпрос за млада, секси филипинка, която изкусно работи в екзотични условия. Не. Става въпрос за сравнително възрастна леля, метър и половина, ако не и по-малко, която наистина работи изкусно, но условията са далеч не екзотични. Всъщност знам ли, зависи какво се влага в понятието екзотични. Факт е обаче, че лично на мен ми е ремонтирала заклещен нерв за има-няма 15 минути, а и доста наши познати се кълнат, че е много добра. Носят се легенди за способностите й, така че ще отведем Дени да видим какво ще каже за коляното, което тя все още заключва като ходи, при това коляното на лявото й краче, което по принцип й е по-силното.

Второ, имаме среща с новата педиатърка на Дени. Рускиня (отново примолвам да не правите никакви асоциации), също много печена, която при срещата ни минала седмица каза, че ще ни подкрепи в борбата за отлагане на ваксината за Дифтерит, Тетанус и Коклюш. Ако всичко протече по план-график, можем в четвъртък да имаме писмо, което да представим в училището, и което да задейства замрялата процедура по изпращане Дени на училище. Стискайте палци.

Трето, преди Нова година се срещнахме с доктор-натуропат, който препоръча да направим анализ по косата на Дени, за да се установи дали няма натрупване на тежки метали в организма. Явно резултатите от това изследване са излезли, защото той иска да се види с нас. В следващите няколко дни.

И последно, но не по важност, в събота предстои рождения ден на Ради. 7. Цели седем. Преди това имаме да пазаруваме торта, и да работим по разни леки организации за тържеството.

А този уикенд мина бързо в нищо и никакви занимания. Все още е зима, макар и не супер студена, Дени все още обича да се преоблича в дрехи с качулки, или да се омотава в шалове, а Ради все още обича да прави челни стойки. Само че аз също му ставам конкуренция от скоро на тема челните стойки. Много съм доволна от което. Новото е, че Ради откри книгите. Вече чете сам и с желание. Дори в магазина пожела да си вземе книгата и чете в количката. И посъбра разни учудени погледи и повдигнати вежди.

А сега и снимковия материал от нашия уикенд.

Нашата следобедна разходка с шейна:

Ради с книгата му в магазина:

Дени, и нейната любов към шаловете:

И Ради с челните му стойки, които са толкова заразни, че и Дени иска да практикува. Засега с помощ:

Спорна седмица!

За какво съм живяла?

2012-01-25T19:38:00.000-08:00

Знам, знам, че сигурно заглавието звучи като от парче на Емил Димитров. Искам да ви кажа, че тази седмица имах няколко от онези моменти, заради които си струва. Моменти, които ме запленяват и ме карат да замръзна в един магичен унес.

Моменти, за които съм живяла.

Като тези, в които Дени открива храната, удоволствието от яденето, има вкусове и предпочитания и далеч не яде каквото й падне без да подбира. Понякога нейните избори ме учудват, но и дълбоко ме радват. Защото тя е уникална и в това. Кои са й поредните предпочитани храни? Синьо сирене и суров лук. Яде и пита за още, въпреки сълзите в очите.

Неизлечим е спомена за Дени като по-малка, когато отказваше да яде, никога не беше гладна, нямаше любима храна, и повръщаше по минимум веднъж на ден. И досега ми се свива сърцето като си помисля през какво е преминала, и че въпреки това е оцеляла. Затова макар предпочитанията й да ме учудват, аз ги приемам, и я гледам в захлас как се храни. Няма по-голямо удоволствие.

Или като онези моменти, в които Дени открива куклите. Открива в себе си инстинкта на малка майка. Вярно, този инстинкт за момента е много първичен и неосъзнат, но е там. Вижте сами.

Обичам ли я? О, да. Да...

Влез в снимката, мамо!

2012-01-14T05:30:00.000-08:00

Аз не се шегувам. Като казах скоро, имах предвид наистина скоро. Ето първата част от новата ми новогодишна резолюция "Влез в снимката, мамо!".

Ама че ден...

2012-01-14T03:59:00.000-08:00

Не мога да кажа, че вчера започна зле. Напротив, започна с това, че имам нови постижения в моя йога клас, които ме карат да се чувствам добре. Много добре, и много горда!

Първият шамар дойде, когато прочетох в блога на една майка с детенце със синдрома на Дени историята на Мия. Мия е момиченце, което също има синдрома на Дени, и което има проблеми с бъбреците. Ходи на периодични прегледи, и е ясно, че в някакъв момент ще се нуждае от бъбречна трансплантация. И тя ще е животоспасяваща. При последния преглед родителите се срещат с екипа по трансплантациите и са уведомени, че понеже Мия е с умствено изоставане, не е подходящ обект на бъбречна трансплантация. С една дума, е обречена на... смърт. Потресаващо наистина. В днешния свят, в сегашната ера, доктори да играят Господ и да решават дали някой, с умствено изоставане или не, заслужава да живее или не. Тази история засегна много много хора, родители и роднини на деца с разни видове заболявания, които са озверели по темата. Както съм и аз. Не мога да допусна дори, че някой, някой ден, ще обсъжда моето дете и със хладен, равен тон ще ми каже, че тя не е достойна да живее, защото не е ясно дали в бъдеще ще може да се грижи за себе си, да си пие лекарствата и прочие и прочие.

В момента тече петиция тук, моля при възможност посетете страницата и подпишете, дайте своя глас, за да може Мия да има шанс за живот.

***

Денят продължи със среща с учителката на Ради, която каза, че е извънредно доволна от него, че се справя прекрасно в училище, и че освен това е много добро дете. Помага на останалите, загрижен е, ако някой не се чувства добре и прочие. Много обича Дени и говори много ласкаво за нея, и е много щастлив, че и тя ще почва училище като него. Аз бях малко изненадана от последното, защото не виждам много от това вкъщи, но какво да правиш. Може би трябва да се вгледам по-внимателно.

Вторият шамар дойде като си влязох в колата след родителската среща. Учителката на Ради ми беше дала една папка с материали за нас (оценки на Ради, и разни други неща), на която папка Ради беше нарисувал една картинка. Много хубава картинка.

Усмихнах се за миг, и после осъзнах, че аз липсвам. Там са Ради, тате и Дени, усмихнати и под дъгата. "А мама? Къде е мама?" крещеше онзи глас в мозъка ми. На работа? Зад камерата? Казваше едно малко тънко гласче, което обаче не беше достатъчно силно, за да заглуши силния и плътен глас, който бучеше "мама я няма, мама я няма".

Да, отидох на работа с полу-посърнало сърце, полу, защото част от него се радваше на успехите на Ради и не искаше да спре да се радва.

Последва нова новогодишна равносметка на тема "Влез в снимката, мамо!!". Следва специален пост по този случай. Скоро.

За финал ви оставям с няколко снимки на Дени, с нейната сладка личност, с нейната смешна, забавна, интересна натура, която ВИНАГИ като поиска солетка, дъвка, бонбонче, или каквото и да е друго, веднага иска още едно за Ради и бърза да му го даде. И която обожава да носи блузите на хората като рокли.

Колко я обича мама?? Мнооооого.

Нормалност

2012-01-12T04:33:00.000-08:00

Сега сме във фаза на нормалност. Вече сме здрави, бодри, енергични и усмихнати.

Новото е, че записах Ради на детска йога, която той много хареса и иска да ходи всеки ден. За съжаление, класът е само в понеделник следобед, но аз съм във възторг, че той е във възторг.

Ето малко снимки от последните дни, в които се утвърждава старата максима, че дори и да имаш огромни купове играчки, кошове, кашони, кутии, хартии и връвчици са предпочитано средство за игра.

Дени продължава да е във фазата на преобличането, на любовта към тениските на Ради, на шаловете, а отскоро и на чантички.

Освен това с радост се занимава с една мозайка, пратена с любов от леля Тони. Играе с часове с нея, а когато й писне, обича да разхвърля парченцата по цялата стая.

Какво ново при вас?

А сега накъде

2012-01-07T11:03:00.000-08:00

Може би някои от вас се чудят как е Дени с нейното училище. Бързам специално да ги уведомя, че Дени не ходи на училище. Не още, и не се знае за момента дали въобще ще тръгне. Или поне докато ние като двама Дон Кихоти не се преборим с всички американски вятърни мелници.

Няма да ви занимавам с излишни подробности за задължителни детски ваксини, борба с лекари и училищни институции, защото на мен самата ми се повръща от тази тема вече. За момента е важно само, че поради факта, че Дени има пропуски по детските ваксини по разни съображения, тя не може да тръгне на училище. Дали ще съумеем да се преборим с всички страни въвлечени в спора незнам, но силно се надявам, защото Дени има нужда да отиде на училище.

Това че съм зодия близнаци ми дава възможност да изпитвам повече от едно силно чувство едновременно. Докато съм неимоверно раздразнена от факта, че Дени не може да тръгне на училище, също така съм неимоверно благодарна, защото Мишел, терапевтката на Дени по общо развитие ни предложи да се занимава с нея по веднъж в месеца за по 1 час БЕЗПЛАТНО. Това ме трогва до сълзи, защото е проява на много любов и загриженост към Дени и нас.

Ето Дени с нейния любим подарък от рождения ден, тунелчето:

Ето я отново Дени с нейното любимо занимание да се облича, преоблича, покрива главата с шалове и качулки.

Ето и Ради, с неговото любимо занимание да се прави на маймунка и да търси всевъзможни начини за привличане на вниманието. Каквото братчето, такова и сестричето.

2012

2011-12-31T14:01:00.001-08:00

Миналата година имах куп резолюции, тази година имам само една.

Да присъствам. Там където съм, и за това, за каквото съм там. Да слушам, вместо само да чувам. Да виждам, вместо само да гледам. Да чувствам, вместо само да усещам.

Честита Нова Година!

(Ради)о Ереван

2011-12-27T05:11:00.000-08:00

Попитаха ме скоро дали няма новини от (Ради)о Ереван, и той изведнъж се отзова.

Докато се подготвяхме за вечерята на Бъдни Вечер той попита:

-Кога ще правите китеник с ябълки? (превод, тиквеник с ябълки).

3

2011-12-23T11:40:00.000-08:00

Колебах се малко дали да ви представя суровата си емоция от вчерашния ден, но реших, че искам да съм откровена със себе си и с вас. И знам, че ако изчакам още ден-два преди да започна да пиша, емоцията вече няма да е сурова, а ще бъде изживяна, преосмислена, и в голяма степен преболедувана.

Вчера беше тъжно. На мен ми беше много тъжно много преди вчера.

Вчера настъпи, безпощадно си отиде и ме остави празна и сама, лутаща се в мисли от минало, което сега ми изглежда розово, и за бъдеще, което сега ми изглежда сиво.

В миналото е имало дни, в които съм мечтала терапевтките повече да не трябва да идват да работят с Дени. Мечтала съм тя да завърши програмата, защото вече няма нужда от техните услуги, но не се получи така. Терапевтките си идваха, въпреки моите терзания, докато в един прекрасен ден осъзнах, че бавно и полека те са се превърнали в приятели. В лелите и в бабите, които нямахме подръка, които идваха за по час всяка седмица и работеха с Дени упорито, всеотдайно и с любов, за да може тя да върви напред. Като рок звезда да върви напред, да танцува по сцената на живота и да забавлява публиката. Превърнали са се в опора, в мрежата, която ни предпазваше да не се убием, когато пропадахме надолу в трудни моменти.

Превърнаха се в част от живота ни, една слънчева и радостна част, като рояк сапунени мехури, които летят нагоре към небето и се обличат в цветовете на дъгата.

Те искрено обичат Дени. Видях го в насълзените им очи вчера. Обещахме си да поддържаме връзка на всяка цена и аз си обещавам да го правя.

После се замислих за хилядите статии които изчетох в последната година на тема личностно израстване и си спомних как в много от тях се казваше, че всичко се случва с причина. Хората попадат в живота ни с причина, и си отиват когато вече са изпълнили мисията си. Представях си нагледно как пътеката на живота на нашето семейство се преплита в продължение на две години с пътеките на техните животи, докъто настъпи разделение. Те са си свършили работата и аз трябва да го приема и да продължа напред. С усмивка при това, защото утре ме очаква ново вълшебство. Какво още не знам, но знам че е там. Това ми дава мъничко комфорт сега.

Вчера Дени направи 3. Сега дни по-късно гледам и сортирам снимките и я виждам щастлива, доволна, весела, ядяща, пиеща, ходеща, бърбореща, невероятна.

Тя е невероятна.

Честит рожден ден, Дени. Не можеш да си представиш на колко много неща си ни научила за тези 3 години. За това как да обичаме, как да се радваме, как да живеем сега и да не мислим за това, което ни чака утре. Благодаря ти за тези уроци. Честит Рожден Ден, мушмулче на мама сладко.

Дени определено проявява интерес към коли, строители, инструменти. Нейния празник започна и завърши със сглобяването на една кола, с болтчета, гайки и гаечни ключета. Ролкята на принцеса ни най-малко не я смути.

Три без малко

2011-12-13T03:32:00.000-08:00

Ето ме.

Имаме баба и дядо, които са поели всички домакински задължения, за да можем ние да отдъхнем. Страхотно е да знаеш, че като се прибереш къщата ще е в ред, яденето ще е сготвено, прането ще е изпрано и прибрано, и децата ще са отгледани. Не се налага да правя умствени списъци с какво имам да направя след работа и преди работа, и хиляди задачи, малки и големи, да се прескачат в мозъка ми до изтощение. Това обаче малко ме разконцентрира. Стриктно подредените ми дни сега са малко празни, и аз като че ли незнам с какво и как да ги запълня. Наслаждавам се на сладкото правене на нищо, но някак в последните почти 3 седмици не намерих вдъхновение да напиша нещо тук, въпреки, че има много за писане.

Каква е темата на дните ми сега? Дени. И факта, че скоро навършва 3, което води със себе си една голяма промяна. Щом навърши 3 излиза от програмата, в която получава терапии вкъщи и трябва да бъде прехвърлена в училише. Прехвърлянето в училище е планувано за след Нова Година. А тази и следващата седмица са последните, в които терапевтките ще имат часове с нея.

За мен това е много емоционално зареден период. Първо не мога съвсем да си я представя в училището, макар и за по 2.5 часа на ден, не мога. Училищния автобус, раницата, и нейното малко телце някак не ми се връзват заедно. От друга страна всички знаем, че тя има нужда от това - обича да бъде с деца, да играе с тях, да ги имитира, да се учи от тях. Определено е настъпила във фазата, в която се учи на неща от връстниците си, а не от нас. И поради тази причина съм доволна, че ще започне, за да научи малко структура и правила, защото вкъщи се държи като абсолютен терор. С цялото си същество се надявам да свикне бързо и да ходи с желание.

Второ, терапевтките, които повече от две години бяха с нас, в добро и лошо, бяха като част от семейството, загрижени за Дени, обичащи я, и работещи с нея неуморно всеки път, ще спрат да идват. Още помня първата ни среща, когато Дени беше на 9.5 месеца, когато дойдоха вкъщи, за да оценят изоставането й, и да й назначат терапии. Срещата ни тогава беше много емоционална за мен, защото точно два дни по-рано (вторник, 4.35 следобед), аз бях получила обаждане от педиатъра, в което ми съобщи диагнозата на Дени. Синдром на Wolf-Hirschhorn. Wolf- кой? И той повтори. И аз го помолих да ми го каже буква по буква. Записах си го в един тефтер с трескави пръсти, предчувствайки агонията, в която ще се поставя като се прибера вкъщи и пусна Wolf-Hirschhorn на Гугъл. Какво означава това за нея? Още не можем да кажем. За вас, както и за мен, предстои период на интензивно обучение. Това ще й попречи ли да има нормален живот? Никой не може да предвиди до каква степен ще бъде засегната. Тежки думи за една майка. Пълни с непознат за мен смисъл, който плаши с неизвестността си. Ужасява.

Помня как карайки към къщи се обадих на Чавдар да му кажа новината. И той, както и аз, никога не беше чувал за този синдром. И той, както и аз усети агонията, която предстои, когато проверим какво казва Гугъл по въпроса. Един съвет от мен, ако някога получите неясна диагноза, никога, никога не четете за нея в интернет. Не е здравословно. И не е непременно вярно. Гугъл изплю един куп статии от хиляда и балканската, със снимки на обезформени бебешки трупове, в които се казваха неща от типа на "да умрат преди да навършат 2 години", "силно умствено и физическо изоставане", "сърдечни и бъбречни проблеми", "гърчове" и други. Нито едни родители вярвам, не искат да прочетат такива прогнози за сладкото си бебе. Вярно малко бебе, но много сладко. Помня как ме заля една вълна на отчаяние, на болка, на страх, на вина. Как й причиних това? Как ще я погледна сега в очите? Помня как не смеех да я докосна, защото се страхувах, че тази отрова струи неконтролируемо от порите ми и тя ще я усети.

Моли се. Това ти остава. Моли се. И аз, невярващата, или по-точно вярващата в нещо, но незнайно в какво точно, се молих. На колене, до леглото ми, с вплетени и впити един в друг пръсти, а от сърцето ми се изтичаше болка, гняв, страх и мъничко надежда. Как едно малко сърце произвежда толкова много емоции? Как е възможно?

Та мисълта ми беше, че два дни след този епизод, в четвъртък сутрин, се срещнахме с терапевтките на Дени. Те дойдоха като пъстро ято, весели, и започнаха да играят с нея. Ахкаха и охкаха колко е сладка, колко много е мотивирана от играчки (което в последствие щях да разбера, че е много много важно, защото децата учат умения чрез игра, а много деца с разни видове изоставане не се вълнуват от играчки). Харесаха я. Казаха, че има известно изоставане, и че има нужда от терапии. Аз бях негативна. Мразех идеята да й правят терапии. Не исках да идват в къщата ни и да променят драстично режима на семейството ни. Но сега пея друга песен. Сега, когато съм в края на този път знам, че тя имаше нужда да идват и я научиха на много неща. Бяха опора, подкрепа в онези начални трудни моменти. Работеха с нея всеотдайно и с любов. И аз не съм готова да се разделя с тях.

