Уикенд

Уикендите ми са винаги УЖАСНО кратки. Винаги са ми били, но сега, когато имаме деца, отлитат сякаш за миг. Докато се обърна и отново е понеделник. Ъх. А утрешният понеделник не е обикновен понеделник, утре Ради тръгва на училище. И докато едната близначка в мен се е сгърчила в един тъмен ъгъл и рони сълзи и си представя как утре ще протяга мислено ръце към отпътуващия училищен автобус, другата близначка я дърпа за края на лятната рокля и обяснява как Ради ще намери един куп нови приятели, ще има дни пълни с игри и забавления, и ще се връща вкъщи ентусиазиран и с раничка пълна с рисунки и какви ли не неща направени в училище. Но за това ще ви разкажа утре. Днес ще ви разкажа за днес. И вчера.

За малката ни разходка с кола пред къщи, където Ради беше толкова грижовен батко! Сграбчваше здраво Дени, когато правеше остри завои и маневри, а тя небрежно ядеше солетки, защото му има пълно доверие и не се страхува да се вози с него в колата.




За уроците по успоредно паркиране, които Ради ми предаде...



За часовете прекарани в слънчевата вода в басейна на двора...






За това колко сладки могат да бъдат доматчетата, току-що откъснати от клона, още топли от слънцето... Семките от домат по банския не ме вълнуват. Ни най-малко.





За новия начин на пиене на вода, който Дени си измисли. Вода, в която първо си беше изплакнала ръцете, с които първо си игра със салатата и обяда си...



И отново за парка с пръскалките, като този път посетихме и детската площадка...








Моят уикенд беше чуден! Нямам търпение до следващия, който ще бъде и по-дълъг!!

Хранителни навици

Няма да коментирам нито факта, че Дениз яде сладолед и на обед и на вечеря, нито ще коментирам факта, че държи да храни околните с ръчичката си, да не говорим за факта, че се омазва порядъчно - себе си, масата, стола, всичко!

Двама зад волана

Битка

Скоро попаднах на една история за един индиански дядо, който някога казвал на внука си:
-В мен живеят два вълка. Единият е лош, пълен със завист и мързел, пълен с яд и ревност и съжаление. Другият е добър, пълен с радост и състрадание, и готовност и голяма любов за света. През цялото време тези вълци се борят в мен.
-Но дядо, казало момчето, кой вълк ще победи?
-Този, който храня. - отвърнал дядото.

Замислих се... Аз също имам в себе си тези два вълка. И допреди година лошият вълк си живееше кротко и спокойно, без никакви проблеми, защото той ми изглеждаше някак по-привлекателен - в грозотата си, по-притегателен - в тъмната си сила. И аз го хранех. И хранех, и хранех, а той в отговор ми пращаше онези мисли и чувства, които се очакваше от него да ми прати. Яд за дребните несгоди, съжаление за начина, по който нещата се случват в живота ми, ревност, че нещата не се случват по начина, по който ги исках.

Но се случи нещо. Една плесница ме разбуди, и ме накара да се замисля дали наистина искам да живея в такива мисли. И спрях. По-точно поисках да спра. И тогава започна истинската битка вътре в мен. Започнах да храня добрия вълк, но тъй като той беше държан гладен дълго, му отне време да се съвземе. Също така хранех и лошия вълк. По навик. Хранех и двамата.

Установих, че срещите ми с позитивни хора правят добрия ми вълк по-силен, а срещите ми с негативни хора го правят по-слаб. Използвах чуждата енергия, за да оздравя моя добър вълк. А той е МНОГО добър, дава ми крила! Прави светът ми нормален и красив, хората добри, и ме кара да обичам всичко, което правя. Дава ми спокойствие в душата, успокоява терзанията ми и ми шепти в ухото: "Всичко ще бъде наред. Само ми вярвай. И ме храни." И аз вярвам, и храня, даже почти не храня лошия вълк.

Има дни, в които забравям за лошия вълк. И той ме изненадва. В гръб. Една дума, един поглед, и той е събрал нужната енергия и ме поваля на земята. Обляна в сълзи. До поваления на земята добър вълк, който струва ми се, и една планина позитивни мисли не може да съживи. Тогава отивам при него, хващам го здраво и му прошепвам, че имам нужда от него, че не мога без него, и той отваря очи за мен, и започва да се храни. Малко по малко, докато намери сила да се изправи, за да изправи и мен.

