Мърфи

Незнам дали знаете, че човекът Мърфи ми е любим. Много ми е любим, защото не е спал, а е мислил, и каквото е измислил е супер приложимо в моя живот. Искам или не искам.

Например е казал, че ако в даден месец има 2 важни събития, които искаш да посетиш, то те непременно ще се паднат в една и съща вечер. Това през призмата на нашата лична действителност изглежда като: ако в даден месец има няколко събития, които ТРЯБВА да посетиш, то те непременно ще се се паднат в една и съща седмица.

Докато последния месец беше сравнително спокоен откъм ангажименти извън нормалното като работа, училище и пазаруване, седмицата, която предстои ще е малко по-различна. Всичките фронтове, по които работим се развиват така, че ще имаме срещи със специалисти в следващата седмица.

Първо ще водим Дени при една филипинска дама, която е много печена в масажи, ремонтиране на заклещени нерви и прочие. Много моля илюзиите, които ви се породиха в съзнанието при споменаването на думата "филипинка" да си ги избиете от главата. Нямат нищо общо с истината. Никаква романтика, не става въпрос за млада, секси филипинка, която изкусно работи в екзотични условия. Не. Става въпрос за сравнително възрастна леля, метър и половина, ако не и по-малко, която наистина работи изкусно, но условията са далеч не екзотични. Всъщност знам ли, зависи какво се влага в понятието екзотични. Факт е обаче, че лично на мен ми е ремонтирала заклещен нерв за има-няма 15 минути, а и доста наши познати се кълнат, че е много добра. Носят се легенди за способностите й, така че ще отведем Дени да видим какво ще каже за коляното, което тя все още заключва като ходи, при това коляното на лявото й краче, което по принцип й е по-силното.

Второ, имаме среща с новата педиатърка на Дени. Рускиня (отново примолвам да не правите никакви асоциации), също много печена, която при срещата ни минала седмица каза, че ще ни подкрепи в борбата за отлагане на ваксината за Дифтерит, Тетанус и Коклюш. Ако всичко протече по план-график, можем в четвъртък да имаме писмо, което да представим в училището, и което да задейства замрялата процедура по изпращане Дени на училище. Стискайте палци.

Трето, преди Нова година се срещнахме с доктор-натуропат, който препоръча да направим анализ по косата на Дени, за да се установи дали няма натрупване на тежки метали в организма. Явно резултатите от това изследване са излезли, защото той иска да се види с нас. В следващите няколко дни.

И последно, но не по важност, в събота предстои рождения ден на Ради. 7. Цели седем. Преди това имаме да пазаруваме торта, и да работим по разни леки организации за тържеството.

А този уикенд мина бързо в нищо и никакви занимания. Все още е зима, макар и не супер студена, Дени все още обича да се преоблича в дрехи с качулки, или да се омотава в шалове, а Ради все още обича да прави челни стойки. Само че аз също му ставам конкуренция от скоро на тема челните стойки. Много съм доволна от което. Новото е, че Ради откри книгите. Вече чете сам и с желание. Дори в магазина пожела да си вземе книгата и чете в количката. И посъбра разни учудени погледи и повдигнати вежди.

А сега и снимковия материал от нашия уикенд.


Нашата следобедна разходка с шейна:


















Ради с книгата му в магазина:




Дени, и нейната любов към шаловете:








И Ради с челните му стойки, които са толкова заразни, че и Дени иска да практикува. Засега с помощ:



Спорна седмица!

За какво съм живяла?

Знам, знам, че сигурно заглавието звучи като от парче на Емил Димитров. Искам да ви кажа, че тази седмица имах няколко от онези моменти, заради които си струва. Моменти, които ме запленяват и ме карат да замръзна в един магичен унес.

Моменти, за които съм живяла.

Като тези, в които Дени открива храната, удоволствието от яденето, има вкусове и предпочитания и далеч не яде каквото й падне без да подбира. Понякога нейните избори ме учудват, но и дълбоко ме радват. Защото тя е уникална и в това. Кои са й поредните предпочитани храни? Синьо сирене и суров лук. Яде и пита за още, въпреки сълзите в очите.

Неизлечим е спомена за Дени като по-малка, когато отказваше да яде, никога не беше гладна, нямаше любима храна, и повръщаше по минимум веднъж на ден. И досега ми се свива сърцето като си помисля през какво е преминала, и че въпреки това е оцеляла. Затова макар предпочитанията й да ме учудват, аз ги приемам, и я гледам в захлас как се храни. Няма по-голямо удоволствие.






Или като онези моменти, в които Дени открива куклите. Открива в себе си инстинкта на малка майка. Вярно, този инстинкт за момента е много първичен и неосъзнат, но е там. Вижте сами.










Обичам ли я? О, да. Да...

Влез в снимката, мамо!

Аз не се шегувам. Като казах скоро, имах предвид наистина скоро. Ето първата част от новата ми новогодишна резолюция "Влез в снимката, мамо!".

Ама че ден...

Не мога да кажа, че вчера започна зле. Напротив, започна с това, че имам нови постижения в моя йога клас, които ме карат да се чувствам добре. Много добре, и много горда!