Другата седмица е последна и сме организирали малко празненство по случай рождения ден на Дени. В последните 2-3 седмици употребих много часове да събера снимки на Дени от началото до сега и да ги подредя в една книга, която да дадем на терапевтките за спомен.

Ето я.

Сега, първоначалния стрес от всичко е отшумял. Отдавна вече не чета какво казва Гугъл по въпроса. Сега го живея, и молитвите ми са пълни с надежда, любов, благодарност, и мъничко страх. Само мъничко. Имах нужда да напиша всичко това, да излея и последната капчица болка и тъга от онези дни и да затворя страницата. То е тук, написано, и ако някога искам да си го припомня ще мога. Сега избирам да го пусна и да забравя.

Сега съм силна. Мога да поема хорските погледи, и макар да чета в тях, че това дете не е съвсем като другите, слабо ме вълнува. Готова съм да драпам със зъби и нокти, за да получи това, което й е нужно. Обичам я каквато е, нищо, че често често ме изважда от обувките. И я уча да знае колко я обича мама? Тоооолкова. И да протяга ръчички към небето.

1,2,3, я се преоблечи

2011-11-27T18:06:00.000-08:00

Дени е в нова фаза. Фаза, за която тайно съм мечтала да настъпи, а сега ми идва малко в повече. Знам, знам, угодия няма.

Дени иска да се преоблича по няколко пъти на ден. Докато е облечена с нещо, в следващата минута й прищраква нещо и иска да се преоблича. Особен афинитет има към чужди и по-големи дрехи.

Ето как изглеждаха нейните тоалети днес.

Първо. Моля забележете царствената осанка, и полу-срамежливо, но хипер-доволно изражение:

Второ:

Трето:

Между трето и четвърто:

Четвърто:

Пето:

Шесто:

Не съм сигурна дали шесто е последно. Денят още не е завършил.

Уроци на живота

2011-11-20T11:53:00.000-08:00

Днешният урок, скъпи мои читатели, е за това как да не се загубваме в мечтите си. Как да не се увличаме, и да забравяме реалността. Защото тя е тук, реалността, и никога не пропуска да напомни за себе си.

Когато неделята започне добре, това е добре. Особено ако спрем до тук. Където аз съм станала преди всички, стъпвам тихо боса по чистия под на кухнята, къщата като никога е сравнително чиста и подредена, правя си кафе, и слизам долу, сядам на компютъра и оставям екрана да ме погълне. Наслаждавам се на кафето си и на тишината наоколо. Всеки ден започва добре, когато имам малко мое време сутрин, малко тишина и спокойствие, което да ме зареди за целия ден. Типичен интроверт.

Дотук добре, прочитам всички видове пощи и се захващам за работа. Гледайки някакъв сериал на компютъра отмятам купчина след купчина изпрани дрехи. Когато съм почти готова, отгоре се чува вик:

-Мамооооооооооо!

"Ради", казвам си, и въздъхвам, защото моята хармонична, лежерна сутрин е на път да приключи. Но аз съм готова. Или поне така си мисля. Отивам при Ради, а той иска да четем книга. "Хм", казвам си, "спокойната сутрин продължава", четем книга, разглеждаме картинки, приказваме си. Идилия.

Тази идилия продължава, когато единодушно решаваме, че искаме шоколадови бисквити, от онези, които ги купихме снощи, с мляко. Знам, знам, не най-полезната закуска, но дреме ми, не може да си перфектен винаги и всякога. Човек трябва да може и да се забавлява.

В това време се събужда малкото и денят започва да се превръща в един типичен ден на бързи обороти. Аз не съм съвсем подготвена за обрата на нещата, все още ми е бавно и лежерно, и не ми харесва да бъда изтръгната от това ми състояние.

Ради настоява да закусваме в пластмасовите чинии от кухненския сервиз на Дени. Аз се опитвам да го разубедя, но той държи на своето, и аз в името на мира, спокойствието, и мечтаната неделна закуска отстъпвам. Какво пък, не може само да се казва не в този живот, нали?!

Слагаме масата, Ради донася кутията бисквити, докато малкото се муши между краката ни, завивайки се със шалове, или пък искайки да и се облече фанелката на Ради върху пижамата й, или пък дърпайки книгата за оцветяване от масата, и голямата тежка книга за бременност и малки деца.

Аз поемам дълбоко въздух, когато се сетя разбира се, и със сетни сили се опитвам да запазя самообладание, въпреки прокрадващите се безумни мисли да им раздам на всички по една бисквита и да ги оставя да се реят в пространството. Всички седнали на една маса започва да изглежда абсурдно.

Но! Най-после всички прищявки към момента са удолотворени (знам как се пише правилно, не бойте се) - Дени е на стола отдясно на мен, все още по пижама, може би с производство от кафяв характер в памперса, а може би не, но не смея да проверя, защото ако е така, отиде настройката на всички да закусват по едно и също време, на една и съща маса. Върху пижамата услужливо съм й облякла тениска на Ради, ръкавите на която й стоят като кимоно, има шнола на косата, за да не й влиза бретона в очите, и тя се обслужва с нейните си занимавки, които перманентно стоят на масата, с цел да я разсейват докато яде. С цел да яде повече. С цел да порастне повече. Две големи чаши с моливи, книга за оцветяване, книга за бременност и малки деца (любимата й), в която скоро забелязах, че доста малки деца са получили дооцветяване в регион очи-нос-уста, но за мен целта оправдава средствата (виж по-горните няколко изречения). Дени отпива от чаша мляко, която има предпазно капаче и сламка, за минимални щети. Не мога да се удържа и поглеждам памперса. Няма производство от кафяв характер, пфю, идеално!

Ради седи отляво на мен и трескаво отваря кутията с бисквити, а ние с Чавдар седим с чаша кафе в ръка, в позиция "готови на старта". Кутията е една голяма, червена, ламаринена, която е пълна догоре с различни видове бисквитки покрити с шоколад. Всеки си избира коя бисквитка иска да пробва, и аз си топвам моята в кафето, така както ме е учила баба ми. Кафето е леко топло и шоколада се размеква, м-м-м-м-м-м... вкусно е...

Ради е следващия да си топи бисквита в млякото, но понеже неговото мляко не е топло не се получава същия ефект със шоколада. Аз обаче не му обяснявам тези подробности, нямс смисъл да се вкарвам в излишни приключения. Дени също започва да иска да си топи нейната бисквита в нейното си мляко, но поради капак и сламка не се получава. Аз се колебая няколко секунди, но не искам да я лиша от преживяването, затова, в изблик на абсолютна и световна глупост, махам капака. Нейната бисквита полита и плясва в млякото й. След нея следват пръстите на Дени, които я плакнат насам-натам по чашата, после ги изважда, оглежда ги с интерес, изтръсква ги в пространството, и пак ги връща в чашата, за да си плакне бисквитата. Толкова за мечтаната неделна закуска, никакви подобни експерименти повече, казвам си, въртейки се като ветропоказател между Дени и нейното забавление, и Ради, който задава въпроси със скорост 90 км/ч, и който ако не е в правостоящо състояние, е седнал с половин дупе на ръба на стола. На половин метър от масата. Междувременно давам на Дени в устата да хапва по малко, докато си къпе бисквитата в чашата. За части от секундата, на забавен (като бавен, не смешен) кадър виждам как изваждайки ръка от чашата, ръкава на тениската й закача чашата и се чува "туп", а веднага след това "плясссс", а после "кап, кап, кап, кап..."

Да, дотам беше неделната лежерна закуска. Дотам бях аз, с моите мечти безумни. И въпреки това, сега седя тук и се смея. Приятна седмица на всички.

Всичко е любов

2011-11-14T03:43:00.000-08:00

Докато се готвим да посрещаме баба и дядо в неделя, правим планове за времето,в което ще бъдем заедно. Неминуемо в тези планове се прокрадват мисли за самостоятелни (без деца) мероприятия, защото ще имаме на кой да ги оставим. И да драснем на където ни видят очите. Дори Чавдар стигна до там да си помисли, че можем да отидем на почивка само двамата, така както не сме ходили в целия си почти 7 годишен семеен живот.

Като сервира на Ради тази идея, Ради каза:
- И аз ще дойда с вас. При което Чавдар му дообясни:
- Не, не, ще ви оставим на баба ви и дядо ви, и ние с майка ти отиваме на почивка двамата.
Ради видимо объркан и сериозно недоволен казва:
- А на теб приятно ли ще ти е ако аз и майка ми отидем на почивка без теб??

Това е най-хубавия момент от моя уикенд на болни гърла, кашлици и течащи детски, а и не само, носове. Едно невинно доказателство, че ние сме желана компания (все още). Мисля си, че сърце няма да имам да го оставя на баба и дядо и да отида на почивка. Не и сега, докато все още иска да е с нас, а не да чака с 4 очи да тръгнем нанякъде.

Това е мига, който изживявам пълно, и на който се радвам безкрайно.

Дела и документи

2011-11-08T04:08:00.000-08:00

Казвала съм ви, че следя блогове разни. Блогове, които трептят на моята честота, отговарят на неспирно въртящи се в главата ми въпроси и терзания. Блогове, които ме карат да плача и да се смея, но в основни линии правят чувствата ми валидни. След прочитането въздъхвам с облекчение, че не съм единствения такъв шантав екземпляр, а напротив. Има и други като мен и това ме кара да се чувствам добре.

В един такъв блог скоро четох за благодарността. И по-специално как да научиш децата си да бъдат благодарни. Как да възпиташ у тях това чувство и нуждата да го търсят и да го направят неизменна част от техния живот. Аз като човек роден и отгледан песимист, негативист, откривам бавно и полека колко важно е да бъдеш благодарен за това което имаш. Промяната ми е много трудна, и процесът е дълъг, но си струва. Трансформацията е необратима. Нещо като да се превърнеш от гъсеница в пеперуда. Щом веднъж си видял какво е да се рееш в небето и слънцето да кара крилата ти да блестят, някак не е много привлекателно да се върнеш обратно в дебелото космато тяло дето пълзи по клоните и яде листа. Не че не настъпват и такива моменти, но те ме карат да искам да съм отново пеперуда още по-неистово.

В кратце, майката в горепосочения пост описва нейния начин да вкара благодарност и щастие в дните на децата си. Имат ежедневна игра, в която тя разказва кое е нещото, което най-много й харесва в този момент. Момиченцето й съответно поема темата и казва кое е нещото, което тя най-много харесва и прочие и прочие. Аз докато четях си казвах, че това определено е нещо, което аз мога да направя с Ради. Успях един път. Той се включи в играта, но на следващия ден ме попита:
- Ти кога ще престанеш да ми задаваш такива въпроси??

Аз се стъписах и приключих бързо темата. Реших, че той е момче, и него го вълнуват други неща. Сега набързо прегледах поста и си давам сметка къде сбърках. Трябва да започна аз, да кажа кое на мен ми харесва, и да очаквам той да се включи, вместо да го разпъвам на кръст и да го питам кое е нещото, което най-много му харесва от този момент.

Ето сега и нещата, които на мен ми харесаха най-много от изминалите дни. Игра в листата в събота. Неделята вече беше дъждовна и студена. Настъпва зима, но докато гъските още не са започнали да се събират на поляната до нашата къща, все още има шанс за някои и друг хубав ден.

А снощи рисувахме. Аз дори станах герой в рисунката на Ради. Дени е много смешна, рисува един малък йероглиф, след което хвърля молива и се дръпва назад да се радва на нарисуваното.

А кое е нещото, което най-много харесвате вие от настоящия момент?

Едно-две неща

2011-11-01T04:54:00.000-07:00

Вчера Ради имаше тържество в училище по случай Хелоуийн. Аз в абсолютен изблик си взех половин почивен ден, за да отида до училището, да гледам парада, и да го изненадам.

Изненадах го като че ли, но той съвсем по мъжки не се отдаде на излишни емоции, както например на мен ми се искаше. Нямаше изстъпления от рода да ме гледа с блеснали от радост очи, или да излезе от строя и да се хвърли да ме прегръща, а какво ли остава и да ме целува. Не. Той ме видя, погледа ме вървейки с леко загадъчна усмивка,

после се обърна и продължи.

После се обърна отново за миг, и отново се обърна напред. Този път окончателно.

Аз не че видях кой знае колко от парада, аз си гледах мойто, но всички деца бяха маскирани, и нищо че беше 12-13 градуса навън, някои бяха по без ръкави. Директорката беше като келнерка.

Вечерта се разходихме с приятелчета по нашия район да съберем на хората бонбоните, и беше весело. Особено весело беше да гледам Дени как участваше наравно с големите деца (в една малка част от времето).

И пак понеделник

2011-10-24T04:53:00.000-07:00

Отново е понеделник, и макар този уикенд да беше за мен от 3 дни, пак не ми беше достатъчен. Работата ми все още не е свършена, и подозирам, че и петдневен уикенд да имам, пак ще е същото положение. Защото освен домашната работа имаме много книги да четем, много игри да играем, много филмчета да гледаме, много картинки да рисуваме, по разходки да ходим, пред които домашната работа все по-често губи по точки. Стои си в ъглите (и навсякъде другаде) и гледайки ме тъжно ме чака да й обърна внимание. Но аз не бързам. Все по-малко държа да съм единствения обръщач на такова внимание. Всеки, който изяви желание да се погрижи за нея е добре дошъл, без капка ревност я предавам. И отминавам с усмивка.

Лека полека прословутия ремонт отива към край. Малко по малко довършваме и подреждаме. Ради се е превърнал в голям любител на всякакъв вид Лего, реди ги сам, спазва инструкциите, и има все по-малко нужда от съдействие. Дори му отделих едно рафтче в детската стая, където да подрежда готовите изобретения.

Дени все още я чакаме да заиграе с кукли и парцалки, за момента обаче, мъжките дейности я вълнуват малко повече. Ето как решава да играе с бебешката количка:

В същото време проявява голям интерес към теорията по бременност, раждане и отглеждане на бебета. Цели два дни тази книга за майката и бебето я листи и прелиства и гледа със захлас бебенца и малки деца.

Тъй като се уредихме с една супер слънчева и топла неделя, отидохме до площадката. Поиграхме на воля, посмяхме се, и се прибрахме доволни.

Колко те обича мама? - Много!

Колко те обича мама? - Много!!

Колко те обича мама? - Много! Знам, неуморна съм, но искам да съм сигурна, че го знае. Има някой между вас, който би попитал кое е това момиченце в тунелчето, отговарям - незнам, случайна посетителка на парка, която явно ми се чуди на акъла. Много моля същият този някой да обърне внимание на плитката на Дени!

Самоснимките обикновено са смотани, ето избрано от десетките, които направих на двете ни. Боби, полагам усилия :)

Обичам я. И макар сърцето ми снощи да спря на няколко пъти при чуването на онзи запечатан в съзнанието ми звук, който ме изважда от дълбок сън и ме изстрелва като торпедо от леглото, закашляне, а след него повръщане, тази сутрин сърцето ми отново е пълно с любов догоре. Седя тук, гледам снимките и си казвам, че всичко е съвършено. Точно каквото трябва да бъде. И нищо не липсва.

Моменти разни

2011-10-20T03:41:00.001-07:00

Минавам набързо да оставя един куп снимки от последните дни. Нещо ми е хаотично напоследък, няма я бавната, лежерна обстановка, която те кара да се отпуснеш назад и да се наслаждаваш на момента. Дори малко се нервирам на себе си, защото позволявам на неща да ме ядосват, и хем искам да се отърва от разни досадни мисли, а всъщност съм се вкопчила в тях с две ръце и не ги пускам. А те ме правят гневна, и съвсем не горда да си призная, че месеците йога не са ме научили на нищо повече от това да мога да правя странични лицеви опори като за добър ден. До този момент се надявах, че ще мога наистина да се абстрахирам от неща, да живея за мига, и да се освободя от всички негативни мисли, включително тези, осъдителни за хората. Тези дни се чувствам в изходна позиция. Може би е хаосът около мен. Хаосите винаги ми действат разконцентриращо. Правим малки крачки по ремонта вкъщи, и те са съпътствани с почти непрекъснат хаос наоколо. Играчки, багажи от една стая в друга, чудесия.

Дени мре да се облича с дрехите на Ради. По-точно с блузите на Ради. И не е същото като да й облечеш рокля.

Дени прави успешни опити да се храни с лъжица. За момента все още набира смелост, взима мъничко супа в лъжицата, навежда си главата в купата, сръбва го и се изправя много доволна от себе си.

При нас вече е студено. Почти зимно студено. Аз съм се запънала и не съм извадила зимните якета, но си е съвсем като за тях. Дени много се радва на миналогодишните си ботуши, които сега й стават доста по-добре, даже харесва да ги ползва за пантофи вкъщи. Ради все още е в летен екип и нищо не е в състояние да го накара да си обуе чорапи. Даже с влизането от вратата, събува чорапите и тръгва бос. Единствената разлика от лятото - че краката му сега са студени.

Ради прави челни стойки без проблем. Дени се опитва да го имитира, но засега се получава кълбо напред.

В началото на седмицата отидохме до библиотеката. Докато чакахме Ради да си избере игри, Дени поигра в детския кът. Много й харесва детската кухня, и подозирам, че ще получи една за рождения си ден след 2 месеца. Даже ме сърби да я получи 2 месеца преди рождения си ден.

За финал слагам един диалог от снощи. Докато прибирах в кухнята след вечеря децата играеха долу в банята. Предполагам, че са ровили по чекмеджетата и вадели неща, когато Ради се провикна:
- Мамооо, може ли да си обръсна космите?
- Каквооооо? - попитах го не защото не бях чула какво казва, а защото исках да му дам шанс да си промени въпроса (това било типична женска черта казва един приятел)
- Може ли да си обръсна космитеее?
- Не може. - казах му, и в този момент влезе баща му и се включи в разговора обяснявайки, че ако си обръсне космите на краката ще му станат после като на маймуна. След кратка пауза Ради попита:
- А ти бръснал ли си си космите?
- Не съм.
- А защо тогава са ти като на маймуна?!