Само трябва да съм нащрек.

Уроци на живота

Днешният урок е за това как да не се изхвърляме. Как да живеем живота си, без непременно да искаме да направим супер страхотно впечатление. Дори й само на домашите си.

Представете си за момент, че притежавате машина за правене на хляб. Притежавате я от доста време, но сте я ползвали броени пъти. И си представете, че много от Вашите приятели споделят как ползват техните машини за хляб редовно. Правят всякакви тестени чудеса - хлябове, питки, тутманици, козунаци. И в такьв един момент Вие се запитвате - Кой, аз ли не мога да ги правя тези работи?? Само гледай! - и това съвсем не е онова тънкото гласче, което от време на време Ви насочва в правия път, това сте си Вие.

В такъв един изблик на решителност организирате машината, която е пребивавала твърде дълго в гаража, да бъде почистена и строена готова за употреба. Изнамирате от архива книжката с инструкции и рецепти и запретвате ръкави. Успявате да произведете един сравнително успешен пълнозърнест хляб. Е, вярно, че се справяте доста след като вечерята вече е приключила, но какво пък - хлябът е вкусен!

На другата сутрин се събуждате в 5.30 и със влизането в кухнята една голяма лампа светва над главата ви:
-Ще направя питка за закуска!!

Бьрзо се развъртате, прелиствате книгата с рецепти на точната рецепта и почвате шеметно да вадите продукти от шкафове и хладилник, като внимавате да не вдигате шум в тихата къща. Решавате, че ще направите 1 кг питка, за която Ви трябват:

2 яйца
4.5 чаши брашно, или бяха 4?
1.5 чаши хладка вода
1/3 чаша олио
мая
зол
щипка захар

Наизустявате рецептата за нула време и трескаво нахвьрляте продуктите един по един в резервоарчето на машината - 4 чаши брашно, 2 яйца, олио, щипка захар, сол, мая, и накрая отмервате 2.5 чаши вода, предварително загрята в чайника до нужната хладкост.

-Всичко точно ли спази? - Ви запитва сънено тънкото гласче, на което Вие не считате за нужно да отговорите.

Слагате резервоарчето в машината да се бърка, намирате нужната програма, и оставате много изненадана, когато на екранчето се изписва 1.25 часа. Притичвате обратно до книгата и прочитате, че след като тестото е готово, трябва да се остави да втасва още 1 час и после да се пече 35-40 минути.

-Няма да имаш време за всичко - включва се отново гласчето, а Вие макар да се изнервяте леко, си отмълчавате.

Е, каквото такова, казвате си, а въобравението Ви рисува прясно изпечени, ухаещи, златисти питки, които поднасяте на усмихнатия си 5 годишен син и няколко-по-5 годишен сьпруг за закуска. С искрена радост в сърцето се заемате с обичайната си сутрешна рутина - поща, душ, и прочие, и прочие.

Половин час по-късно решавате да нагледате тестото. Повдигате капака на машината и виждате въпросното тесто, което обаче е със съвсем неподходяща консистенция.

-Какво каза, че ще правиш, палачинки ли?? - запитва гласчето, докато Вие отново листите книгата, за да установите, че сте сложили 1 чаша вода в повече. Наум пресмятате колко брашно да добавите, за да ремонтирате тестото. Добавяте още 1-1.5 чаши брашно и бьркате усьрдно с една лъжица, за да се смеси.

Около час по-късно и около половин час преди да трябва да тръгвате за работа, машината приключва работата си и е Ваш ред. Изсипвате полутечното тесто на плота поръсен с брашно и почвате да месите. Как се меси полутечно тесто виждате за първи път и се надявате да е за последен.

-Как ти хрумват такива откачени идеи рано сутрин през седмицата?? - Вие не отговаряте, защото сте заети да управлявате почти неуправляемото тесто.

-Това трябва да се снима за поколенията - казва Ви гласчето, а Вие разпервате омазани с лепкаво тесто пръсти пред очите си...
-Е, може би другия път...

-АКО ИМА ТАКЬВ!!! - извиквате наум.

В това време се появява съпругът Ви, а Вие неволно казвате:

-Не съм си в ред!
-Знам - получавате в отговор - даже й не питам!