Първият шамар дойде, когато прочетох в блога на една майка с детенце със синдрома на Дени историята на Мия. Мия е момиченце, което също има синдрома на Дени, и което има проблеми с бъбреците. Ходи на периодични прегледи, и е ясно, че в някакъв момент ще се нуждае от бъбречна трансплантация. И тя ще е животоспасяваща. При последния преглед родителите се срещат с екипа по трансплантациите и са уведомени, че понеже Мия е с умствено изоставане, не е подходящ обект на бъбречна трансплантация. С една дума, е обречена на... смърт. Потресаващо наистина. В днешния свят, в сегашната ера, доктори да играят Господ и да решават дали някой, с умствено изоставане или не, заслужава да живее или не. Тази история засегна много много хора, родители и роднини на деца с разни видове заболявания, които са озверели по темата. Както съм и аз. Не мога да допусна дори, че някой, някой ден, ще обсъжда моето дете и със хладен, равен тон ще ми каже, че тя не е достойна да живее, защото не е ясно дали в бъдеще ще може да се грижи за себе си, да си пие лекарствата и прочие и прочие.

В момента тече петиция тук, моля при възможност посетете страницата и подпишете, дайте своя глас, за да може Мия да има шанс за живот.

***

Денят продължи със среща с учителката на Ради, която каза, че е извънредно доволна от него, че се справя прекрасно в училище, и че освен това е много добро дете. Помага на останалите, загрижен е, ако някой не се чувства добре и прочие. Много обича Дени и говори много ласкаво за нея, и е много щастлив, че и тя ще почва училище като него. Аз бях малко изненадана от последното, защото не виждам много от това вкъщи, но какво да правиш. Може би трябва да се вгледам по-внимателно.

Вторият шамар дойде като си влязох в колата след родителската среща. Учителката на Ради ми беше дала една папка с материали за нас (оценки на Ради, и разни други неща), на която папка Ради беше нарисувал една картинка. Много хубава картинка.



Усмихнах се за миг, и после осъзнах, че аз липсвам. Там са Ради, тате и Дени, усмихнати и под дъгата. "А мама? Къде е мама?" крещеше онзи глас в мозъка ми. На работа? Зад камерата? Казваше едно малко тънко гласче, което обаче не беше достатъчно силно, за да заглуши силния и плътен глас, който бучеше "мама я няма, мама я няма".

Да, отидох на работа с полу-посърнало сърце, полу, защото част от него се радваше на успехите на Ради и не искаше да спре да се радва.

Последва нова новогодишна равносметка на тема "Влез в снимката, мамо!!". Следва специален пост по този случай. Скоро.

За финал ви оставям с няколко снимки на Дени, с нейната сладка личност, с нейната смешна, забавна, интересна натура, която ВИНАГИ като поиска солетка, дъвка, бонбонче, или каквото и да е друго, веднага иска още едно за Ради и бърза да му го даде. И която обожава да носи блузите на хората като рокли.

Колко я обича мама?? Мнооооого.

Нормалност

Сега сме във фаза на нормалност. Вече сме здрави, бодри, енергични и усмихнати.

Новото е, че записах Ради на детска йога, която той много хареса и иска да ходи всеки ден. За съжаление, класът е само в понеделник следобед, но аз съм във възторг, че той е във възторг.






Ето малко снимки от последните дни, в които се утвърждава старата максима, че дори и да имаш огромни купове играчки, кошове, кашони, кутии, хартии и връвчици са предпочитано средство за игра.












Дени продължава да е във фазата на преобличането, на любовта към тениските на Ради, на шаловете, а отскоро и на чантички.






Освен това с радост се занимава с една мозайка, пратена с любов от леля Тони. Играе с часове с нея, а когато й писне, обича да разхвърля парченцата по цялата стая.






Какво ново при вас?

А сега накъде

Може би някои от вас се чудят как е Дени с нейното училище. Бързам специално да ги уведомя, че Дени не ходи на училище. Не още, и не се знае за момента дали въобще ще тръгне. Или поне докато ние като двама Дон Кихоти не се преборим с всички американски вятърни мелници.

Няма да ви занимавам с излишни подробности за задължителни детски ваксини, борба с лекари и училищни институции, защото на мен самата ми се повръща от тази тема вече. За момента е важно само, че поради факта, че Дени има пропуски по детските ваксини по разни съображения, тя не може да тръгне на училище. Дали ще съумеем да се преборим с всички страни въвлечени в спора незнам, но силно се надявам, защото Дени има нужда да отиде на училище.

Това че съм зодия близнаци ми дава възможност да изпитвам повече от едно силно чувство едновременно. Докато съм неимоверно раздразнена от факта, че Дени не може да тръгне на училище, също така съм неимоверно благодарна, защото Мишел, терапевтката на Дени по общо развитие ни предложи да се занимава с нея по веднъж в месеца за по 1 час БЕЗПЛАТНО. Това ме трогва до сълзи, защото е проява на много любов и загриженост към Дени и нас.

Ето Дени с нейния любим подарък от рождения ден, тунелчето:





Ето я отново Дени с нейното любимо занимание да се облича, преоблича, покрива главата с шалове и качулки.



Ето и Ради, с неговото любимо занимание да се прави на маймунка и да търси всевъзможни начини за привличане на вниманието. Каквото братчето, такова и сестричето.