Емоции разни

2011-10-11T04:07:00.000-07:00

Беше седмица пълна с емоции. От целия спектър на емоциите - притеснение, напрежение, разочарование, радост, гордост, болка, тъга, яд. Обич.

В сряда миналата седмица най-после получих обаждане от невролога, от което обаждане не получих кой знае каква информация, и затова в момента сме в търсене на нов доктор, изискване на наличната информация на Дени от неврологията и прочие дейности. Като цяло сме разочаровани от този специалист. Някак след като сме били известно време тук сме отвикнали от полу-сериозно отношение. Още не мога да проумея защо му отне една седмица и едно мое обаждане, за да се сети да звънне и да каже за какво става въпрос. Все едно, все още сме в изходна позиция - резултата от теста не е нормален, но незнаем нищо повече от това. Приключвам темата и преминавам в другата част на спектъра.

В петък бях на родителска среща на Ради. Учителката му е във възторг от него. Даде ни резултатите от тестовете по математика и четене за първия триместър, които е покрил на 99%. Учителката каза, че поради тези резултати ще получим скоро писмо от програмата за надарени деца към същото училище. Ще го заведем на тест, и ако издържи, ще премине към тази програма. Това означава, че ще бъде с редовния си клас, но във времето за четене и математика ще го извеждат в друга стая, с други деца на неговото ниво, и ще работи по задачи и книги подходящи за неговото ниво. Идеята е да не скучае в клас и да губи инерция, а да върви напред.

Това е колкото невероятно, толкова и нормално за него, защото той е дете, което постига всичко много лесно. Много лесно. И аз съм много доволна, че ще получава предизвикателства ежедневно, а няма да вегетира в клас и да се чуди с какви глупости да се занимава. Независимо от всичко обаче, това ме прави една много щастлива майка. Щастлива, и горда.

А сега следва купчина снимки от уикенда, който беше прекрасен - топъл, слънчев, цветен. Използвахме го пълно. В събота, докато Чавдар работеше по ремонта вкъщи, заведох децата на едно любимо мое място. Аз взех еднолично решение Ради да пропусне българското училище и да използваме деня. Защото в следващите месеци ще има българско училище колкото искаш, а хубави съботни дни не съвсем.

Имах за идея да снимам есенни цветове, да се разхождаме дълго по пътеки с листа, и под златни корони на дървета. Не се получи съвсем, както се досещате, аз умея да си правя сметки без кръчмар, но пак беше хубаво. Леко се изнервихме преди да тръгнем, защото да организираш всички за излизане не е толкова лесна задача. Както бяха казали някъде, трябва да го направят олимпийска дисциплина. Дени я преоблякох 3 пъти точно преди да тръгнем, защото все си намираше какво да изяде и да й потече по дрехите.

С Дени минахме люлеещото се мостче заедно веднъж, а после тя го мина самичка с кеф, и искаше още и още.

В неделята отидохме за ябълки в една градина, в която бяхме ходили миналата година. Този път ги издебнахме преди да са обрани, та Ради и Чавдар браха, браха, браха, браха. И Дени обра 2-3 ябълчици. Беше хубаво, топло и шарено. И бяхме всички. Имах нужда точно от такова.

Благодаря за подкрепата по отношение на предния пост. Оценявам дълбоко загрижеността и съчувствието.

Утрото е по-мъдро

2011-10-05T03:41:00.000-07:00

Аз порастнах с усещането, че не съм грациозна, достатъчно упорита, и че не полагам достатъчно грижи за външния си вид. Все се чувствах сравнявана с други около мен, които винаги печелеха по точки, а аз не, защото не бях като тях, нито се опитвах да бъда като тях. Беше ми тъжно, защото аз бях аз, и исках да бъда обичана и важна такава каквато бях.

Всичко това беше отминало и отчасти преодоляно, но когато се роди Дени, и по-скоро, когато се разбра, че тя е по-различна от повечето деца, всичко се върна.

Всеки родител има очаквания за децата си, да бъдат здрави, силни, умни, възпитани, и прочие, и прочие. Аз също имам моите, и през последните 2 години много пъти съм се питала дали я обичам достатъчно. Дали съм същата онази майка, която бих била, ако тя беше различна. Правя съзнателно усилие да не я сравнявам с никого, а само с нея си, и съм истински горда от нея, за всичко онова, което може да прави, на нейното си ниво. Независимо как изглежда то отстрани и на останалия свят.

Снощи говорих със сестрата от докторския офис и тя каза, че резултатите от ЕЕГ-то не са нормални. Изреди ми ред от непонятни за мен думи, с изключение на една - ненормално. Целенасочено не търся информация в интернет. Днес ще очаквам да ми се обади доктора и да ми обясни за какво точно става въпрос. Но важното в случая е, че аз стоя днес по-силна от всякога, по-зла от всякога и я обичам. С цялото си сърце, въпреки ужаса и страха ми, въпреки всичко.

Мъ (мия)

2011-10-02T17:32:00.001-07:00

Дени иска да мие. Чинии, и то непрестанно. Аз съответно не се противопоставям, а използвам нейната съсредоточеност, за да я нахраня. Знам, знам, съвсем неподходящо е. Но пък полезното е съчетано с приятното и нищо повече не ме вълнува. Ще ме извинява доктор Спок, или който там е измислил, че децата трябва да се хранят на маса. Ха!

Този уикенд Дени се е плискала на мивката сигурно поне 6 пъти. И от тези поне 6 пъти, аз съм се възползвала от това поне 6 пъти.

Тази е от миене през миналата седмица, когато все още не бях творила по нейната прическа. Сега е малко подстригана, мислех да я водя на фризьор, но миналата вечер, докато я къпех, рязко се вдъхнових и въоръжих с ножицата. За което сега съжалявам, но какво да се прави. Коса е, ще порастне. А освен това каква е гаранцията, че тя нямаше да се върти като пумпал и при фризьорката. Все едно, вредата е направена, добре че има ластици и шноли леко да я маскират.

Истински хладно е, малко не съм готова за тази промяна. Тръпки ме побиват при мисълта, че предстои дълга зима.

Надпревара

2011-09-28T14:34:00.000-07:00

Като че ли сме във вечна надпревара с времето. Дните ни са разграфени до минути, а ние крачим напред като малки оловни войници от задача на задача, леви, леви, раз-два-три.

Изморена съм. Психически и физически. Между моята дневна работа, вечерната работа на Чавдар 3 дни от седмицата, домакински задължения, и помощ с домашните на Ради, вечер заспивам още преди главата ми да се докосне на възглавницата. А когато нормалния ни силно натоварен график се разшири с още едно-друго, става наистина интересно.

Днес Дени имаше ЕЕГ тест, заради температурния екшън през Юли. Не съм много горда да си призная, че го отлагах досега, защото не можех да намеря сили да я заведа. Тестът не е нищо кой знае какво страшно, подготовката за него е по-страшна. По време на теста се иска Дени да заспи, за да може да се види как реагира мозъка на прехода от будно в заспало състояние. Как се накарва едно хипер активно дете да заспи по време на теста ли? Ами като му се намали съня с 50% в нощта преди теста. Тоест, ако детето си ляга в 9 и става в 7, трябва да го събудим в 2 през нощта и да внимаваме да не заспи преди теста. Ние я сложихме да легне снощи в 11 и я събудихме в 4,30 сутринта, и душицата мила беше на ръба на изтощението. Беше готова да заспи, където я сложиш, само да престанем да я занимаваме с какво ли не, за да я държим будна.

Теста мина благополучно. Не можахме да събудим Дени като приключи. Дори това, че й измиха косата не я разбуди. Сега спи в леглото си, вече в продължение на 4 часа. Аз също съм полузаспала, нищо че е 5 следобед.

При нас е есен. Извадили сме якета и обувки, качулки и дълги ръкави. Аз харесвам есен, но някак ме изненада този път. Рязко и изведнъж жегата отмина и стана хладно.

Градината ни оредява. Има все още някой и друг домат, но върви към приключване. Единствено магданоза расте с пълна сила, а Дени много го харесва. Суров. Както харесва и босилек, спанак, марули, моркови, дръжки от целина, кисели краставици, чушки от туршия, кисело зеле и все такива неща, до което средностатистическото дете не би се докоснало. Но нали и затова я обичам, защото не е средностатистическа.

Блестяща звезда

2011-09-20T19:28:00.000-07:00

Два поста в един ден? Малко е крейзи, знам, ама ми отива.

Днес е специален ден. Днес имахме среща с всички терапевтки на Дени, в която среща ни обясняват надълго и нашироко накъде върви положението. Дали Дени се движи напред или назад по таблиците за развитие, и се начертава план за следващите няколко месеца.

Аз се улавям на моменти, че забравям за състоянието на Дени. Забравям, че има медицински етикет, който й е сложен, и който върви със съответни очаквания и предположения. Преди време аз реших, че този медицински етикет може да върви по дяволите, и че аз не искам детето ми да бъде дефинирано от него, реших, че не искам да ограничавам очакванията си за нейното развитие. Сега се улавям, че забравям за него. Забравям за парещата болка, която диагнозата остави в мен. Живея ден за ден и се радвам на малките неща. Светът ми е хубав, и Дени е в него едно нормално развиващо се дете, над чиято глава не висят снижени очаквания и попарени надежди.

Само в ден като днешния се налага да съблека душата си от всички меки и топли емоции, и да я оставя гола и уязвима пред истината на останалия свят. Свят, в който детето ми е тествано по специални системи, и е поставено в графики, таблици и проценти. А числата помякога болят. Днес обаче, душата ми беше погалена. Прегърната, стоплена.

Днес Дени беше звезда. Блестяща звезда, която върви напред и нагоре смело. Всички терапевтки са във възторг от нея, не спират да коментират колко са изненадани от големия прогрес за последните 6 месеца. И това е хубаво, защото в някои категории процента изоставане намалява в сравнение с предния път. Към момента те я определят на нивото на развитие на 21-27 месечно дете за различните категории, което прави изоставане от 29-44%. 44% изоставане е заради говоренето, а 29% е за умствено развитие. Терапевтката, която е запозната с цялостното развитие на Дени е в леко недоумение от всички неща, които Дени знае и може да прави. Тя смята, че Дени малко по малко започва да наваксва изоставането.

Сърцето ми днес е пълно с любов и благодарност. Към всички онези невероятни хора, които срещнахме по пътя, и които работят упорито и с истинска страст, за да може детето ми да успее.

Аз като че ли вече не драматизирам толкова по отношение на числата както преди. Каквото е това е, Дени неминуемо ще бъде обвързвана периодично с тях, аз гледам да се концентрирам върху това, което тя наистина е, а то е едно сладко момиченце, с голям характер и темперамент. И това е нещото, което обичам. Блестящата ми малка звездичка.

По препоръка на физиотерапевтката разглеждах един уебсайт за йога за деца със специални нужди. Основателката на програмата е издала книга, и ще ви оставя с един неин коментар, който прочетох като разглеждах уебсайта след срещата днес:

"...I have seen many so-called "hopeless" cases respond to the stimulus of a properly designed and executed remedial Yoga program. However, there first needs to be a strong conviction on the parents' part that their child has the potential to improve. Sometimes this may seem difficult, especially in the face of opposition and prejudice, but it is an essential ingredient to the success of the program."

"...Аз съм виждала много така наречени "безнадеждни" случаи да се повлияват от стимулацията на правилно подготвена и осъществена лечебна Йога програма. Но най-напред трябва да съществува силно убеждение в родителите, че тяхното дете има потенциала да се подобри. Понякога това може да изглежда трудно, особено на фона на опозиция и предразсъдъци, но това е изключително важна част от успеха на програмата."

Аз избирам да бъда този родител, вярващ безрезервно в потенциала на детето си да върви нагоре и да се развива.

М?

2011-09-20T03:41:00.000-07:00

Откъде да започна с тази снимка незнам! На кое по-напред да се смея - на краката на масата ли, на чорапите, които нямат нищо общо с нищо останало ли, на горнището на пижама в ролята на блуза ли, на дяволчетата в очите й ли, на кое?

Пълна лудница

2011-09-16T20:13:00.000-07:00

Ради вече ходи на училище от цели 3 седмици, а аз все още не мога да вляза в ритъм на ставане, оправяне за работа, приготвяне на закуска, обяд за Ради за училище, ходене на йога, работа, готвене, пране, чистене, помощ с домашни, учене на думи за тест в училище, и игра с децата. За гладене да не говорим. Нещо все се чувствам, че жонглирам със 100 неща и в много случаи се виждам как ги изпускам и се строполявам на пода от изтощение. Психическо най-вече. Всичко гореизброено жужи в главата ми безпир, и ако се добави нвщо допълнително рискувам да ми изгорят бушоните.

Това счетох че е нужно да споделя не толкова за да получа потупване по рамото, а за да оправдая някои от снимките, които следват. В които в общи линии всеки си прави каквото си иска и сякаш отсъства присъствието на здравомислещ родител.

Ради тренира всевъзможни позиции, от челни стойки, през премятане по дивана, до балансиране на два крака между стените на коридора. Дени също се опита, но поради размер не се получи.

Ради има да чете по 200 минути на месец, и понастоящем това се оказва не особено привлекателна задача, на фона на колелета, кънки, топки, коли с дистанционно, тенис и други. Почти сигурна съм, че ако учителката на Ради има честта да види тази снимка ще се възмути на родителските ми подходи. Може би и не само тя. Но аз само мога да вдигна рамене и да си взема фотоапарата и да уточня, че това далеч не е практика в нашата къща, по-скоро Ради получи импулс за четене докато караше кънки и аз не можах да му откажа.

Ето обаче една сравнително типична вечерна разходка. Започва с Дени на колелото и Ради с кънките, а по средата се получава ето така:

Много моля да не изпадате в изумление, Ради няма никакви уклони към женски дрехи и обувки. Просто има леки уклони да се прави на маймуна и да обича да привлича хорското внимание при всеки сгоден случай. Най-вече нашето.

Що се отнася до Дени, докато сме в трепетно очакване да започне да играе с кукли и сервизчета за хранене, тя предпочита да играе в колата на баща си. Ако я оставиш вътре, може да прескача седалките отпред назад и отзад напред, да кара колата и да натиска копчетата на радиото около час.

Това не я прави по-малко момиченце обаче. Обича да ходи по магазините и да преглежда дрехите по закачалките, да се гледа в огледалото и да се върти напред-назад.

В сферата на постиженията, мога да я похваля с факта, че от известно време се качва и се пуска по пързалката, сама и без инструкции, и въобще много харесва да играе на площадката, особено ако има деца.

Аз изпускам топките една по една. Лека нощ.

Дълъг уикенд.

2011-09-06T04:41:00.000-07:00

Този уикенд настъпи с очаквания за много събития и забавления, а си отиде малко безславно едно такова.

Дени все още се бори с нещо, което незнам какво е. Имаше температура в събота и малко в неделя, не иска да яде, нощем не спи спокойно, а се върти и пухти и хленчи и вика мама. Само не казва какво точно я боли. И мама единствено може да става на всеки 15 минути, да застава до креватчето в недоумение и да гали с ръка едно малко детско гръбче, докато започне да се повдига и отпуска на бавни интервали. Бавни и спокойни интервали.

Този уикенд ми донесе и много славни моменти. Моменти, в които сърцето ми прескачаше удари от радост.

Като например, когато Дени настоя да й лакирам ноктите на краката. Не че говори, но по десетопръстната система и с нейния си речник от любими думи ми даде да разбера какво точно се иска от мен.

- Там! - посочва лакираните ми нокти на краката.
- Мама има лак.

Следва вирване на крак почти под носа ми, който няма лак.

- Там! - посочва шишетата лак на бюрото.
- Искаш да те лакирам ли?
- Да - каза Дени и напипа едното шише, което се оказа безцветен лак. Лакирах няколко пръста, и тя като не видя очаквания резултат, посочи едно друго шише. С червен лак.
- Та (това).
- Този лак ли да сложа?
- Да.

И аз слушам, а сърцето ми бие ли бие, защото Дени стои мирно, нещо съвсем нетипично, търпеливо чака да лакирам ноктите на двата крака, след което светкавично слиза, тропва една бърза радостна ръченица (от кеф) и изтичва нагоре по стълбите към баща си да му се похвали.
Представам си колко горда е отишла при него и си е вирнала крака, за да му покаже, когато го чух да се провиква:

- Защо си я лакирала? Повече няма да я лакираш!, и в гласа му я нямаше обичайната твърдост, а аз си казах: "Да, повече няма да я лакирам. Ама и по-малко няма да я лакирам!"

И се усмихнах.

Усещам, че назрява конфликт между Дени и Ради за неговите прелюбими бебешки пелени, които все още се търкалят тук-там. Дени е придобила напоследък някаква привързаност към тях и Ради не е особено доволен. Но понеже в повечето време той беше навън, Дени успя да им се порадва.

Дени, или както тя си казва Ене, или Нене, много харесва да си играе с големите кубчета. Аз за първи път я видях така хубаво да се заиграе с нещо, да строи кули, и да пита за картинките по кубчетата. Освен картинки, всяко кубче има различен цвят на една от страните. Аз й казвах кой цвят кубче да вземе и тя позна всеки път зелено, червено, оранжево и розово.

За следващите две снимки държа да обясня, че протече вътрешна борба преди да ги публикувам. Близначките в мен спориха за това как така ще публикувам снимки на Ради, който скача върху 7-8 перални изпрани, неизгладени и неприбрани дрехи. Имаше реплики от типа "голяма работа, това си е твоя блог и ще си публикуваш каквото си искаш", "да, ама това са купчини чисти дрехи, които си седят на дивана вместо някой да ги прибере, и как така Ради ще скача по тях и ще ги събаря по земята", "ама той наистина скачаше, нали", тук последва малка пауза, в която точно публикувах снимките.

Ради наистина поскача добре по дрехите, първо напред, а после и назад.

Люлей се, мамо.

2011-08-30T03:50:00.000-07:00

Тези дни ме е налегнал вирус-звяр. Гърлото ужасно ме боли, носът ми тече, не мога да дишам, кашлям като за световното по кашляне, и нямам никаква енергия - подпирам се по дивани и столове (но повече дивани) и ако може някой друг да свърши моята работа, защото аз не мога. Нито пък искам.