Криво-ляво овладявате тестото, слагате сирене, оформяте го на топка и го разрязвате на малки топки, които подреждате в тавички. И го слагате да втасва. В следващите 15 минути се спретвате набързо за работа и тичешком мятате тавичките в предварително загрятата фурна и заръчвате на мъжа си да ги пече 40 минути. Сядате в колата и отдъхвате.

-Не трябваше ли да втасва 1 час???

-Да, но аз исках това да бъде закуска, а не обед! - тросвате се вие и стартирате колата.

И се заричате да ограничите изстъпленията за събота или неделя.

-Много правилно!

Розово

Дениз е попаднала във фазата, в която не дава да я снимаш. Ради попадна в нея много отдавна, и все още е там. Това не е много обнадеждително, като се има предвид, че Дениз е по-дива и от Ради. В момента, в който ме види с апарата и пристига със шеметна скорост, а аз щракам, щракам, и накрая от всичките 85 кадъра, които съм изщракала за 5 минути имам 7, които що-годе стават, и други 78 наситено розови размазани петна в разни форми и позиции.
Ето ги тези 7:

Една мисъл, много чувства

Спомням си, че като бях в гимназията течеше една обява, чрез която търсеха "майки" за SOS Детски Селища. Още си спомням ужаса в очите на майка ми и баба ми, когато казах, че бих искала да стана една такава майка.

Мисля, че едва сега напълно осъзнавам какво точно е стояло зад това мое изказване, а именно, че чувствам себе си способна да обичам чужди деца като свои. Че чувствам себе си способна да се грижа за тях. Че чувствам в себе си желанието да създам дом и семейство за тези деца, и да заспивам с мисълта, че поне те няма да спят по железните кревати със скъсаните одеала, да носят дрехите трета употреба, да получават подаръци от дарения само по Коледа и то ако имат късмет, и да живеят, развиват се и се изграждат като личности с нула внимание и ласка...

Затова, когато чуя, че някой е осиновил дете, или ще осиновява дете, или мечтае да осинови дете, аз го разбирам. Усещам този човек да е настроен на една от моите честоти... Такъв един човек, една прекрасна майка на едно осиновено и едно родно дете, е Лорен. Разбирам и подкрепям нейната мисия. И се възхищавам на силата й.

Имам много да науча от нея. Ето нейната история.

Ние пак сме тук

Да, на този парк с пръскалките. И този път вече сме двама! Миналата година Дениз спа в количката, докато Ради игра, но този път не се получи номера. Паркът е надалеч от нас и аз си мислех (хе-хе колко съм глупава), че Дениз ще заспи в количката по пътя, Ради ще поиграе на парка, после тя ще се събуди, ще я полюлея на люлките и ще се прибираме. Да, ама не, както казваше един любим мой политик. Нищо подобно. Не заспа малкото човече, и Ради като заигра по водата, то само гледаше от количката като гладно коте. Колебах се малко какво да правя, защото нито и бях взела бански, нито кърпа, нито дрехи, нито пък друг памперс, все пак я изведох да спи, не да се мокри!!




Но пък каква веселба настана като я извадих от количката! Радост на н-та степен!













Дьлго се опитваше да изпие водата от площадката...







Това е малко като Китайско мьчение, предполагам чувството е сьщото като когато на мен ми казва: Мамо, хайде да играем на нещо, искаш ли да играем на коли, а, мамо? коя кола си избираш? а? коя ти харесва повече, червената или черната? а отпред? червената ли ти харесва повече отпред или черната? а отстрани? а отзад?

Френско възпитание

Френско възпитание се отнася към Дениз както магаре към космос. Имаме много, много да работим, докато придобие някакви що-годе прилични маниери. Докато се научи да слага храната в устата си, вместо да я размазва по лицето, ушите, косата, лигавника, масата, стола и пода... Всяко хранене се превръща в основно почистване на кухнята и къпане за Дениз. Сега е във фазата да се храни сама, фаза, за която съм много, много благодарна, но и малко нервна, защото ако я оставя да се храни абсолютно сама (както й се иска) означава да я обрека на изчезване. Вярвам обаче, че постепенно ще усъвършенства уменията и ще стане в пъти по-ефективна, отколкото е в момента.