Още не мога да разбера дали и Дени се бори с нещо подобно (въпреки, че няма особени такива признаци, с изключение на подпирането на диваните) или просто е в синхрон с мен.

Прекарах почти цяла седмица в това състояние, но снощи реших, че не може така. Ще се напъна и ще заведа децата до парка. Отидохме, и Дени пожела да я люлея. Залюлях я и отпаднах в съседната люлка за по-големи деца да посъбера малко душа, когато Ради ме попита:

- Да я бутам ли, мамо?
- Бутни я ако искаш - отговорих му, очаквайки да я бутне веднъж и да продължи нататък по неговата си програма. Станах от люлката, а Ради каза:
- Ти се люлей, мамо, аз ще я бутам.

И аз се люлях. Щастлива.

Заб(р)ава

2011-08-20T05:07:00.000-07:00

Тони дойде и си отиде. Мина като лятна буря, бързо и шеметно, и остави зад себе си неизличим спомен, който сега малко боли.

Беше ми хубаво.
Бях важна, бях нужна, бях смешна, бях интересна, бях умна. Бях приятелка, бях сестра. Бях аз. Отново онази аз, която мислех отдавна за умряла. Онази аз с блясъка в очите, с усмивката на устата, със спокойствието в душата. Имах крила.

Беше безметежно.
Безвремие, абсолютна забрава, в която не съществуваше нищо друго освен настоящия момент. Точно като в първи основен принцип на йогата - живей сега - аз изживях всеки един момент пълно, изцяло. Попих всяка една капчица енергия дори да знаех, че после ще боли.

Винаги ми е мъчно, че не живеем близо до море. Но затова пък когато отидем на такова, му се радваме истински. Дени не хареса пясъка, но беше истински щастлива във водата. За щастие не срещнахме никоя от местните акули.

15 дни правене на сладко нищо е блажено. Време споделено с още една весела душа, която прие моите приоритети с лекота, малко плаж, малко разходки, малко игри, много смях и музика, изпразниха мозъка ми от злободневните тематики, които обикновено не му дават покой. Починах си истински.

Боби, това е и за теб!

Беше забавно.
Прости забавления - плаж, кино, кафе, разходка, пазар - всичко от което се нуждаех. Попътувахме и покарахме може би малко повече от необходимото, изморихме Тони със сигурност, а и нас също, не успяхме да видим почти нищо от нашия град, но решихме да го оставим за другия път, нещо което в момента ми действа утешително. Другият път.

Беше освежително.
Като пролетен ден в разгара на лятото, като лятна нощ през есента, като есенни багри през зимата.

Беше сладко-горчиво.
Опитвах се да не мисля за това колко много губим като нямаме роднини наблизо. Колко много децата ни са лишени от любов и ласка, които само баба, леля, братовчеди могат да дадат. Но всеки път като виждах Тони да гушка децата ми, да ги целува, да играе с тях, да се грижи за тях всеотдайно и безрезервно, да гледам децата ми да отиват при нея като при своя, разбиваше сърцето ми.

Беше кратко.
Две седмици и половина златни прашинки изтекоха бързо в пясъчния часовник. И макар реалността да ме поглъща отново и всецяло, сърцето ми тръпне в очакване. На мига, в който отново ще обърна пясъчния часовник и отново ще разклатя шампанското в мен.

Хаос

2011-08-01T04:20:00.000-07:00

Този уикенд беше пълен със събития. Кръщене, юбилей и подготовка за пристигането на Тони. Последни приготовления като ремонтиране на фугите в банята и изхвърляне на стария мокет от хола, който така и не получи изпиране, въпреки че беше хипер мръсен (шоколадово мляко, сок, сладолед, шоколад, и куп други тривиални неща, оставяли неизличими петна по него ден след ден).

В хаоса поръчах килим за хола, който да сложим върху плочките, за да е по-уютно докато съберем сили да се захванем с хаоса на хаосите - слагане на под и ремонт на кухнята. Килима дойде съвсем навреме и като го сложихме (след 3 часово стъргане на плочките от лепилото на мокета и жонглиране на децата навън и навътре в юлската жега и почти 100% влажност) се оказа, че е много тъмен и прави малкия ни хол да изглежда още по-малък. Съответно върнахме килима и се зарекох никога повече да не пазарувам килими по интернет.

Сега хола си стои на плочки и диваните и масите се местят свободно при най-малкото докосване. Но ще се наложи да го изтърпим, освен ако не придобия някой нов килим в следващите два дни (защото след два дни идва Тони и няма да се занимавам с такива злободневия).

Проекта с фугите на банята и боядисване на первазите отне голяма част от уикенда, и аз с радост поех задачата да се занимавам с децата, вместо да се занимавам с досада като да измия печката, или да измия прозорците, които носят безброй детски пръстови отпечатъци и изсъхнали капки дъжд, или да си оплевя цветната градина, или да купя лампа за спалнята на Тони, или да започна да приготвям багажа за предстоящото пътуване, или... какво ли още не.

Вместо всичко това, с Ради решихме да отидем до един близък детски увеселителен парк, а следобеда да отидем на зимни кънки. Отново. Зимните кънки си станаха неделно мероприятие, а Ради става все по-добър. Този път имаше нов оператор на музиката и тя беше по-силна, а към края спряха светлините и оставиха само една диско топка да се върти горе и да хвърля отблясъци по леда. Беше коледно!

Като стигнахме до парка в 10 и половина се оказа, че го отварят в 12 и макар да бяхме разочаровани, решихме да отидем до една сладоледаджийница, която отвън има пръскалки. Бяхме единствените желаещи за такъв род забавление. Но пък забавление си беше. Ради както не искаше да се мокри, така беше мокър целия, а Дени си избра едно малко фонтанче и игра само на него. Настъпваше го с боси крачета, галеше го с ръчички, завиваше го с роклята си. Ето виж:

Голяма

2011-07-29T04:28:00.000-07:00

В сряда водихме Дени на преглед. Не обикновения преглед при нейния педиатър, а при един възрастен китайски лечител.

Бяхме единствени в чакалнята, където услужливо бяха сложили голяма бутилка с вода и еднократни чашки. Ради и Дени си паднаха много по това и пиха вода като че ли им беше за първи път.

Дени обаче ме изненада с това, че много внимателно пи от отворената чаша, много внимателно я носи, това мокрото на блузката й е по-скоро случайност. Бях много горда и щастлива да я видя порастнала и внимателна. И какво прави една горда и щастлива майка в такъв момент? - снимки. Хаотични. И много.

Китайският доктор каза, че първо трябва да се преборим с ниската температура, която Дени вдига от време на време в последните седмици. Той смята, че предната настинка/ вирус не е излекувана напълно и организма все още се бори. Каза, че имунната система й е слаба, и че на първо време ще даде лечила за това, а после ще работим да я направим по-силна. Звучи ми добре!

Освен това каза, че и тя и Ради са много бледи, и че явно имат проблем с храносмилането, затова даде и на двамата бисквити за щастлив стомах и бонбонки за подсилване. Звучи ми правилно!

Сега съм в очакване на резултати.

Газирано

2011-07-26T04:09:00.000-07:00

Миналата сряда се сбъдна една мечта - сестра ми получи виза!! Много скоро я очакваме да дойде и аз не спирам да се виждам на летището с букет балони в ръка и със сърце подскачащо в гърдите.

Сладки газирани балончета танцуват в мен от сряда насам. Опитвам да запомня чувството и да го възпроизвеждам и после, когато вълнението от нейното посещение е зад мен.

Правя планове, гледам в захлас небето, мечтая големи мечти и танцувам, о, как танцувам наум. Оказа се, че имам толкова много неща, толкова много места, на които искам да я заведа. Места, на които съм оставила част от мен, или места, които искам да открия с нея.

Беше сладък, лепкав уикенд. С радостта отвътре, и жегата отвън. С не съвсем радостното вълнение, че след лятната буря ни спря тока за цели 12 часа. За щастие се разминахме само с 12 часа, за разлика от разни познати, които при предната буря нямаха ток в продължение на 3 дни. С детския рожден ден на двора на приятели, на който Дени искаше да играе с мен и само с мен.

Не ме сдържа повече на стола. До скоро!

Понеделник

2011-07-18T04:44:00.000-07:00

Понеделниците са ми трудни. След 2 дни, в които съм била вкъщи с децата, в които съм гушкала Дени почти по цял ден, в които съм чувала "Мама. Ела!", в които малки ръчички са се протягали към мен и блестящи очи са ме гледали с любов и грейнала усмивка, отново се отделям.

Като една вълна в морето, която се дърпа навътре, много навътре, дълго навътре, събирайки мощна сила, енергия и любов, за да я разпръсне на брега 5 дни по-късно. Цялата.

Аз влизам тук често, особено в понеделник, когато оттеглянето от брега е болезнено, за да си припомня мигове от последните два дни безгрижие, а чувството е сладко-горчиво.

Братче и сестриче

2011-07-18T04:08:00.000-07:00

Точно когато си мислих, че всичко вече е измислено, и че след Фейсбук не може да бъде измислен друг такъв метод за масово губене на време, попаднах на това. Зашеметена съм от безбройните идеи, които намерих там. За всичко! Занимания за децата, мода, прически, фотография, обзавеждане, пътувания, рецепти. За разлика от Фейсбук, времето прекарано там е спечелено. Обърнато в позитивна, креативна енергия, която бълбука в мен, нагоре-надолу, и а-ха - ще политна.

Много са нещата, които съм отбелязала, че ще направя. Но започвам с това. Като опит да хвана изплъзващото се време.

Ето братче и сестриче през 2011:

От минус до плюс безкрайност

2011-07-11T03:59:00.000-07:00

Имахме сравнително спокойна събота. Такава една, в която си казваш, че животът е прекрасен и нищо лошо не може да се случи. Нямахме никакви предначертани програми и имахме прости удоволствия - детската площадка, детското басейнче на двора, детски филмчета и книжки и прочие и прочие.

Докато в неделя сутрин Дени отново ми се видя топла. И всички въздушни кули се сринаха в краката ми. Страх и паника смениха светлите ми чувства. Само я пипах през две минути, само следях настроението й, като ястреб.

Бяхме решили да заведа Ради на фестивал с музика, танци и игри в Чикаго, но предчувствайки агонията ми да съм толкова далеч и да си мисля, че Дени има температура, го уговорих да се откажем. Чувствах се виновна, да. Че променям плановете си, и че той се беше настроил и беше развълнуван, че ще ходим, но успях да го уговоря да си намерим местно забавление, така че ако случайно има нужда да можем да се върнем бързо.

Той реши да отидем... на кънки на лед. Да, точно така. На фона на юлската жега навън, това се оказа доста привлекателна идея и за мен дори. На пързалката имаше не повече от 20 човека, но за това пък карахме на спокойствие, а Ради напредва страхотно!

Аз си проверявах телефона често често, но нищо. Прибрахме се благополучно, доволни и заредени с енергия. Дени ни посрещна весела, температурата беше изчезнала, а тя яростно дъвчеше една гумена пръчица с бодлички. Като че ли се мъчи да пробива зъбче...

Тя пожела да отидем на парка. Качи се на колелото си и по десетопръстната система ми обясни, че трябва да я бутам, като само казваше:
- Паа, паа!, което сега си превеждам като "Парк, парк!". Тръгнахме да правим кръгче с колелото, и аз пропуснах алеята към парка и тръгнах да завивам наобратно, а тя скочи от колелото и тръгна в посока към парка отново казвайки ми:
- Паа, паа!!

Тогава се върнахме да вземем Ради и отидохме на площадката. Голяма радост настъпва по пързалките, в детското тунелче, в люлката, и дори в клечките на замята.

Щастието отново е пълно.

И небето е отново синьо

2011-07-06T03:37:00.000-07:00

Колкото и да се измъчвам за различни случки, винаги настъпва утре. Винаги слънцето изгрява, и после залязва. Светът продължава да се върти и това ми дава голяма утеха, това прави личните ми болки малки и маловажни.

В последната седмица се пуснах по спиралата надолу. Позволих си да не мога да забравя епизода от миналата сряда. Позволих на страха да се вгнезди в мен и да бъде с мен навсякъде. Като топка в стомаха, която не иска и не иска да се стопи. Позволих на всичките "Ами ако...?" да се блъскат яростно в главата ми. До подлудяване.

Спускането по спиралата е много лесно. Много по-лесно от качването. Не се изисква никакво усилие от моя страна. Топката в стомаха ме дърпа надолу, и аз се спускам с шеметна скорост и нищо не е в състояние да ме извади оттам.

Само аз.

Само аз трябва да седна насаме със себе си и да започна онези хиляди малки ритуали, които ме изкачваха нагоре, стъпка по стъпка. Трябва да превключа мислите си на друга честота, по-топла, по-слънчева, която да стопи топката в стомаха, да приспи страха ми, да умори паниката ми.

Първата стъпчица нагоре направих снощи на площадката, под залязващото слънце. Потопих се в звуците на играещите ми деца, попивах смеха им, и искрите в очите им, и това беше изцелително.

Снощи направих и втората. Докато давах на Дени да яде бисквитки на люлката осъзнах, че преди година и нещо тези същите малки бисквитки, всяка голяма колкото нокът на палец, я чупех на 6 парченца, за да не се задави. А сега й давам по цели две бисквитки наведнъж!! Това са много големи крачки напред за нея, които ме правят много щастлива!

Сряда вечер

2011-07-01T03:52:00.000-07:00

Като че ли обичам сряда вечер малко повече от петък вечер. Обичам я, защото тя означава край на натоварения график от терапии за Дени, означава, че Чавдар е вкъщи, а не на работа, и отново можем да имаме семейно мероприятие. А дори и да не организираме семейно мероприятие, сме просто всички заедно, и това ми действа много успокоително. Чувствам я почти като начало на края на седмицата. Обичам я.

Тази сряда вечер преливах от ентусиазъм. Беше хубава, топла вечер. Решихме да се разходим с колелетата и да направим пикник в парка. Набързо събрахме необходимото и тръгнахме. Не взехме телефони, тръгнахме просто ей така. Беше ми чудно да гледам Ради с колелото си пред мен, беше ми хубаво да усещам как работят мускулите ми, как превъзмогваме разстоянието, как въздуха става хладен от движението.

В парка намерихме свободни пейки и масичка и разположихме вечерята си. Дени беше малко вяла и отпусната, и аз я взех на ръце и я заведох до езерото да видим малките лебеди и патета. А след малко я усетих топла на пипане. Върнах се до масата и казах на Чавдар, че ми се вижда топла. Той я пипна и се съгласи. Не бяхме взели дори горни дрехи, защото беше топло, и той реши да се прибере до вкъщи с колелото и да докара колата, за да се приберем с нея, вместо да тормозим Дени с колелото, при положение, че тя очевидно не се чувстваше добре.

Той тръгна към къщи, аз гушнах Дени и я увих с едно одеялце, защото беше леко хладно под дървото. Ради се заигра с някакви деца на хълмчетата на парка, а аз просто седях и я гледах. Тя отпадаше все повече и бързо. Заспа в ръцете ми. Един такъв трескав, неспокоен сън.

След минути рязко отвори очи и се загледа нагоре и назад в листата на дървото над нас. Аз й говорех, но тя не ме погледна. Не разбра, че съм там. Просто стоеше вцепенена в ръцете ми, с поглед вперен в дървото. И тогава разбрах. Говорех й, размахвах пръсти пред очите й, нищо.

"Какво да правя? Какво да правя? Ради играе с децата на хълма, проверих го с очи. Нямам телефон да се обадя."

- Дени, Дени? Чуваш ли ме? Аз съм тук, виж мама! Дени?

"Може би онези хора ей там имат. Ще изчакам още малко и ще отида да ги помоля. Трябва да я оставя на равна повърхност с главата настрани. Ради е там, проверих го. Чавдар още не идва. Колко време мина, 1 минута? Тя диша. Не е синя. Това е добре. Имам Диастат в чантата, той е винаги с мен."

- Дени, зайче, къде си, мамо? Къде си на мама пиленце сладко? Виж мама!

"Ради е там. Хората са там. Още малко. Чавдар го няма. На кой да звънна? На 911? Аз незнам адреса на парка, как да обясня? Колко време мина? Минута и половина? Да й сложа ли Диастат?

- Дени, зайченце, ще мине, ще мине... Мама е тук, мама е тук...

"Ради е там. Ще изчакам още малко. Тя има температура, значи е фебрилен. Бъди благодарна. Благодарна съм. Благодарна съм. Щастлива съм за този момент. Той ми носи нещо, незнам какво, но е за хубаво. За хубаво е. За хубаво е. За хубаво е. Дишай. Стъпи здраво на земята и чувствай каквото чувстваш. Не го затваряй в орехова черупка. Изпитай страха и паниката. СЕГА."

И тогава тя отмести поглед от дървото и ме погледна. С такъв един празен поглед. Аз й говорех, а тя беше там, но не съвсем. Държах я в ръце и я разхождах насам-натам, докато Чавдар дойде.

После направихме посещение до местното спешно отделение. Но тя вече беше добре. Все още имаше температура, но поне епизода не се повтори.

Спешното отделение беше поредното доказателство за моята теория, че тук медицината е бизнес и то сериозен. Бяхме там сигурно 5 часа. Непрестанно ни проверяваха как се чувстваме, имаме ли нужда от нещо. На първи кръг донесоха играчки за Дени. Три различни модела детски компютърчета, с които да се занимава. На втори кръг донесоха две малки шишенца за балони. Двете момичета от отдела по забавленията правиха балони на Дени в продължение на пет минути, после ги оставиха и излязоха. На трети кръг донесоха два листа с лепенки. На четвърти кръг донесоха 2 въртележки, които се въртят като духаш в тях. Освен че в стаята имаше телевизор, с дълъг списък от детски филми, които можеш да си избереш да гледаш, както и наръч детски книжки.

Всички бяха много внимателни наистина, само дето на мен ми се искаше да извикам,

- Хора!!!! Действайте по-бързо! Искам да си отивам вкъщи! Не искам балони, не искам играчки, не искам детето ми да заспива в люлеещия се стол!

Накрая подариха на Дени болничната нощница, защото тя повърна върху своите дрехи като пристигнахме, а нямахме резервни.

Факт е обаче, че балоните бяха голямо забавление.

Снимки

2011-06-28T03:47:00.000-07:00

Не мога да се нарадвам на снимките на Дени с опашки. Изглежда ми много много голяма, и много много сладка, и не спирам да я мачкам и целувам. Всъщност е още много мъничка, едва гони 17 паунда (7,7 кг) към днешна дата.

За щастие интересът й към камери и други електронни устройства се намали, така че мога да правя й малко по-сполучливи снимки.

Виж Ради е друг случай - като решиш да го снимаш или се хили безобразно, или както в случая не пожела да измести бутилката вода от кадър.

Йога за душата

2011-06-25T05:15:00.000-07:00

Вчера, докато Ради играеше навън, Дени и аз играхме на Лего. Тя има лек уплах от брат си, който не й дава да играе с неговото Лего, което е онова с малките парченца, докато на нея й е много по интересно то, отколкото нейното с големите парчета.

Вчера обаче брат й не беше на линия и тя се възползва максимално от намалението. Дени ми подаваше парченца, а аз ги сортирах по цвят и правех странни фигури. И пак, и пак, сигурно повече от час.

Някой има нов апарат, който все още не знае как да използва. Мисли си, че снимката е на фокус, а се оказва, че съвсем не е.

Хармонията беше пълна, докато разбира се не се наложи да прибираме. Няколко пъти.

Болдър, Колорадо

2011-06-21T03:36:00.000-07:00

Колорадо ни посрещна с дъга. Една такава полу-скрита в настъпващия изгрев, но там. Такава не бях виждала. Сигурно беше сигнал, че предстои нещо много вълнуващо. Нещо ново, неочаквано, красиво.

Болдър ме омагьоса. Плени ме с планината,

с ясно синьото си небе и пухкави облачета,

плени ме със зеленината си,

с маковете,

с артистичния си и свободен дух. Плени ме с будките за афиши, каквито не бях виждала от детсвото си, с продавачите на балони във форми на животни, мечове и маски, на които плащаш колкото прецениш. С живите си статуи,

със сергиите за слънчеви шапки, защото там има 300 слънчеви дни в годината.

Болдър ме изненада. Не очаквах, че за първи път от много време ще се почувствам нормална и на място. Тук е мястото, където да кърмиш детето си не е чудатост, а нещо съвсем в реда на нещата. Това е място, където като искаш да храниш децата си (а и себе си) с органична храна не е префърцунено, а ежедневие, начин на живот. Тук е мястото, където няма да получиш неодобрителни погледи и повдигане на вежди от познати и непознати, когато пазаруваш органични продукти. Тук повечето ресторанти имат в менюто си обявление, че ползват органични и местни натурални продукти, как да не поискаш да се храниш навън? Тук ще срещнеш миризма на ароматни пръчици и парфюм, но не и на палмова мазнина за пържене на картофи или пък на канелени кифлички. Тук е мястото, където детските рождени дни се правят на поляната в парка, и феи с големи крила правят сапунени мехури за децата. Тук се подаряват ръчно изработени пелеринки в ярки цветове и децата се радват неимоверно. Може би ги има и типичните партита в зала с подаръци от торбички пълни с куп пластмасови джунджурийки, но аз не ги видях.

Беше чудна ваканция. 4 дни, които ни изпълниха с енергия. И желание да останем. Да останем там, където живота е по-прост и в същото време по-пълен. Взехме максимално от всичко - разходки в планината, ходене боси по тревата, пикници в парка и съзерцаване на небето.

разходки в града, сладоледи, детски площадки, улични представления, в едно от които дори Ради беше участник. От видеото е ясно, че за оператор не ставам, особено когато обектът на снимките е моето дете. Сърцето ми биеше бясно в гърдите, и на всяка негова дума се пуках по шевовете "той е мой, той е мой, сега."

аз дори откраднах ден за мен, за да отида на йога фестивал, което реално беше повода за цялото приключение.

Болдър, липсва ми всичко, което си.

Разни

2011-06-09T20:55:00.000-07:00

Ради е въодушевен от моите класове по йога, както и от класовете по гимнастика на неговото приятелче от училище, и не спира да чупи стойки вкъщи. Като тези, но определено става добър, нямам търпение да го запиша на йога!!

Ради си донесе нещата от училище онзи ден и между тях имаше една снимка на цялото семейство. Дени си я харесва и само ходи и показва кой кой е. Още не може да каже "Ради" или "Дени", но обикновено като стигне до там на снимката първо посочва с пръстче себе си на снимката, после се пипва с пръстче. Смешка.

И беше чуден ден

2011-06-09T20:17:00.001-07:00

Бурята отмина.

Моят ден започна с часът ми по йога, на който се насладих максимално, защото си бях взела почивен ден и не трябваше да бързам за работа. Класът ми по йога е нещо, което не мога точно да опиша, но е невероятно изживяване, точно такова, от каквото имах нужда. Всеки път стигам до нови и нови тежки врати, които отключвам една по една с вълнение и радост.

Студиото ни е полутъмно, с огледала на 3 стени, в които виждаш само силуети. Съответно факта, че много пози не са по силите ми не ме смущава, защото се чувствам анонимна. Сякаш съм там, и съм сама. Върховно е. Топлината на студиото кара сърцето ми да ускорява ритъма си, мускулите ми да се отпускат и да стават по-податливи на позите, а порите ми да се отпушват и сякаш всички отрови изтичат от мен. Физически и психически. Музиката ме опиянява...

Като цяло се получава една странна трансформация с мен, която много много ме радва. Аз съм щастлива. Щастлива съм, че съм стъпила на тази пътека. Пътека, която се вие напред в гората, и от която виждам само няколко стъпки, но те ми стигат. Нямам търпение да отида до другия завой, до другото дърво, и да видя какво ме чака там. Нямам търпение да изпия всяка капчица информация, която ме превръща в по-разбираща, по-прощаваща, по-обичаща, по-присъстваща. Тук. И сега.

По-късно отидох да взема Ради от училище. За него това беше последния учебен ден за тази учебна година. Беше вълнуващо. Направихме снимка с учителката, която е страхотна, и която няма да е негова учителка в следващата година. Системата тук е различна от България, всяка година децата имат нов клас и нов учител.

От догодина Ради ще е в първи клас и ще ходи на училище по цял ден. Това е една мисъл, с която имам да свиквам. Тази година за него беше много успешна. Покри 99% от всичките тестове, които им дадоха. Чете книги за втори и трети клас, и решава задачи за втори клас. Нещата при него се случват много лесно и аз съм извънредно щастлива от този факт. Той винаги е бил изключително зрял за възрастта си. Още докато беше на 2 години можехме да си водим разговори като с възрастен, обясняваш едно нещо един път и той е разбрал, не е имало тръшкания и чудесии, както повечето му връстници.

После отидохме с Ради на кино. Само ние двамата. Аз се вълнувах като на първа среща, защото не се случва всеки ден да прекарвам време насаме с него. Ядохме пуканки, гледахме Кунг-фу Панда, смяхме се. Сърцето ми е пълно.

Цветята ми цъфнаха на моя ден. Ако сте се опитвали някога да снимате идентифициран летящ обект ще знаете колко е трудно и ще разберете може би защо Дени изглежда малко особено на снимката по-долу:

По-късно вечеряхме вкъщи, защото не искахме да разваляме радостното пляскане на деца в детския пластмасов басеин. От което няма снимков материал.

Беше чуден ден и аз съм пълна с енергия и ентусиазъм за предстоящата година. Така, както никога досега.

Три пред шест

2011-06-05T20:02:00.000-07:00

Колкото и да ми е невероятно е факт. Утре съм рожденичка.

През последните седмици очаквах да ме връхлети подобаващата пред-рожден-ден-на депресия, но тя упорито не се появяваше. Но аз толкова вярвах, че няма начин да не се случи, че то наистина се случи. Като мълния ме порази и вчера и днес и изпадам в носталгични настроения по минали щастливи дни, които сега ми се виждат много по-щастливи, отколкото може би са били.

Сълзите напират от сърцето ми в очите ми, а въпросите не спират да преливат в главата ми безспир, като вода през пробита язовирна стена. Какво можех да направя по друг начин? Къде сбърках? Как да го променя?

Може би е облекчение и предстартова треска, че се чувствам в края на един път, и началото на друг. Чувствам, че утре ще оставя зад себе си един период на интензивно учене от всякакъв характер, но най-вече личен. Период на много промени. На целия ми живот, но най-вече на мен. Период, който съм щастлива да напусна и да стъпя в следващия, който вярвам ще бъде по-вълнуващ, по-щастлив, по-удовлетворяващ. Защото такъв съм си го поискала.

През изминалата година научих много и започнах да се ценя много повече. Още не съм започнала да се обичам много, но съм на път. Разбрах, че съм много по-силна отколкото някога съм очаквала. И разбрах какъв е най-важния урок, който трябва да науча - да обичам. Да обичам с цялото си сърце. Всичко. И хубавото. И лошото.

Това е най-трудният ми урок. Но аз съм добра ученичка. Винаги съм била. И знам, че с много репетиции ще успея. И знам, че когато не успявам, нещо се набива в очите ми, което да ме сложи отново на правилната честота.

Точно когато се спускам по спиралата на негативизма и отчаянието, се случва нещо, нещо неочаквано, което да ме издърпа нагоре. На слънце. Нещо като това сърчице, което случайно се появи в накиснатата тава в мивката:

или това сърчице, на пода на стаята с играчките:

или пък това, на паднал косъм на килимчето в банята:

или пък това мазно петно, между други мазни петна на пода на гаража:

Честит рожден ден на мен. Очаквам с нетърпение да видя какво ми носи три до седем.

Топло

2011-06-04T04:57:00.000-07:00

Тук вече имаме лято. Е, все още имаме и ранна пролет през ден, което е малко изтощително, но като цяло сме прибрали зимните якета и обувки и прекарваме повече време навън.

Нещо, за което мечтаех цяла зима вече е факт, а именно - карането на колела.

Дени засега се вози, поне докато краката й започнат да стигат педалите, за после ще видим.

Ради е на път да завърши предучилищния клас. Всъщност, в понеделник им е последния ден, и след това ще има 2 месеца и нещо почивка. За тази почивка съм планирала много посещения по паркове и площадки с колелетата, много ходения до парка с пръскалките, плаж, библиотеки, кино. О, и сладоледи! Безгрижие на хоризонта!

Много са ми хубави моментите, в които Ради играе или се грижи за Дени. Разтапят ме тотално...

Баща и син, както бях казала в по-предишен пост са си от една кръвна група.

И едно малко сладко момиченце:

Уроци на живота

2011-05-30T05:02:00.000-07:00

Днес ще говорим за това как трябва да престанете да вярвате, че имате нормално семейство. Семейство като всички останали. Нормален живот по график, който тече гладко и спокойно, и в който всичко е предсказуемо. Не. Просто трябва да се разделите с тази идея. Веднъж и завинаги. Особено, когато получавате сигнали за това ежедневно и ежечасно. Приемете ги, и давайте нататък.

Сигнали като например този в ранна сутрин на първия ден от дълъг уикенд, мъжът Ви се събужда, и първата му работа е да си налее малко кафенце. Какво ненормално има тук ще кажете. Ненормалното е, че това е първото и последно нормално за тази сутрин. После излиза навън да си вземе вестника (добре, излъгах, има и второ) и съответно се оглежда наляво и надясно (а, ето и трето). После се прибира на бегом и се провиква:

- Съседите през две къщи са опънали някакви шатри и са изнесли столове и маси.

- Е, и? - повдигате вежда Вие, и си отпивате бавно от кафето, и си клатите крака, точно както се полага в една ранна сутрин на дълъг уикенд, особено когато децата Ви още спят.

Грешка. Особено когато едното Ви дете още спи, защото другото точно отваря вратата на стаята си, сънено, по фанелка, гащи и боси крака.

И кадъра се повтаря. Вече към друг участник. Мъжът Ви се обръща към полусъбудения Ви син и казва:

- Съседите са опънали шатра и са изнесли маси и столове. Може би имат гаражна разпродажба.

- А може би просто си чистят - отговаряте Вие, все още надявайки се хванете изплъзващата Ви се спокойна и лежерна сутрин.

- Качи се на колелото и иди да видиш дали е гражна разпродажба - казва мъжът Ви на синът Ви.

А синът Ви само това и чака. Нали са си от една порода, скача бързо в едно долнище и едни джапанки и се мята на колелото. Отърчава до съседите през две къщи и се връща с вик:

- Татеееее, гаражна разпродажба е!

Мъжът Ви съответно на свой ред скача в едно долнище и едни джапанки и отърчава към съседите през две къщи. Има-няма 5 минути по-късно се завръщат двамата доволни с едно колело за синът Ви (почти ново) за $5,00, и с новината, че са придобили и една бягаща пътечка за $20,00. Скачат във колата и отиват да я натоварят.

Като се върнат, я инсталират в гаража по диагонал. И синът Ви започва да "тренира" на нея през целия ден.

На другата сутрин от дългия уикенд, синът Ви се събужда. Отваря вратата на стаята си в същия екип - фанелка, гащи и боси крака. Насочва се към вратата за гаража, и когато го попитвате къде точно отива, той Ви отговаря, че отива да тренира. Вие го убеждавате да си обуе едно долнище поне, ако не първо да закуси и тогава. Той се съгласява за долнището, но не и за закуската. И излиза навън. След малко чувате бръмченето на бягащата пътечка и тупкането на босите му крака по нея.

Дъщеря Ви, която през това време е на ръцете Ви, чакаща своята закуска, започва да се опъва и огъва и иска да излиза и тя. Вие вдигате ръце, обувате й обувки и я пускате навън, след което излизате и Вие с две чинии в ръце. Една за дъщеря Ви и една за синът Ви. Кой е казал, че масата се използва за ядене?!

Нахранвате децата си в гаража. После генерално вдигате ръце и позволявате на дъщеря си да "тренира" и тя на бягащата пътечка. За първи път, и без да я държите. Незнам защо очаквайки, че тя знае какво да прави.

Всичко е наред, за тези които се интересуват - няма жертви. Има само едно семейство, което си прави каквото си иска и няма кой да го сложи в пътя. А нужно ли е въобще?

Ради(о) Ереван

2011-05-30T04:55:00.000-07:00

Попитали Ради(о) Ереван дали хубаво са си играли с двете момченца, които ни бяха на гости, и той отговорил:
- Да. Ама виж какво сме направили без да искаме:

А именно, целия под на гаража е случайно надписан с тебешир. А самият тебешир (цялата 2 кг. кутия) е случайно настъпван. Отново и отново.

Без да искат.

Теория на невероятностите

2011-05-25T20:04:00.000-07:00

Преди време си мислех, че шанса да сложа на дъщеря си две кукуриги клони между нула и минус безкрайност. Там някъде ми се струваше, че попада и шанса да направя снимка на децата си, на която и двамата гледат в обектива.

Е, днес тези два шанса рязко промениха посоката си.

Отказах се да се боря с косата на Дени, която не задържа шнола за повече от 5 минути. Предадох се и й направих кукуриги. Не едно, а две.

А освен това успях да ги снимам и двамата гледащи в камерата. Може би трябва да пусна тото.

Ради(о) Ереван

2011-05-25T19:44:00.000-07:00

Тази сутрин закъснявах за работа (както всяка друга сутрин). Изхвърчайки от къщи и мятайки се на колата се сетих, че съм си забравила телефона. Провикнах се келешейки се на полу-русенски през полуотворената врата на колата:

-Муци, забравих си тилифона!!

А Ради, който си обуваше обувките, за да отива на училище, ме изгледа много особено. Едно такова продължително и зачудено.

-Какво? - попитах го недоумяваща неговото недоумение. А той каза:

-Мамо, ти каза, че си си забравила телефона, а аз чух, че си си забравила силикона.

Кражба, и как винаги се набутвам в шамарите

2011-05-20T03:32:00.000-07:00

Незнам как го постигам това, но винаги успявам да се впусна в мероприятия, които ми отнемат повече време и енергия, отколкото предварително очаквам. И незнам как се получава, че винаги в такива периоди се чувствам изключително жива и концентрирана, правя дълги списъци със задачи за изпълнение и час по час отмятам по нещо. А отвътре ме изпълва едно такова странно удовлетворение. Какъв човек съм аз?? Защо не ме свърта на едно място и непрестанно трябва да правя нещо, за да се чувствам добре?

По-средата на една изключително натоварена седмица в списъка ми с работни и лични задачи, съумях да организирам с учителката на Ради да отида и да помагам в училището за 1 час. Откраднах си половин ден от работа и се насладих пълно на всяка минута шеметна активност. Все повече си мисля, че трябва да си сменя работата. Това седене зад компютъра по цял ден изпива всичката ми енергия.

Преди училището тичах от магазин на магазин да направя последни покупки за тържеството в неделя, с чиято организация помагам, докато слушах новата си придобивка, която буквално трептеше на моята честота.

По-късно в училището бях щастлива да се запозная с децата от класа на Ради и да участвам в един учебен час. За училището им има да пиша някой път по-нашироко, защото всеки път съм изумена от амбициозната им програма и учителски подходи. Неусетно правя паралели с моите ученически години и за съжаление "тъп**е американци" (както някои непрестанно ги отъждествяват) печелят по-точки. Но за това друг път.

А вечерта след работа седнахме отвън на приказка и гледахме малката панта как не спря да бръмчи. Един приказен ден. Ето малко снимки:

И ето как един малък 8 кг., с размера на едногодишно дете човек се катери по пързалката, само след 1 урок от нейната физиотерапевтка:

Неделно

2011-05-10T03:52:00.001-07:00

Неделята прекарахме основно навън. Жадни за слънце и зеленина. Както казах в по-преден пост - най-после е пролет и всички сме щастливи.

Ради срещу Пикасо

2011-05-10T03:39:00.000-07:00

Още от ранна детска възраст Ради имаше особен (според мен) усет за рисуване. Имаше желание да използва всички налични цветове едновременно и един върху друг. Тази му страст продължава и до ден днешен и единствено тукашната култура ме възпира да го изкритикувам. Конструктивно.