Дениз много обича доматите от нашата градина. То кой не ги обича?!
Знам, че никоя уважаваща себе си френска кралица няма да си сложи кралското отроче да яде домат на мивката, но в случая с мен - целта оправдава средствата. Ако мога да си спестя едно миене на пода, стола и масата, ха! ще го направя!!



Радостта ми е неизмерима, когато я гледам, защото ми се струва, че настъпваме в период на по-добър апетит, а в тези периоди аз съм истински спокойна и щастлива. По непотвърдени данни в последните 4 седмици на неядене са се появили цели 2 зъба, един кътник и един преден. Пфу, голямо мъчение с тея зъби!

Пет и половина

От едно известно време имах усещането, че изпускам нещо. Че нещо генерално изтича между пръстите ми, колкото и да стискам. Усещах едно такова дърпане, сякаш някой е хванал невидимо въже и се опитва да издърпа сърцето ми навън... И днес разбрах какво е то.
Моето момченце пораства. Става на 5 и половина.

Заведох го на пазар, за да му купя дрехи за училище (което започва след 3 кратки седмици), и планирах да го навечерям със сладолед и да го оставя да се наиграе на детската площадка.

На паркинга ме попита дали може да излезе от колата. Казах му да изчака, докато извадя количката на Дени от багажника и монтирам Дени в нея. Защото не исках да броди безнадзорен по паркинга, въпреки че знаех, че щеше да стои кротко до мен, докато се оправям със сестра му. Той търпеливо ме изчака в колата, докато дадох команда "свободно". Моето момченце пораства.

В първия магазин се залепи на малките колички, от които имаме поне 400, и започна трескаво да ги разглежда. Тъжно ми беше да му кажа, че има достатъчно колички от тези, за да купуваме нови. Преди да отворя уста той каза:
- Аз нямам такава кола, но имам тази другата част, така че няма да я купуваме.
Моето момченце пораства.

Докато още вървяхме по другите магазини, той поиска да влезе в магазин за играчки, но му казах, че не са му нужни нови играчки. Не и такива, като в този магазин. Той без никакви протести продължи да върви с мен.
Моето момченце пораства.

В тоалетната пожела да влезе сам в МЪЖКАТА, но аз го насочих към ДАМСКАТА, защото ми беше притеснено да го пусна сам, без да мога и аз да вляза. Той дойде, но влезе в кабинката сам:
-Аз мога сам, мамо.
Знам, че можеш, помислих си, и усетих как невидимото въже се опъна.
Моето момченце пораства.

В магазина за обувки го уговарях да му купя едни кецове за училище, но той не ги одобри и си избра други. Търпеливо и без мрънкане изчака да премерят крачетата на сестра му, да й изберем обувки, и тогава да дойде неговият ред.
Моето момченце пораства.

В магазина за дрехи ми показваше разни потници с Маккуийн, които му харесваха, но предвид моята страст към това точно съоръжение от мъжкия гардероб, отказах да ги купим. Без протести той продължи с мен.
Моето момченце пораства.

Черпих го със сладолед. И го оставих да се наиграе на детската площадка.



Прибрахме се у дома, а Чавдар беше направил вечеря. Седнахме на масата и той заяви:
-Мамо, детската площадка вече не ми е интересна...
Отново онова дърпане... Знам, че порастваш, миличък мой, днес видях достатъчно от това...

- Магазините ми харесват повече - продължи той, явно не прочел мислите ми - и защо водата става повече като сложиш нещо в чашата? - погледнах го, а той топеше един резен краставица в чашата си с вода и гледаше как водата се качва нагоре-надолу в нея.

А сега де? Ще трябва някой да си извади Физиката за 8-ми клас и да види какво точно гласеше този физичен закон? Дето даже не се й сещам кой по дяволите беше??

Моето момченце пораства.

А аз ще отида утре и ще купя онзи потник с Маккуийн. Даже може би ще купя онази кола, която той заглеждаше.

Да, това е план.

Ради(о Ереван)

Ради(о Ереван) ни попита онзи ден къде се правят Хондите. След като много значително се спогледахме и отговорихме:
-Япония?, той се ухили и каза:
-Не, Хондурас!

Една принцеска

...една много смешна малка принцеска, която не спира да движи навсякъде, да се смее и да се радва на всичко! Невероятна е! А аз съм щастлива.