Още помня как му купувах бели гипсови влакчета и той ги правеше шарени-та-шарени отгоре до долу без никаква (според мен) логика. Но това е изкуството - всеки вижда нещата различно и аз ни най-малко не се опитвам да наложа моята гледна точка, а именно, че колелата на влака са черни, а влакът може да бъде зелен, син или някакъв друг цвят, а прозорците да оставим недооцветени.

Както и немога да се опитвам да му обясня, че листата на ананаса са зелени. Обикновено. Когато не са кафяви.

Малко ме е срам да си призная, но винаги съм смятала, че рисуването не е от силните страни на Ради. Затова бях изненадана, когато прояви желание да ходи на кръжок по рисуване. Или "боядисване" както той го нарича. Още по-изненадана бях, когато след първия път продължи да иска да ходи, и все още ходи с голямо желание.

Аз с трепет очаквам неговите творения, защото все още имам страх в себе си, че няма да мога да позная какво точно е нарисувано на картината. Тази събота обаче разбрах, че се притеснявам напразно. Ради се прибра от клас по рисуване със следното:

Аз го погледах и с половин уста го попитах:

- Ради, това какво е, ананас ли?? - надяваща се да е ананас наистина, защото не ми се искаше да му наранявам чувствата, ако се окажеше нещо друго. Като горяща в сини пламъци къща, готова да бъде изстреляна с прашка, римски легионер, или индианец с пера на главата.

Но каква беше изненадата ми, когато Ради троснато ми отвърна:

- Да. Ананас е. И ВСИЧКИ познаха.

И се намръщи.

Най-после

2011-05-07T04:33:00.000-07:00

Най-после е пролет. Най-после днес вече ми беше топло със зимното палто. Най-после вече можем да прекарваме часове навън, вместо да смъкваме всички неща по близките рафтове със скорост всички неща в минута и после да ходим в купчини. Дискове. Книги. Играчки. Пластмасови чаши. Купи най-различни. И черпаци.

Дори цветята ми най-после започват да приличат на цветя. И дървото скоро ще цъфне. Най-после започвам да виждам дълги разходки с колелетата и вечери-пикник в парка, йога на двора по залез слънце, късни следобеди на плажа и джапанки и потници (потник ми е любима дума, за тези, които не знаят).

А в края на деня вана с пляскане по водата с всичка сила, докато отговорния по къпане също е изкъпан, с писане по плочките с измиващи се маркери. Да, разрешавам да се пише по плочките с измиващи се маркери. Особено хубаво ми е, когато надписа гласи "Мамо, обичам те."

Уроци на живота

2011-04-28T03:48:00.000-07:00

Днешният урок е за това как да не си правим сметки без кръчмар. Как да престанем да си вярваме, че можем да си направим план, макар и елементарен, който да се случи точно. Точка по точка.

Представете си например следната случка - Великден е, и Вие от седмица и нещо преди това кроите планове за това как ще облечете децата в съвпадащи цветове, как ще ги снимате на двора, и как веднага ще публикувате снимки за радост на малки и големи.

С тази страхотна идея в главата Вие се втурвате да пазарувате пролетни дрехи на децата, решавате, че искате да ги облечете в бяло. Като по чудо намирате всичко, което Ви трябва в рамките на един откраднат следобед. Весела и щастлива се прибирате вкъщи и се залавяте на направите диадемата на малкото дете, която да завърши белия тоалет. Диадемата се получава сполучлива, според Вас, и Вие щастлива очаквате неделния ден, за да направите снимки.

В неделя обаче, единствено Вие сте настроена за снимки. Правите хаотични снимки на двамата, но непрестанно нещо некрасиво Ви играве ролята на фон. Намирате място, което Ви харесва за фон, дървената ограда, и моментално си представяте чудната снимка на двамата до оградата, в белите дрехи, гледащи в обектива и усмихнати. Синът Ви обаче, си върти очите от досада през цялото време, а малкото Ви дете непрестанно излиза от кадър. Или диадемата (която му е малко широка) му пада над очите и му прави ушите щръкнали.

В крайна сметка след десетки изщракани снимки, най-сполучливите се оказват ето тези:

В това време, батерията на апарата Ви подсказва, че скоро ще сдаде багажа, и Вие се втурвате да направите колкото можете повече снимки. Снимките, на които успявате да хванете дъщеря си на фокус, са тези, на които роклята вече е изцапана с шоколад.

Толкова за мечтаната Великденска фотосесия.

Прибирате се вътре и полудоволна искате да сложите батерията на апарата да се зареди, за да може да свалите снимките и да ги споделите със света. Е, това разбира се не е по силите Ви - зарядното е изчезнало безследно и се появява дни по-късно, когато вече никой не е настроен на Великденска вълна.

Но Вие се усмихвате, защото животът е хубав!

Уроци на живота

2011-04-10T19:00:00.000-07:00

Днес ще говорим за Наполеон в мен. За това как си мисля, че го има в мен, и за това как обича да изскача през прозореца в най-неподходящите моменти.

Откъде-накъде Наполеон ли? Ами останала съм с убеждението, че е можел да прави по 8 неща едновременно, и затова ми харесва да се сравнявам с него. До скоро се пуках вътрешно по шевовете от гордост, че мога да правя няколко неща едновременно и то все качествено. До скоро.

Представете си например следната случка. Петък вечер е и си пътувате към къщи от работа. Сърцето Ви бие радостно в гърдите, защото е петък вечер. И защото си пътувате към къщи от работа. И още защото ще водите децата на рожден ден. При последната мисъл сърцето Ви прескача един удар, защото си представяте нелеката задача да приготвите две деца и себе си за излизане, опитвайки се да запазите къщата в що-годе приличен вид, във време, в което половинката Ви ще е на работа. Но силната музика в колата Ви отвлича вниманието Ви, отпуска нервите Ви и ви настройва за веселба. Петък вечер - време за купон!

Прибирате се вкъщи, разменяте няколко правостоящи думи с половинката си преди да излезе за работа, затваряте вратата след него и оглеждате ситуацията - чиниите - измити, играчките - поприбрани, Дени - висяща на крачола на панталона Ви, Ради - играещ на игра на телевизора. Решавате, че първо ще нахраните малкото, ще облечете децата, после себе си, и ще се качите в колата весели и щастливи.

Малкото е във фаза, в която действието хранене се извършва на кухненската мивка, с пусната леко чешма. Защото ако не е на кухненската мивка, действието хранене просто не се извършва. А Вие сте една твърдо решена да нахрани детето си майка, в чиито случай целта оправдава средствата.

Инсталирате малкото на стола до мивката, и се въоръжавате с лъжица и купа супа. То си мокри ръцете и почва да иска всичко, което му е в полезрението - черпак, лъжица, чаша, капак на тенджера - да ги слага в мивката и да играе с тях. Най-интересен се оказва черпака, който се пълни с вода и после се излива обратно. Поне половината попада обратно в мивката. А другата половина попада по стола, шкафа, и накрая пода, където точно стоят краката Ви. Добре, че сте предвидлива и сте си събула чехлите. Малкото се нахранва, докато вие гордо подплисквате умножаващата се вода по пода с краката си. Задача номер едно - изпълнена. Тъй като образът на добрата домакиня все още не е заличен от съзнанието Ви, решавате да сложите кухнята в ред преди да преминете към следващата задача. Слагате малкото на шкафа до мивката и с бързи и отривисти движения измивате чиниите и избърсвате пода. Слагате всичко в ред и се запътвате нагоре да приготвяте дрехи на децата.

На първото стъпало, чувате Ради:
- Мамо, гладен съм!
- Аз мислех, че ще ядеш на рождения ден!
- Ама гладен съм! - провиква се той от дивана и Вие правите кръгом към кухнята. Топлите му яденето и му го сервирате на масата в кухнята.
- Мама храни! - казва Ради, който от едно известно време се вбебевява генерално.

Вие разбира се, се замисляте за момент, но в крайна сметка събирате купичка, лъжичка, хляб, и Дени, перманентно закачена на единия Ви лакът, и отивате към дивана. Нахранвате 6-годишния си син, умело отблъсквайки опитите на Дени да извади ориза от купичката, да Ви открадне хляба и да го натроши по мокета, или да Ви измъкне лъжицата от ръката. Точно, когато сте овладяли положението и сте успели стратегически да разположите Дени и яденето на Ради, когото храните с едната ръка, а с другата държите книжката, която четете на Дени, се чува:

- Мамо, жаден съм!

Мърморейки под носа си, че ще слагате ред в тая къща, взимате Дени на ръце и отивате да вземете вода за Ради. После събирате съдовете, отново слагате Дени на шкафа до мивката и отново измивате и слагате кухнята в ред. И отново се отправяте нагоре да вземете дрехи на децата.

Приготвяте дрехи на Ради, и докато той се облича приготвяте дрехи на Дени, която неотлъчно седи на ръката Ви. Понякога, когато Ви натежи, или Ви омръзне да я носите като перманентен трети горен крайник, я пускате на земята, а тя след 2 секунди е увиснала на панталона Ви и прави ходенето опасно, да не кажа невъзможно. Затова размисляте и отново я вземате на ръце.

Оставяте Ради да се облича и отивате да сменяте памперса на Дени. Тя разбира се не е хич кооперативна - гъне се като дъждовен червей на малкото място, докато се опитвате да й закопчеете памперса, смее се и се опитва да се измъкне от ръцете Ви. Хвърляте един безпомощен поглед в огледалото и чувате:
- Мама обуе чорапи Ради!

- Хайде обуй се ти де, можеш! - казвате Вие, изнервена от бебешкото говорене.

- Не могаааааааааааааа! - извива той, а Вие довършвате криво-ляво памперса и се впускате на помощ.

Ради е готов, остава Дени и Вие, мислите Вие, и мечтаете за момента, в който ще седнете в колата и ще се отпуснете.

С Дени на ръката Ви изваждате нейните дрехи и започвате да я обличате. Тя съответно се опитва да Ви избяга и смеейки се се щурка по леглото.

- Мамо, сложи ми гел на косата!

С една ръка слагате гел на косата на Ради, а с другата държите Дени да не разхвърля приготвените изгладени дрехи. Обличате я и я паркирате на дивана до Ради, докато изгладите своите дрехи. Бързо изтичвате надолу при дъската за гладене и действате бързо, но след секунда чувате малките крачета да тупкат по пътя към вас.

-Ааааааааааа! - казва Дени, когато Ви открие. Вниманието й мигновено се насочва към кабела на ютията.

-Ради, ела я вземи, че ми дърпа кабела на ютията!! - провиквате се Вие.

-Дени, ела при Ради, ела, ела! - извиква Ради, но Дени не му обръща никакво внимание. Премества се от кабела на ютията до коша с ролки тюл за балетните полички от магазина и започва да ги дърпа и размотава по пода. Разни цветове тюл се омотават под краката й, но Вие само си казвате "Няма значение, по-добре това, отколкото кабела на ютията!" Коша с панделки, в съседство на коша с ролките тюл, е следващ подред. Ролките панделки политат към пода една след друга, размотават се качествено и се оплитат.

Най-после изглаждате дрехите и прибирате ютията. Зарязвате панделките и тюла за по-добри времена и отивате към банята да си оправяте косата. Дени идва по петите Ви. Със замах отваря горното чекмедже и почва да вади съдържанието на земята - студена кола маска, нови самобръсначки и четки за зъби, извивачка за мигли, която залепва на окото си преди да тупне на пода.

- Мамо, каква кола искаш?

- Моля?? - провиквате се Вие през бръмченето на сушоара.

- Каква кола искаш? - повтаря Ради.

- Черна! - отговаряте Вие и смятате темата за приключена.

- Кой ти е любимия цвят за всичко? - Ради цъфва на вратата на банята.

- Незнам, нямам любим цвят за всичко - отговаряте Вие, сушейки косата си и наблюдавайки с крайчето на окото си Дени да не извади някое животоопасно нещо от чекмеджето. Препъвайки се в купчината неща на пода в банята отивате в стаята и започвате да се обличате.

-Ака ми се! - надава боен писък Ради, а Вие се чудите как така Дени не виси на крачола Ви. После чувате тракането в кухнята и разбирате, че като се качите горе ще видите по пода всички черпаци, и всевъзможни кухненски посуди извадени от шкафовете. Въздъхвате и продължавате да се обличате.

Оглеждате бъркотията от панделки и тюл по пода преди да излезете от стаята. После спокойно изгасяте лампата. И затваряте вратата. Наполеон е изскочил през прозореца. Не знаете в кой точно момент, но е факт.

Качвате се горе и в кухнята виждате точно каквото очаквахте - прибори, пластмасови чаши, тенджерки и капаци се търкалят по плочките, а Дени седи по средата и пъха неща едно в друго. После ги вади и пак ги слага.

Хладнокръвно приготвяте бебешката чанта - памперси, комплект дрехи, бисквити, шише мляко, като внимавате да не настъпите черпаците по пода.

Обличате якетата и обувките на децата, изгасяте лампата и зарязвате всичко както си е. За после. Копнеете да закопчеете децата в седалките им и да седнете на своята.

И да си отдъхнете.

Радост

2011-04-07T03:40:00.000-07:00

Часовете след докторския преглед на Дени са най-радостните часове в моя живот сега. Часовете, в които тя вече е измерена, числото е записано в нейната графика, докторът си е казал, каквото си е имал да си казва и е, каквото е. Часовете, в които не се притеснявам за това какво и колко е яла през деня, и мога съвсем спокойно да й дам ягоди за вечеря (43 калории за 1 чаша ягоди). Вече трета година живея в тих ужас от докторските прегледи. Не мога да се оттърся от чувството, че това е един тест за нас като родители. Как сме я хранили, как сме я гледали, колко е качила. Бебешкият кантар се е превърнал в мебел в спалнята ни. Когато ме питат дали я меря всеки ден, добавяйки, че не трябва да я меря всеки ден, аз лъжа. Защото я меря всеки ден, а през уикенда и по няколко пъти, въпреки, че знам, че теглото варира и така само се измъчвам.

Вчера играх щраус. Изпратих Чавдар да заведе Дени на преглед, а аз бях с Ради. Нищо не ми пречеше да отида, но не можех да се накарам. Почти както саморъчно направена кола-маска, намазваш и просто не можеш да се накараш да дръпнеш. Нещо такова. Но затова пък изживях едно много интересно изживяване. Ради стоя с мен на работа половин час и през това време моите колежки дойдоха да се запознаят с него, поговориха си, питаха го неща, охкаха и ахкаха колко е сладък и как хубаво говорел (те знаят, че не говорим английски вкъщи). Аз стоях глупаво нахилена, сърцето ми биеше бясно в гърлото ми от щастие, гордост, че той е мой. Сега. Че е толкова спокоен и възпитан. Че ми е даден. Сълзи напираха в очите ми дори, едва ги удържах.

После отидохме да пазаруваме в любимия ни магазин, и когато Чавдар ни се обади да каже, че всичко е наред, че Дени е качила повече от половин кило за 3 месеца, че вече е в 75% на графиката на Wolf-Hirschhorn за тегло, че ни е похвалил за добре свършената работа, че е харесал много всички неща, които може да прави, аз се успокоих. Извадих главата от пясъка, оттърсих се и се огледах. Светът е едно хубаво място всъщност. И напазарувах всичко, което Ради поиска, и което едно малко гласче ми прошепна в ухото. Тоест, не непременно най-полезните и най-хранителни храни за детския организъм, но много важно. Празнуваше ми се. Сега имаме 5 различни торби чипс на шкафа в кухнята, но ми правят кеф.

И така, гилотината падна и ни пропусна. Следващата е планирана за началото на юни.

Крачици

2011-04-05T03:51:00.000-07:00

Всяко пътуване започва, казват, с една крачка.

Всяка игра от няколко елемента започва с един. За нас това е бутането на бебешката количка. Нищо, че Дени вади бебето за единия крак и го остава да виси с главата надолу. Или го хваща за диадемата, която е закачена за дрешката на бебето и то виси полуобесено. Нищо, че изпуска малкото бебе на земята, минава с количката отгоре му и го настъпва без да й прави впечатление. Нищо. Храненето, приспиването, гушкането на бебето в количката предстоят.

Терапевтките на Дени казват, че според тях тя започва да разбира по малко английски. Има нещо вярно в това, защото снощи, докато тя ми помагаше в кухнята, си тананиках една песен, която ми се беше запечатала в главата през деня. Като казах "Shake, shake, shake" (в превод "друс, друс, друс"), тя започна да си друска ръчичката все едно държи дрънкалка. А освен това като кажеш "Bye, bye" ("довиждане") започва да маха с ръчичка. Видеото е с не особено хубаво качество, защото както Дени заставаше на главата си и се търкаляше, така и аз.

Ради(о) Ереван

2011-03-26T04:51:00.001-07:00

Пътувахме в колата, аз, Ради и Дени, и моят телефон се самоизключи. Понеже е изпускан на земята няколко пъти, батерията му се размества и не прави контакт.
Прецених, че не е много удачно да се опитвам да го ремонтирам карайки, затова го подадох на Ради и му казах да види дали не може да го оправи.

И той го оправи. Подавайки ми го оправен и работещ ме попита:

- Знаеш ли как да си го оправиш ако пак се случи?

- Как? - попитах, въпреки, че имам известно понятие от проблема, не ми се искаше да му прекършвам ентусиазма.

- Ами първо, опитваш да натискаш всички копчета. Ако не работи, изваждаш батерията и я слагаш обратно. Ако и тогава не работи, го даваш на някое момче.

Щастие

2011-03-21T04:08:00.000-07:00

Дени проявява все повече характер и предпочитания. Най-новото двайсе е, че обича да си облича якето и да си носи чантата, а това ме изпълва генерално.

Когато си науми, че й се излиза навън, отива, започва да си дърпа якето, взима си чантата и застава до вратата. И крещи докато не благоволиш да я изведеш.

Онзи ден изрових от гардероба едно елече, което сега й става сравнително добре. Това елече се превърна в абсолютен хит. Не пожела да го съблече дори за миг. А когато беше облечено, трябваше и да е закопчано. Джобчетата му са допълнителен бонус. Вижте сега дали не струи пълно и истинско щастие от тези снимки:

Накратко, топ 3 на най-любимите елементи в една дреха се състои от: качулка, джобове и закопчаване. Случвало се е да си намери едно горнище с качулка в изпраните дрехи, да го издърпа и да иска да й го обличам. Веднага.

Искам накратко да спомена срещата, която имахме с терапевтките миналата седмица. В някои категории поставят Дени между 15-18 месеца, а в някои между 18-24 месеца. Процента изоставане е сравнително същия. 30-40% за различните неща. Най-висок е процента изоставане в говоренето, големите движения (скачане, тичане, баланс), и в някои елементи на умственото развитие като показване на картинки по книжка, играене на игра с няколко стъпки (хранене на бебето, приспиване, слагане в количката, бутане в количката), сортиране на предмети по общ признак.

Изброявам всичко това много набързо. Не мога да не си призная, че тези срещи все още ми пресичат белтъците, но няма да се впускам в излишни драми.

В момента Дени вече показва по картинките в книжката. Аз през цялото време знаех, че тя знае кое какво е като я питам, но упорито не показваше, защото е упорита първо, и защото беше заета да листи страниците от книгата. Сега обаче й заклещваме книгата и чакаме да покаже картинките и чак тогава й позволяваме да обърне страницата.

Играенето на игра от няколко части? За това много не се притеснявам, защото Ради все още не е стигнал дотам като че ли. Колкото до Дени, тя реално играе някоя и друга игра от по няколко части - като миене на чинии (променяне на струята на водата, взимането на гъбата и сапунисването на чинията, наливането на вода в чаша и изливането), но това не е игра, която терапветките са наблюдавали, а те са малко неверни Тома що се отнася до нашите наблюдения.

Сортирането на предмети по общ признак все още имам да се обучавам какво точно представлява и какво точно помага и ще я пробвам да видя как се справя.

Оставям ви с малко снимки от вчера. Когато времето позволи да излезем и да поиграем навън за радост и на двамата.

И последно една снимка, която много ме радва, заради кръглото коремче!

Зъбче

2011-03-21T03:56:00.000-07:00

Ради загуби първо зъбче! След седмици на клатене, зъбчето се предаде, за да даде път на новото.

В последните няколко седмици се обучавах по въпроса какво да очаквам като на детето му падне зъба. Оказа се, че по тези земи живее една Фея на зъбчето, чието хоби е да събира паднали детски зъбчета. Точно както на Дядо Коледа му е хоби на прави подаръци на послушните деца. Или както на Дейвид Линч му е да събира употребявани дъвки в буркан. В хладилника.

И при нас дойде тази Фея на зъбчето. За съжаление не я видяхме, защото сме спали като е дошла. Но е прибрала зъбчето и е оставила на Ради едно писмо с една паричка.
В писмото пише:

Скъпи приятелю,

Поздравления! Виждам, че ти е паднало първото зъбче! Ти порастваш толкова бързо! Толкова бях щастлива да дойда у вас и да се уверя лично!

Много ти благодаря, че си оставил красивото си зъбче за моята колекция. Аз ти оставям малко парички в замяна. Получаваш малко повече този път, защото това е твоето първо зъбче!

Гордея се с теб, ти си свършил чудесна работа с миенето на зъбите. Моля те, продължавай да ядеш много пресни плодове и зеленчуци и други хубави храни, за да може зъбките ти да са здрави и силни.

Моля те поздрави твоя зъболекар от мен. Ще те видя следващият път, в който загубиш зъбче, но ти няма да ме видиш, защото Феята на зъбчето може да дойде само когато момченцата и момиченцата спят.

С обич,

Феята на зъбчето

Игра

2011-03-11T04:25:00.000-08:00

Любимата игра напоследък у нас е тази със зеления дюшек. Една позабравена любима игра на Дени е апарата и както ще видите само ме преследва да ми го вземе и не може да се концентрира съвсем в друго. Но иначе, когато не е разсеяна с апарата и как да го изкопчи, пада голям смях, търкаляне по пода, цвърчене и прочие.

Ради много хубаво я забавлява! Истински батко, какъвто аз винаги съм мечтала да имам.

И изгрява слънце

2011-03-06T20:30:00.001-08:00

Много често, когато съм свидетел или потърпевш на разтърсваща (тъжна) житейска ситуация, не мога да проумея как ще настъпи нов ден. Как слънцето ще изгрее отново и животът отново ще ни увлече в безмилостно ежедневие. Как случката никога няма да изчезне, но споменът ще избледнее, болката ще затъпее, раната ще зарастне. Но всъщност се случва точно това. Вятърът духа. Слънцето грее. Земята се върти.

Животът продължава.

Аз сега избирам да вярвам, че имам присъствие в моя свят. Че лампата над компютъра не примигва току-така от няколко дни насам. Че усещам енергията на това присъствие около мен. Мамето. Почти я виждам седнала на малкия диван върху свития си крак. Седи небрежно и е просто там. С мен. С нас. И от това ми става хубаво и малко тъжно. Маме, остани. Не си отивай от мен.

Ето малко от нашето ежедневие от последните дни.

С обич

2011-03-05T04:34:00.000-08:00

Гостуващ писател: Тони. Защото както птичката от "Птиците умират сами" се набожда на тръна до смърт, така и аз. Не искам да забравя нито един детайл. Нека да боли.

Казват, че най-голямата грешка на родителите била да подготвят децата си прекалено рано за това колко „сериозен” е животът.
Казват, че всяко дете има нужда да играе, да се чувства свободно и да бъде обичано, за да порастне и да се превърне в уверен, добронамерен, обичащ и креативен човек.
Може би нещата, които ни се случват и с които се съобразяваме, ни карат да порастваме, и ни внушават колко отговорно и сериозно е всичко, което правим, и за съжаление бързо забравяме да играем, да танцуваме, да се забавляваме и да живеем с леко сърце.

Благодарна съм за детството, което съм имала, всъщност именно мамето и дядо го направиха стойностно, мило и щастливо. Всеки ден заедно с тях беше изпълнен с жизнерадост, обич, внимание, смях и безгрижие.

Помниш ли? Бяхме на мамето принцесите. Тя се гордееше с нас, бяхме семейство за пример, винаги една класа повече от останалите, които казваха „Софиянките дойдоха!”.
Към твоите спомени добавям вендузите.. саварините.. баничките за закуска... следобедното кафе... събирането на конци от пода, за да помогнем на мамето.... „двете лъжички”, които Дядо молеше Мамето да му сложи от яденето.... обувките на Мамето, на които никога не изтъркваше подметките...... червения й педикюр...... петуниите и сенника на терасата....... чаршафите на червено каре, които миришеха на чисто....пускането през терасата на въженце, на което висеше бутилка с вода....чергата и парцалите....”буля пацарунка”......”филан кишията”....”на манджо у...” ........тампоните със спирт в ушите и в нослето след баня....да чакаме бойлера да стопли вода....шума от шевната машина....мазането на парапета на балкона с амоняк, за да гоним комарите....пощенето от въшки.....
Толкова малки на пръв поглед неща, но те са част от нашия скъп семеен „фолклор”, който сега истински ми липсва.

Обещах да ти напиша писмо и да ти разкажа за деня, в който изпратихме Мамето, но поради това, че имам проблем с изразяването на емоции, не го правих досега. И защото все още не мога да се оттърся от вредния навик да не си казваме всичко, за да „не се притесняваме” и „тревожим” допълнително.

През твоите очи, може би, би изглеждал различен този ден... в моите беше тъжен, но неосъзнат. От тръгването ми от София, до прекрачването на прага на дома на Мамето и Дядо, не исках и не можех да повярвам, че тя си е отишла. Искаше ми се да върна времето назад, Мамето да отвори вратата, да каже: „на мама златното момиче” и да ме прегърне.

Тя обаче лежеше в хола, прегърната от червени карамфили и бял воал. Дори не можех да вляза и да я погледна, искаше ми се да е сън, от който ще се събудя. Беше прекалено студен сън, истинска Русенска зима - тъжна и сякаш вечна.

Утрото, в което я изпратихме беше снежно, ветровито и самотно. Целунахме я за последен път..Дано душата й да е спокойна.

В този ден спомените тежаха в сърцето...
А празната къща? Какво ще се случи сега с нея, с вещите, с мебелите, албумите? Кой решава какво да бъде запазено и какво да си отиде безвъзвратно, както тя си отиде? Не зная.

Знам само, че чувах шепота на всяка вещ, която пресъздава моменти, хора и случки.. Огледалото и тоалетката в коридора, шкафа за обувки, портрета на леля Ваница, акумулиращата печка в хола, секцията със снимки на всички нас като деца и големи, червената кувертюра на мебелите....холната маса със снимка под стъклото...алоето.. Всичко си е точно така, както го помниш.. Непокътнато, запазено през всички тези години..Точно каквото е и в нашите спомени. Идва и нашият ред да използваме фразата: „Ех, какви времена бяха”...

Бяха, но вярвам, че ще бъдат. С нашите деца, родители и внуци.

Можем само да следваме нейният пример – на достойна, благородна, обичаща, грижовна и неповторима жена.

Синьо

2011-02-26T12:55:00.000-08:00

Искам да съм част от онова (несъществуващо) племе, което не страда за починалите. Което вярва, че те са на едно по-хубаво място и са преминали през чистилището на Земята, за да отидат там, където е вечен празник, където има само радост и любов.

Но не съм.

Искам да напиша нещо много хубаво, много силно, което да сграбчи всички пъстроцветни детски спомени с мамето и да ги съхрани. Да не позволи на времето да ги изличи.

Но не мога.

Стоя тук, ден след ден, и в главата ми е хаос. Хаос от думи, жестове, цветове. Хаос от радост, обич и безгрижие, които се изплъзват всеки път щом се опитам да ги оплета в думи.

Искам да върна времето. Искам да съм отново дете. Отново да прекарвам дълги ваканции в Русе. Дълги топли и весели дни. Просто и неповторимо ежедневие, кaквото има само в детсвото. Отново да пътувам в спален вагон от София до Русе и нетърпеливо да протягам ръце към мамето и дядо чакащи ме на перона. Искам отново да правим сапунени мехури в двора на старата къща. Искам да ги гледаме как летят нагоре към небето и променят цветовете си. Искам отново да хвърляме зелено грозде през оградата. Искам отново да гледам цветята в двора - жълти, оранжеви, розови, червени. Искам отново да ме е страх от вратата на мазето. Искам отново да разнасям куклите и парцалите по приятелки в блока, и отново да протестирам на следобедното спане. Искам отново да играя на воля в училищния двор. Искам отново да се прибирам вечер след игра и да вдишвам с пълни гърди типичната миризма на бабиния дом. Искам да стоя сутрин пред огледалото и да гледам мамето как отмята глава надолу и вчесва косата си с четка с бодлички, изписва веждите си със 100 годишен молив и слага червено червило. Искам да стоя мирно на тъмно на дивана вечер, докато правим течение и гоним комарите. Искам отново да й взимаме магнита с топлийките с шарените главички. И крокодилската ножица. Искам отново да прелистваме купищата стари Некермани и да си заплюваме неща. Искам отново да четем сборника с писма от годините. Искам отново да разглеждаме стари снимки. Искам отново да играем на радиото и да пеем с пълно гърло "One Way Ticket" и "Едно сърце". Искам отново да пускаме плочи и да сменяме оборотите от 33 на 45 и да си умираме от смях. Искам отново да правим следобедно кафе с леблебия с бързоварче. Искам да ходим на люлките в парка и да казваме "По-силно, дядо, по-силно!". Искам отново да разглеждам огромната ваза в парка, изрисувана с цветя. Искам отново да ходим на редовното месечно пазаруване и да се връщаме с пълни торби. Искам отново да ходя в близката бакалия за хляб. Искам отново да правим бурканчета с кайсиево и доматено пюре, защото има много калий, който е полезен за сърцето. Искам отново да ми лекува мамето кокоши трън с алое, което трябва да е 3-годишно, за да е лековито. Искам отново да се къпем в коритото със слънчева вода на балкона. Искам отново да чуя думи като "топлик" и "ала-палачори", "хрушчовка" и "букла". Искам отново да играем с шаловете на мамето. Искам да стоя до машината и да гледам как парчето плат се превръща в дреха. Искам също да я гледам как крои без кройки. Как меси, точи и прави питки, баници, козунаци, гъсеници, течен шоколад и сладолед. Искам отново да отивам за кайсиев сладолед във фунийка за 27 ст. Искам отново да изстудяваме диня на чешмата в банята. Искам отново да седим на масата в кухнята и да слушаме историята на нейното детство и младост. Искам отново да ни пее дълги тъжни песни преди заспиване и да роня сълзи по възглавницата. Искам отново да гледам картината с голата жена седнала на скалата, и онази с букета рози. Искам отново да се събуждам на приглушени кухненски шумове. На уют. Искам отново да слушам истории за сватбите на чичо ми и на татко ми. Искам отново да си представям приказни сини булчински рокли със златни цветя и дълги шлейфове. Искам отново да съм в онзи свят на сигурност. Онзи свят, в който всичко е наред. Онзи свят, в който се чувствах обичана и знаех, че независимо от всичко, аз винаги ще бъда обичана.

Дори и после, след време, когато вече не прекарвах ваканции в Русе, а ги прекарвах в сесии над учебниците, а по-късно и на работа, аз знаех, че съм обичана. И черпех сила от този факт. Беше ми един въображаем остров на сила и спокойствие, където в трудни моменти мислено отивах и се зареждах. Но островите ми си отиват един по един и аз трябва да порастна най-после и да търся силата си в себе си. Мамето си отиде, Мишле. Четири думи, които пронизват сърцето. Искам да спра да съм егоист и да мисля само за себе си и за изплъзващото ми се детство. Искам да си мисля, че мамето е щастлива. Обградена от всички, които е обичала и които са я обичали някога и са напуснали този свят - дядо, леля Ваница, леля Стела, леля Мица, и всички, които не познавам. Искам да мога да спра да роня сълзи тук за това, което е минало, а да се радвам, че е било. Защо е толкова трудно порастването?

Виждам я на ръба на един покрив, как се опитва да избяга, а живота я държи за малкото краче 35-ти номер. Тя се дърпа към ръба, той я държи. Когато най после тя разперва крила и се отскубва, със сетни сили, а живота остава назад запъхтян. И гледа нагоре. Към синьото небе.

Искам да спре да боли.

Сбогом, маме. Знам, че когато дойде моят ред ти ще си там и ще ме чакаш на небесния перон с дядо. И това е мъничка утеха.

Един (прекрасен) ден

2011-02-15T04:17:00.000-08:00

"Когато животът ти поднесе лимони, направи си лимонада" са казали хората и са били много прави. Не е лесно да се постигне, но постигне ли се - лимонадата е с сладко-кисел интересен вкус. Неповторим.

Вчера си взех болничен. Защото Дени е със стомашен вирус, който я прави отпусната, жална, хленчеща и мрънкаща. Останах вкъщи и се въоръжих със спринцовка в едната ръка и чаша с електролитна вода в другата и давах на Дени на малки дози през целия ден. За да не допускаме да отиде в болница за обезводняване.

Междувременно навън беше чуден ден. Топъл и слънчев, като през пролетта. Подходящ за правене на лимонада.

Затова взех Ради и отидохме да се забавляваме. Отидохме в едно студио за керамика, където си избрахме по нещо и го боядисахме както си искаме. После те ще го изпекат и гланцират и ще отидем да си го вземем.

Ради си избра буквите от името му, а аз си избрах една захарничка, която в последствие разбрах, че е съдче за съхраняване на целувки и прегръдки! Имах нужда от едно такова!

Ето полуготовия продукт. След седем дни можем да отидем да си ги вземем - изпечени и гланцирани, а дотогава ще потропвам нетърпеливо с крак.

Финални мигове в студиото - мигове за самоснимки. Ради е уникален - за секунди може да изщрака маса снимки!

Небето привечер също не беше за изпускане...

На 6

2011-02-11T03:48:00.000-08:00

Щастлива съм. Че можах да изконтролирам паниката, която пълзеше към мен от няколко дни и ми шепнеше в ухото "Ради става на 6, после ще стане на 7, на 8... времето лети, той расте...". Обичайните неща, които ми шепти около такива важни дати и големи постижения. Но този път беше друго. Този път я погледнах в очите и й казах: "Да, той пораства. Да, наближава бавно момента, в който той няма да има толкова нужда от мен, но аз точно това искам. Искам той да порастне голям и можещ, силен, независим и самостоятелен. Защото това е нормалния курс на живота и аз ЩЕ БЪДА щастлива от това."
Паниката беше много изненадана, повярвайте ми. Тръгна назад, назад, лека, полека, и се стопи.

И денят на празненството беше чуден. С изключение на тортата с розов надпис, която произведоха за нас в любимия ни магазин. Но нали сме отряд за бързо реагиране, реагирахме бързо и ни я ремонтираха. И денят продължи да си бъде чуден.

Децата се забавляваха много. Умирах си да гледам усмихнатите детски лица, безгрижни и весели, и да си казвам, че всичко е точно така както трябва да бъде.

И си умирах да гледам как за последната година са се формирали по-близки приятелства. Децата ни са порастнали, и са станали по-разумни и по-чувствителни, по-малко ориентирани към себе си, а повече ориентирани към другите.

Умирах си също да гледам как момиченцата са се превърнали в едни малки майки, и си мислех колко невероятна е човешката природа... Как мъжете са наистина от Марс, а жените са наистина от Венера. Дори от ранна детска възраст.

Умирах си да гледам Дени, която като хвана апарата не го изпусна за миг. Всъщност, докато не му свържиха батериите.

Умирах си от желание да накарам Ради да се качи на стената, заедно с другите деца, но той упорито отказваше. Вчера на родителската среща разбрах защо. Учителката каза, че е много често явление при децата, които постигат нещата лесно, без усилие, да се наблюдава едно стъписване пред нови предизвикателства. Сега остава само да му помогнем да превъзмогне себе си и да разбере, че трябва да си позволи да опита без да го е грижа за крайния резултат.

Честит рожден ден, Ради. Обичаме те. Много, много.

Голямата. Снежна. Буря. На. Средния. Запад.

2011-02-02T05:12:00.000-08:00

Аз съм човек, който от години не гледа телевизия. И затова бях изненадана в понеделник като отидох на работа и разбрах, че се очаква голяма снежна буря в средата на седмицата. Познавайки отчасти местната психика само свих рамене и си казах "Голям праз" и го забравих. В понеделник вечерта Чавдар отиде на пазар и се върна с половината от поръчаните неща, защото според него магазина бил опразнен. И се запитахме дали няма да го затварят. Ха-ха, сега ми е смешно, но истината е, че всички хора се бяха втурнали по магазините да се запасяват с продукти за голямата снежна буря, която се очакваше. Представете си как ме изгледаха моите колеги като им казах, че едва ли не незнам за тази буря. Като полезно изкопаемо. "Голям праз" казах си отново, и още си казах, че ако ни пуснат да почиваме в сряда по случай снежната буря ще съм много щастлива.

Пуснаха ни даже вторник по обед и докато карах към къщи, я вятърът навяваше снега по пътя, се върнах в детството си и си спомних любима детска игра. Представях си, че навън вали силно и аз трябва да се погрижа за "бебетата" си. Завивах ги, правех им заслони и едва удържах вълнението в гърдите си, че аз правя всичко необходимо, за да са добре "бебетата" ми.

Карах, и виждах как снежната буря си е заслужавала медийното внимание. Ставаше много лошо, много бързо. Когато наближавах нашата къща с 5 торби провизии в колата, изпитах същото онова детско непосилно радостно вълнение, че ще се прибера вкъщи и ще се погрижа за децата си. Ще си стоим вкъщи на топло, и ще гледаме снегът как вали, и ще слушаме вятътът как блъска по прозорците.

Така и беше. Докато изведнъж всичко потъна в мрак.

Целият район около нас беше тъмен, а снегът продължаваше да вали. И вятърът продължаваше да блъска в прозорците. И дотук беше моето радостно вълнение. Мигновено изтече като че ли през петите ми и на негово място се появи паника. Също такава, непосилна. Ами сега?

Човешката мисъл притежава невероятна скорост. За секунди съзнанието ми нарисува какви ли не картини, все мрачни. И какъв ще е този почивен ден по случай снежната буря ако не можем да му се порадваме и да правим каквото си искаме, а ще трябва да се затискаме под одеалото с две супер енергични деца. Ах.

За мое щастие, казвам мое, защото Чавдар беше много доволен, че няма ток, било романтично, като в хижа, дрън-дрън, далеч не споделях неговия ентусиазъм, щеше да е романтично, ако ние бяхме изгасили лампите, а не те на нас. Ха. Та, за мое щастие, токът се появи след 45 минути. И колкото е невероятно, само след минута бяхме забравили, че го е нямало и загледахме филми, и заиграхме игри. В последствие токът спря и се пусна още няколко пъти.

А днес навън изглежда ето така, около метър сняг. Благодарна съм, че си имаме ток. Ако може да не спира, мерси от романтика.

Електронни и други устройства

2011-01-22T05:15:00.000-08:00

Имало едно време два мобилни телефони, които можехме да си ползваме както и когато поискаме. Но това време свърши.

Сега, в момента, в който пипнеш телефона, Дениз пристига и го иска. И се тръшка и пищи, докато не го получи. И понеже ние все още сме в захлас от факта, че си се тръшка много хубавко, като по учебник, и съвсем подходящо за нейната възраст, само седим и й се радваме и като се потръшка малко й даваме каквото поиска.

Ще я отучваме от тези навици после. Евентуално.

Та за телефоните ми беше думата. Преди да й дадем телефона, ние като съвестни родители изключваме антената, първо за да не се облъчва с разни незнам-какви-бяха лъчи, а и за да не избира произволни номера на хора от телефонните ни указатели. Обаче малкото чудо щрака по копчетата, включва по случайност антената и понякога си звъни. Последно звъня на 911, а преди това на Ицо УНСС, който се намира в България, и при когото в този момент беше късно през нощта.

В такъв случай, ние като съвестни родители, вземаме телефона и му заключваме клавиатурата. Дени го взима, щрака по копчетата в продължение на 2-3 секунди и ни го връчва обратно да го ремонтираме. И ние... го ремонтирваме. Отклчючваме й клавиатурата и я наблюдаваме какви ги върши.

Понякога, иска да играе на играта с топчето. Играта започваш с 3 живота, и когато ги загубиш, играта свършва. Дени "играе" и като загуби животите (нещо, което става сравнително бързо) ни връчва телефона да й започнем нова игра. С нови 3 живота. Не е ли готино? Скъсва ми нервите, и в същото време се пукам по шевовете от гордост!

Имало едно време и един фотоапарат, с който правех снимки и филмчета, когато и както си поисках. Но и това време свърши.

Сега, само като пипна апарата, Дениз пристига и го иска. Какво се случва? Погледни по-горе втори абзац.

Взима апарата, а ние като съвестни родители го изключваме, за да не хабят батериите. Тя обаче го върти в ръце 2-3 секунди и ни го връчва да го ремонтираме. Защото какво забавление е да гледаш черен екран на апарат, като можеш да гледаш предаване на живо и да натискаш всички копчета подред и да разместиш и малкото въведени настройки. Но ние отново го ремонтирваме.

Както казах, ще я вкарваме в пътя. Евентуално. А междувременно, ако ни звъните и ви дава гласова поща, то е защото Дени и Ради играят на играта с топчето. А и снимките и филмчетата стават все по-трудни за снимане. Просто казвам.

Френски маниери

2011-01-19T03:35:00.001-08:00

Може би случайните посетители на този сайт ще си кажат, че това дете яде като прасе и никой не му прави забележка.

Неслучайните посетители сигурно ще са като нас - удивени. Че Дени, която в продължение на месеци повръщаше на всяко хранене, отказваше да яде и единствено със забавления и залисвания, миниатюрни лъжички и спринцовки успявахме да й сложим нещо в устата. И сега като гледам промяната в нея, възпитаването на маниери по време на хранене е последното нещо, за което си мисля.

Диалози и шопска ръченица с ирландски привкус

2011-01-12T19:23:00.000-08:00

Дени има нова дума, от която е толкова погълната, че старите 2-3 думи за момента са излезли от употреба.

Ава. С ударение на второто А. Употребява се ето така:

-Ава?
-Това е на Дени блузката.
-Ава?
-Това е на мама блузката.
-Ава?
-Това е огледало.
-Ава?
-Това е на Дени панталончето.
-Ава?
-Това е на Дени ръчичката.
-Ава?
-Това е на мама нослето.
-Ава?
-Това е на Дени нослето.
-Ава?
-Това са на Дени чорапките.
-Ава?
-Това е кърпата, където си бършем ръчичките.
-Ава?
-Това е стената.
-Ава?
-Това е мивката.

И така нататък и така нататък. Много често посочва неща за втори и трети път, за да види дали случайно няма да се объркаме и да кажем друго. Изпитва ни много и по книжките, но понеже е силно пристрастена към фотоапарата не мога да я издебна и да направя филмче като хората.

Разбирате, че въпросната нова дума всъщност е ТОВА. В трепетно очакване съм да започне да повтаря след нас това, което чува. Засега обаче само пита.
А, и гони 16 паунда. Или 7,2 кг.

Ради, който по една или друга причина е пренебрегнат в постовете ми, тази вечер има сериозно участие с неговата Шопска ръченица. На път сме да го запишем на народни танци, защото считаме, че има заложби. Може би ще кажете, че освен за народни танци има и заложби за цирка, и това си го знаем.

Има и много други заложби, от които ми фръква шапката. Като например да събира и изважда трицифрени числа наум, или да решава задачи от движение, басеини и проценти, или да чете и пише на американското училище така, че да покрива 99% от тестовете за неговата възрастова група. Да, нещата при него се случват лесно и без усилие, и колкото и да е упорит и инатлив за неща, когато става въпрос за учене, говорене и писане винаги отговаря бързо и веднага.

Виж сестра му е друга история. При нея нещата се случват само и единствено когато тя реши за необходимо. Терапевтките й са на мнение (което съвпада абсолютно с нашето) че тя разбира и може много повече, отколкото показва. Защо е така не мога да си обясня, но малката дяволита усмивчица, която се появява на лицето й като я питаш нещо и тя се прави на приятно разсеяна, ми подсказва, че сме прави. Тя контролира ситуациата. СитуацИИтЕ. 7 кила с мокри гащи, а ни върти на пръста си както си иска. И това го казвам с гордост и радост, независимо, че звучи откачено.

Когато бях бременна с Дениз се питах как ще я мога да я обичам, след като обичам Ради с цялата си душа. Тогава Айлин ми каза, че ще я обичам без съмнение. Че тя сама ще намери място в сърцето ми. Че децата са различни по техен си начин и обичаш всяко едно заради неговите си му качества и индивидуалност. Така и стана. Дениз е коренно различна от брат си, с изключение единствено на факта, че е ръчната колкото него. И двамата са много физически активни, което на нас ни харесва. Както казва Чавдар - такива сме си ги поръчали. И дотук свършват приликите между тях. Единият е много сговорчив, другият съвсем не е; единият обича да опитва нова храна, другият яде само неща, които е сигурен, че е ял преди и са му харесали; единият постига нещата светкавично, другият постига нещата, когато му дойде отвътре. Но и двамата са част от мен, и ги обичам безкрайно.

Дребно хулиганство

2011-01-09T13:45:00.000-08:00

Дени прави всяка една беля от наръчника по отглеждане на малки деца. Размазване на храна по масичката за хранене, хвърляне на храна и посуда от масичката за хранене, разхвърляне всичко и навсякъде, рисуване по листове, книги, стени, подове, дрехи, предмети, играчки, чорапи, обувки, и всичко неизброено по-горе, тръшкане, сърдене и реване като магаре като не стане на нейното (например като й се откаже нещо от току-що споменатото).

Любимо мероприятие е да се покатери на детската маса и да избута всичко долу и победоносно да гледа от високо:

Ох. Чувството е смесено.

Страхотно.

И леко изнервено.

Страхотно, защото се движи по учебника, и макар и с малко закъснение пробутва всички номера на средностатистическото малко дете.

И леко изнервено, защото малко писва да бършеш наплескан под и маса, да разстребваш всякакви вещи от пода и да не можеш да скалъпиш 2 еднакви чаши, чинии и купички при нужда. Толкова писва, че спираш да го правиш. А започваш да внимаваш да не стъпиш накриво в купчината предмети, които ти стигат до коленете. А и гледаш да избягваш непоканени гости.

Ако се вгледате внимателно ще видите пореден шедьовър вдясно от Дени.

Две хиляди и единайсета

2010-12-31T09:20:00.001-08:00

В навечерието на 2011 и за първи път в моето съществуване имам нужда да си направя новогодишна равносметка. За нещата, в които успях, и в които не успях през изминалата година. За нещата, на които искам да посветя време и усилия в 2011. От известно време един списък изплува в главата ми, и сега просто ще го облека в думи и ще го сложа на видно мвсто, за да ми напомня каква искам да бъда в новата година.

- Продължавам да си ходя на физическо поне 2 пъти в седмицата. Преди да се роди Дени имах такава практика и ми беше МНОГО ХУБАВО. Зареждащо начало на деня. Точно от каквото имам нужда. Сега, след като Дени е на 2 години и аз не съм непременно нужна в 100% от времето е време да се върна обратно към тази практика. Всъщност аз вече се върнах, остава само да задържа скоростта.

- Ограничавам времето си във Фейсбук и прочие на работа. Срам не срам си признавам, че в стабилен процент от времето аз съм в интернет, проверявайки пощи най-различни през има-няма 5 минути, като че ли незнам кой ще ми напише нещо жизнено важно. Това ми изчерпва жизнената енергия и ме заболява главата. А чувството, че не съм си свършила работата ме подлудява. Странен омагьосан цикъл, от който искам да изляза. За целта определям време за това - не повече от час през обедната ми почивка. Всички Фейсбук деятели могат да преживеят и без мен. Пу, какво облекчение.

- Ограничавам времето си във Фейсбук и прочие вкъщи. Въпреки, че не прекалявам, все още имам моменти, в които като видя компютъра и ме тегли да проверя всичките пощи отново, сякаш ще изпусна нещо много важно. Смятам да се боря с тези импулси и да огранича тази дейност до сутрин преди работа и/или вечер след като легнат децата.

- Отделям повече време и внимание за себе си.
Поставям край на ходенето по нощница в събота и неделя, както и на несресаната коса и прочие. Поставям себе си на първо място сутрин, защото ако аз се чувствам добре в кожата си, ще съм по-добра и за останалите. Работата може да почака.

- Поставям децата си ПРЕДИ домашната работа. Това е трудна борба, но я повеждам. Трябва да преборя вродения си инстинкт да мия чинии, да мета и мия пода, да пускам перални и да прибирам разхвърляни вещи пред всичко останало. Тъй като съм подреден човек и хаосът ме подлудява. И си мисля, че ако сложа всичко в ред, после ще съм много по-добра компания за околните. ОБАЧЕ, когато имаш малки деца няма такова състояние на подредена къща и прибрани вещи. И когато съм в по-голямата част от времето на работа и след това имам някакви си 2-3 часа да съм с тях преди лягане, си ЗАБРАНЯВАМ тези неща да са ми приоритет. Просто защото времето тече ужасно бързо, децата скоро ще порастнат и вече няма да искат да играят с нас. И аз ще страдам от това. Затова, КРАЙ.

- Намирам сили да се запиша на Гореща йога. Както виждате казвам само "сили", а не и "желание", защото желание имам. Имах го от едно известно време. Горещата йога е клас, който се провежда в гореща стая, което има за цел да направи мускулите по-гъвкави и податливи на упражненията. А упражненията имат за цел да успокоят нервната система, да подобрят работата на вътрешните органи, подобряват имунната система и освобождават токсини от тялото. Аз се чувствам пълна с токсини, макар че внимаваме с какво се храним, пия зелени шейкове почти всеки ден, но напрегнатото ежедневие си казва думата.

- Спирам да ям в правостоящо състояние. Просто край. Мразила съм го у други хора, мразя го и у мен, и въпреки това го правя. Ежедневно. И тук ще падне борба.

- Фенгшуей-изирам поне две помещения от къщата. Фенг Шуй е учение за това как да направим малки промени в жизненото си пространство и да живеем по-добре. Как да позволим на положителната енергия да се носи свободно в нашия дом. Имам вече идеи за двете помещения дори - така наречения "склад", бившата спалня на детегледачката, и настояща стая, където прибираме всичко - нужно и ненужно, скриваме го там и затваряме вратата да не го гледаме. Но то си е там. И аз го знам. И това ми образува нерви. А другата е детската стая.

Май това са всичките точки в моя списък за 2011. Ако се присетя още нещо, ще го допълня. А какви са вашите?

Коледа

2010-12-29T04:26:00.000-08:00

Тази година направихме първа крачка към мечтаната за мене Коледа. А именно - почивка някъде, въпреки че е семеен и домашен празник.

Искам да избягам от лудницата с безумните подаръци, от които никой няма нужда. Искам да избягам и от стоенете в кухнята по цял ден, за да приготвям нечетен брой постни ястия за Бъдни вечер, и безброй непостни за следващия ден. Искам фокусът на Коледа да бъде семейството ни. Искам да правим неща заедно, които ще запомним за дълго.

Ще кажете, че съм се побъркала. Може би. Но когато целия свят празнува Коледа със голямото си семейство - ние сме сами. Ние четиримата. И скайп и телефон не са ми достатъчни, за да се почувствам, че съм с нашите роднини и близки. Ни най-малко. Като прекъснем връзката, отново остава онази празнота в сърцето. Че не мога да видя децата щастливи да играят с братовчеди, че лели, чичовци, баби и дядовци не могат да ги глезят и дундуркат по коленете си, че ние не вдигаме наздравици и приказваме един през друг с хората, които най-много обичаме.

Нашата Коледа тази година беше снежна приказка. Децата се радваха на снега и пързалките, а ние се радвахме на тях. И макар сега Дени да е с температура, аз съм щастлива, че имахме два дни, в които бяхме заедно и ни беше весело.

Предизвикателство на деня

2010-12-28T17:20:00.000-08:00

Поамериканчваме се бавно. Неусетно почти. Най-вече аз. В това понятие влиза широк спектър промени, които претърпях и претърпявам. От това да нося ботуши на бос крак, да давам да децата си да пият студено и газирано от ранна детска възраст, да карам кола нонстоп, дори и за супер къси разстояния, да предпочитам да пазарувам виртуално, докато стигнем до блоговете. Повече четене отколкото писане.

Харесвам ги, защото мога чрез тях да общувам с други майки със сходни проблеми, да черпя вдъхновение и дръзновение, дори да намирам интересни рецепти. Може би тази ми страст ще отшуми след време, когато Дени порастне още малко и можем да бъдем по-активни, отколкото сега. Но засега - чета и черпя информация с пълна сила.

В един такъв блог попаднах на Предизвикателството на деня. Една програмка, която доколкото разбирам има за цел да променя настроението ми ежедневно към по-добро. Супер начало за новата година. Идеята е, че всеки ден ще получавам по едно предизвикателство.

Днешното такова е да споделя най-любимия си спомен от тази година.

А той е пътуването ни до България. Цялото приключение изпълва сърцето ми с радост. И болка. Но повече радост. Родители, братя и сестри, роднини всякакви, приятелите ни, часто от които не успяхме да видим, бяха безценни срещи и моменти. Природата, атмосферата ни накара за миг да се почувстваме у дома и беше толкова хубаво. Напрежението, което си седи у мен непрестанно изчезна, защото си бях в свои води... Честно казано не очаквах, че ще съм притеглена толкова силно обратно, че ще се почувствам вкъщи така изведнъж и неусетно. Но знаех, че ще се почувстваме обичани. Безкрайно. И за това не бях изненадана.